Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 35 гласа)

Е

Ако искате да познаете света и човека, станете слуги! Разбрах тая истина в манастира, разбрах и това, че слугата стои по-близо до истината от господаря си.

Бесът в моя старец се усилваше от година на година. Все по-често ходеше по чардаците да дразни монасите, говореше като еретик, хвалеше дявола. Налагаха му епитимии, затваряха го в килията, дори го заключваха в кулата на хляб и вода. На третата година в навечерието на манастирския празник ми заповяда да взема манастирски катър, за да го възседне и да вървим на събора. Не беше позволено на иноци да ходят там освен на тези, които продаваха манастирски стоки. Отказах, обаче отец Лука тропна с крак. „Грехът е мой, ти си длъжен да слушаш, казва. Върви докарай катъра. Не искаш ли да видиш как рогатият властвува над миряните, ангеле? Нали сме воини во Христе, трябва да идем там да пропъдим дяволите.“

Молих му се да върви сам — не помогна. Принуди ме, ала, нека си призная, подведе ме коварната мисъл, че като извърши и тоя тежък грях, ще го изпратят на заточение в далечен манастир и ще се отърва от него. А през нощта бях сънувал белосана жена с образ, подобен на Ралица. Сънят не излизаше от ума ми и той помогна да се съглася, като че на панаира щях да видя цар Александровата дъщеря. Проклет да е тоя ден, излязъл от черните глъбини на моята орисия! Съдбата ме потегли чрез волята на стареца!…

Щом наближихме селото, видяхме стълпени хора, сред тях пустинник, който се бичуваше с волска жила. Отец Лука ме накара да взема парите в дървеното пахарче, оставени от християните, и когато бичуващият се втурна да ми ги отнеме, моят старец го халоса с патерицата по главата. Потънах в земята, но що да сторя? — продължих да водя катъра. Пък отец Лука проповядва от самара: „Какво сте се събрали край това диване? Що не го нашибате яката, да не се мори сам? Взех парите, защото са ваши грехове. С тях сте наслаждавали очите си, поганци! Дяволът ви е подвел да гледате!“ И такъв внушителен беше, че никой не възрази, а мнозина, като се кръстеха, побързаха да се разотидат.

Тръгнахме из панаира да дирим къде се продават калцуни: отец Лука заяви, че парите трябва да минат по-скоро в ръцете на миряните, да не ни мърсят. С тях решил да си купи калцуни да му топлят болните крака. „Не християни, дума, тръни на зловерието има тук, чадо, мамонски слуги. Но без търговийка и лъжи откъде пари? И царят ги сече по мамонски внушения. Лаврата търгува и той търгува, и всеки от нас търгува и хитрува. Иначе не се живее на дяволската земя…“

Водя катъра за повода, духовният ми татко размахва патерицата и мушка народа да му стори път.

Като не знаеха кой е, хората отстъпваха със страх. Купи си калцуни, почерпи се с пахар вино, килна камилявката. Пее тропар, пък излиза мирска песен. Крия лице под булото, потя се от срам. По едно време ме докосна с патерицата по рамото и викна някому. Спряхме пред сергия с пръстени, пафти и обици. До катъра зърнах плещест мъж. Очите му силни, зверски. На главата му рунтав калпак, отстрани косата му като грива, до рамената.

Моят старец се провикна: „Откога те диря, поганецо! Защо се криеш? Глупееш, глупееш! Уплаши се от гърците“ — а оня ръмжи нещо, дърпа се и зъбите му лъщят като на вълк.

„Остави ме, казва, Витане. Върви си. Не ща, несъгласен съм.“

„Страх те е! — вика отец Лука и ме ръга с патерицата. — Върви настрана, да не слушаш какво ще приказваме, чадо. Греховно е.“ — И аз послушно се отдалечих към сергията и глупаво се загледах в накитите, без да съобразя, че инок няма работа тук. Бях като замаян и не забелязах, че заставам до млада жена. Че е млада, не видях, по мириса усетих, защото от планинския въздух на Мокра моето обоняние, и без това силно, беше се изострило като на палаш, та отведнъж подуши дъха на младата женска плът. И тъй внезапно замайващ бе, че погледнах жената. Ох, орисници, ох, Сатана изкусител, що ми изпратихте тогава! Видях черни очи, тъмни, кадифени, сладки като сливи, в тях страст затаена и тъга утаена, а те — продълговати кладенци на непозната душа, що ме погледна извътре, и моята сякаш простена от тях, дъхът ми секна и, сърцето се разтупа от радостна мъка и страх. Наведох глава, загубих сили и свяст. Усещам, че жената ме гледа. Опомних се, обърнах й гръб и тръгнах напосоки с големи крачки, а тя подире ми — слушам стъпките й из панаирската врява.

Минах край казани, дето се варяха овнешки дробове, и се озовах зад коли с разпрегнати волове. И когато поисках да видя де съм и къде остана моят старец, жената се спря зад мене. „Блудница е — помислих. — Спаси и помилуй, господи!“ — И понечих да се прекръстя. Дорде се извърна, тя отмести черното ми було, задържа го и ме разгледа усмихната. Ала щом ме видя открит, усмивката й се стопи, учудване и смут изпъна мургавото й, красно лице. Като се окопитих, казах й: „Що искаш, сестро, познаваш ли ме?“ А тя: „Прости, отче. Как те казват?“ „Теофил — рекох. — Ти защо вървиш подире ми, какво искаш от мене, божия раб?“ „Нищо, казва, припознах се, отче. Друг си бил, не знаех…“ И тъй изрече последните думи, че си помислих: „Искала е да ме съблазни, но се уплаши от моя образ. Пази ме бог.“ Стана ми драго, възгордях се, а уж със смирение благодарих господу и за нея мислех — коя е, каква е. Напираше желание да се обърна, да я разгледам. Привидение ли беше, образ от ония мирянки, с които баща ми започваше да рисува богородиците, или жива плът?

Вървя из врявата, търся стареца си, а радост ме носи — поразих блудницата с Христовата чистота. Но умът се бунтува, защото паметта бе незадоволена — бегло и набързо бях видял лицето й. Само загадката в очите й запомних и тя не ми даваше мира. Ех, братя, защо любовта между мъж и жена се смесва с любовта към бога? Да би имало разграничения, по-малко щеше да бъде злото в света!… Блъсках се в людете като пиян, все ония очи виждам и не мога да разпозная стареца си между народа, та се сепнах, когато чух гласа му: „Къде се прехласна бе, ангеле? Видя ли Хълбъо? Не ме слуша вече песоглавецът. Карай, казва, да се връщаме. Омръзна ми Христовото стадо, огън да го гори!“

Поведох катъра нагоре по стръмния път и не слушам какво ми приказва отец Лука.

Край пътя имаше едни високи горуни. Кимаха ми съучастнически да си крия радостната тайна и толкова мили ми бяха те и самата планина, понеже нова надежда свиваше гнездо в сърцето ми. Самотността извличаше ума ми вън от манастира, а към нея сега се прибавяше жената от панаира. И понеже бях измъчен и унизен, жената стана моя утешителка, каквато някога бе царската дъщеря Ралица. Още по пътя взех да разговарям мислено с нея, да й доверявам и споделям. Виждах очите й, а самата ми се представяше като дух обичлив и сроден. Ужас и тайна, братя! Може ли Христов раб да зове блудница за утеха и съчувствие? Но душата душа търси и я намира не чрез разсъдъка, а чрез желателните си стремежи, пък разсъдъкът й слугува като отрок на деспот. Искаше ми се да бъда сам, да размисля що стана с мене, обаче старецът не ме оставяше с мислите ми. Разказва за Хълбьо, когото смятах, че е рожба на неговото въображение. „Хълбьо, казва, чадо, е хусарин, обирач, че и хора е клал. Не е дошел тук за добро, ама ме лъже. Ние с него едно време сме върлували. При царя Михаила Шишмана войскари бяхме, десетници, после го ударихме на обир. Нейсе, друг път ще ти разправям тия истории. Пък сега, щом стигнем пред манастира, натири тихом-мълком катъра да не познаят гърците, че сме ходили на панаира. То и да познаят, все ми е едно. Дето са сто гряха, там са и сто и един. Тя моята се свършва и тъй, и тъй.“ Ала в лаврата бяха узнали за нашето пътешествие и ни наложиха епитимия — да окачим на краката си звънци и с тях да ходим цял месец. Отец Лука да стои на колене в нартиката през време на утренните и литургиите, аз да вървя десет разкрача след него, никой да не говори с нас и в трапезарията на обед и вечеря да се храним с огрудките… Повика ме негово преподобие в игуменарията. „Тежко е наказанието, чадо, ала и вината ти не е малка. Защо не дойде да ми съобщиш какво ти заповядва твоят старец? В случаи, противоречащи на манастирския ред, инокът трябва да се обърне към игумена…“

Мълчах. Нима великият Евтимий не знаеше що за човек бе отец Лука? Шегуваше ли се, или вече подозираше що става в душата ми? Ех, защо и най-светото учение изисква човекът да лукавствува, да дебне другаря си как изпълнява канона, защо искаме един от друг подвизи, дори страдания — доказателства за правотата на нашето учение? Защо не оставим човекът сам, по съвест да решава кое е грях и кое не е? Невъзможно е, невъзможно, щом правила, закони и канони ни свързват, щом изповядваме една вяра и една молитва, пък макар и Христова, която отрича всякакво насилие! А вечно ще се бунтува човекът против закони и ред, ще ги тъпче като негови тирани. Не знаеше ли негово преподобие колко пъти моят старец беше наказван, или искаше да ме накара да говоря не за мъчителя си, а за нашите отношения — защо не го любя вече, защо го избягвам, да провери какво се е променило в мене и как приемам наказанието? Велики наставниче, прекалено искаше да се сломя! Забрави, че сам си горд и оня, който светна на Тавор, също бе нечовешки горд, иначе не би излъчвал светлина и не би говорил от името на небесния си баща! Ти, просветеният, не виждаше що става в сърцето ми, защото като признаваше само една истина над всичко, от човека изискваше да бъде такъв и такъв, а не държеше сметка какъв е. Знаеше ли какво се случи на панаира? Знаеше ли, че и в моята покорност имаше сила? Докато стоях пред теб, гордият дух от болярската черква пак заговори в мене и ти се отдалечаваше, а в същото време мислех, че си приличаме. И понеже трябваше да кажа нещо, поклоних се и ти рекох: „Да бъде волята ти, твое високопреподобие. Ала волята човешка е като жар под пепел и не всякога човек знае дали дяволът, или бог я раздухва. Обаче огънят е светлина.“

Запомних учудения ти поглед и бръчката на високото чело, а щом излязох от игуменарията, сепнах се, защото бях заговорил с езика на моя старец. Господи, помилуй! Очите на оная жена ме потеглиха, махнах с ръка и надянах звънците. Моите бяха малки, леки, не дрънчаха оглушително като тези на отец Лука, които бяха същински хлопатари и тежаха. Старецът сам си ги окачи и привърза отстрани. „Да бият на манастирските грешници като клепала. Ставам свят, казва, изплащам греховете си.“ Зарадва го и повелята да вървя десет разкрача зад него, като оръженосец след кастрофилакс. И щом ги нагласи, грабна патерицата и тръгна по чардаците да дразни братята. Те бягат от нас, той се наслаждава. Гости и монаси надничат зад врати и прозорци, моят старец удря с патерицата като с жезъл и крачи като щърк. Забраниха ни да ходим из манастира, обаче отец Лука започна да се разхожда из двора, дорде се измори и отиде да си легне.

Тъй мина първият ден — в забрава и тържество за него, ала в черква излезе лошо. Колената му подути, не може да стои коленичил. Разбунтува се, застена и викна с пълен глас: „Анатема! Анатема на враговете Христови, дето нямат милост към човека! На слепите фарисеи, на лицемерите! Нали за вас каза Христос:

«Гробници варосани, защо налагате епитимии на другите, а сами пръста си не мръдвате? Парите ми върнете, на ви расото!»“

Млъкна дяконът, тишина настана в черквата. Хванах стареца под мишница, извлякох го вън, след нас излязоха иподякони и монаси, кръстят се. Отец Лука си скубе брадата, аз го влека към килията, звънците по краката ни оглушително блъскат. А литургията бе към края, трябваше да се върнем, да присъствуваме на обеда, сиреч да се унизим повече. Щом се добрахме до килията, напомних на моя старец, че ако не се яви в трапезарията, все едно напуща лаврата, а кой ще го приюти и храни? Той лежи на одъра, аз се кръстя, кръстя и ушите си да не слушат сквернословията му. „Пари им дадох, ангеле, несебърски жълтици и бели грошове, монах да ме приемат. Няма, казва, да отида, болен съм. Нека пак ме затворят в кулата, да се скапя. Да ме слагат на колене, звънци да ми окачват, да им ям огрудките!…“

Отидох сам. Наредих се в шествието до отец Кирил и му пошепнах, че моят старец не може да стане от одъра. Камбаната и клепалата бият, йеродякон Христофор размахва звънец пред отците, отстрани са коленичили поклонници и гости, иноци със запалени свещи пеят тропара. Аз влача крака отподире и звънците ми пригласят на йеродяконското звънче и на клепалата. Влязохме в трапезарията, чредникът зачете от аналоя, братята насядаха, ядат, пък аз — до прозореца, прав, с голямата черна броеница, отмятам зърно по зърно и шепна молитви… Не поглеждах никого. Едва по-късно забелязах Светия, който се хранеше отделно. Боже господи, тоя ли е схимникът Теодосий, когото видях да сияе в скита? Не бях го виждал толкова отблизо. Лицето му някак затрито, сякаш господ бе избърсал от него всичко земно. Ръцете сухи, прозрачни, само дългата брада и челото богоугодни, а иначе хитър старец, крие тайни и мълчи. Търсех нимбата край главата му и като не я виждах, казах си: „Не мога, защото съм много грешен. Нека! Грешникът според отец Лука по-ясно вижда бога, по го търси… «Богородице, дево, радвай се…» — чете чредникът, аз си мисля за жената от панаира. Тя има очи на Богородица, но е вън от благодатния свят, затова тъгува. И аз тъгувам, защото и аз го търся и съм чужд на всички… И Светият е чужд. Живее си в скита, отделно, понеже стои над иноците… Ами «Христовото стадо», народът? И той си живее по своему. Ами ние с моя старец? Кой знае с греховете си дали не сме по-праведни от вас, свети отци, дето ме карате да ям останките от трапезата ви като псе…“

Такива мисли преминаваха през ума ми — злобни, злъчни, — та ме отчуждаваха от манастира, като диреха истината в тоя многоболезнен свят. И тъй излизаше, че тая истина бе вън от лаврата и от манастирските канони, в пълната свобода на мисълта…

Когато обедът свърши и се разотидоха, взех две порязаници и малко сирене да ги отнеса на отец Лука.

Не празник, погребение беше тоя следобед. Сякаш мъртвец имаше в нашата килия. Господ ли бе умрял, или ние за него? Почиват иноци и поклонници, слънцето огрява кулата и манастирските покриви, белеят стените и светлината е мека, есенна. Околните върхове посивели, долу в селото тъпаните бият и врява се носи. Сойка прелети над гората, изкряка, пак тишина и мирис на есенна гора. Отец Лука ругае и се заканва и което е най-чудно, станал ми е близък, а Светият — съмнителен. Сякаш съм се загубил в пуст, безнадежден свят. Никаква Таворска не ще видя!…

Здрачи се и съборът се събра. Чакаха гостите да се приберат. Моят старец ми нареди да премета килията и да налея в кандилото нов елей. Вчеса се с дървения гребен, седна на пъна и опря гръб в стената. „Нека ме изпъдят, казва. Ще намеря Хълбя, няма да ме остави без къшей. Но да ми върнат парите, че иначе да не се чудят, ако някой ден лаврата пламне, да изгорят живи… Аз откога скланям тоз глупак да й даде огъня…“ „Какво говориш, казвам, отче свети?“ — И се кръстя смаян. А той: „Много, казва, размислях за ползата от гърците, за лъжите им. По-добре да не мамят народа, че били виждали бога. Грешен съм, чадо, много съм грешен, ама май съм прав, дяволите да ме вземат…“ Запуших си ушите, излязох вън да не го слушам. По едно време чух стъпки и видях, че самият Теодосий идва по доксата и почуква с дървения жезъл. „Светият идва самичък“ — казвам. Моят старец ме загледа изумено, зафъфли: „Не идва при нас. Той си отива в скита. Не може да бъде. Не му отваряй…“ — И се кръсти. Почука се на вратата. Отворих. Посрещнаха ме светли очи, успокояващи с кротката си веселост, без укор, без мрак. Благослови и влезе, като да е бил и вчера при нас, па се поклони до пояс. Отец Лука заби очи в пода. Светият задържа погледа си на мене, усмихна се и лекичко чукна с посоха. И като от камбанка полетя из килията гласът му, спокоен, а режещ душата. „Не мисли, казва, че идвам за наказание, брат Лука. Тук съм по Христова повеля, да ти се извиня, отче. Виновен съм пред тебе, задето, като знаех делата ти, не те споходих и с това опущение съм те оскърбил. Ние, събраните в името Христово, сме като стройна гора, дето всяко дърво крепи другото в бури и ветрове. Но ти, като знаеш, че всекичасно се бориш с греховете си, защо не потърси душевно укрепление от никого? С виденията чрез благодатта виждах как душата ти вопие за светлина и рай, а умът ти се бори с бога и слуша дявола. Ако не с разсъдъка, със сърцето си разбрал, че човекът жадува просветление за господните тайни и от жад и нетърпение да ги узнае стига до отрицание и зло. Буйните, като отрицават, сами се хвърлят в тъмнините на ада и се заплитат в мрежата на лукавия. И както осъденият отрича закона и съдията си и не се разкайва, тъй и ти постъпваш. Забрави ли изповедта, когато те приехме за наш брат? Много от злодействата на разбойника Витан скри, защото не посмя да ги изповядаш, а те мъчат душата ти. Нима не знаеш думите на Спасителя, когато нахрани народа с пет хляба и две риби? «Тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството божие.» Няма човек, освен от когото бог се е отвърнал, да не види в законечните мигове преди смъртта небесната светлина и нетленния мир, когато сияние озарява целия му живот, та стане ясно как го е разхитил напразно. Едни го виждат тогава, други приживе постигат единение на плът и дух чрез благодатта, за която и ти си дошел тук да намериш мир за душата си. Но ти, брате, поиска да съблечеш дрехата Христова и на богомилската скверност се надяваш да оправдае тежките ти грехове. Разбойникът Витан още не е умрял напълно, ала мирото господне гори сърцето му и притеснява дявола в него, та го кара да беснее…“

Моят старец се захлупи на пода. „Иди си от мене, казва. Иди си, свети отче. Недостоен съм, в смрад съм потънал, напразно се мъча за изцерение и не вярвам, не бива да бъда простен…“ — пъшка и мотае глава. „Подигни го, чадо“ — рече Светият. И щом го изправих на колене, прекръсти го. „Неизповедими са, казва, пътищата към светлината, както и пътищата към греха, та не ще те съдя, брате Лука. Нека Христос ни прости и ни съди нас, двамата. Идвай при мене, когато пожелаеш. И ти, чадо, Теофиле…“

Същата нощ моят стрец заболя, омекна. Взе да ме гледа умилено, взе да чака смъртта. През цялата есен се грижех за него. Той тъгува и ме обича, пък аз, когато ме славословеше за добротата ми, започнах да го презирам… Служех му, а все едно не го виждах…