Емилиян Станев
Антихрист (5)

Д

На следния ден, когато се представих, видях старец с едра глава и зли очи, седнал на одъра. Брадата му проскубана и под нея ранички, килията сумрачна, одърът висок, та старецът се възкачваше на него със столица. Поклоних се, казах, че от днес съм негов послушник и слуга. Отец Лука подигна вежда и присмехулно ме огледа. „Как те думат?“ — казва. „Еньо, дядо.“ „Ангел трябвало да те кръстят. Гъркът не ти ли каза кой съм и как се държа в българската вяра? Грешникът при мене не вирее. Кой знае дали не си дяволски потайник. Какъвто си хубав, на грях миришеш.“

С такива думи ме посрещна моят духовен настойник, царство му небесно.

Стоя смутен, оборил глава. Над душата ми бдят злите очи и разбирам — настъпил е съдбовен час: не трябва да пусна неговия бяс да влезе в мене. Представих си как Светият се молеше в скита, припомних си поученията на великия Евтимий, към тях отлетя умът ми, та когато дигнах глава и отново срещнах погледа на стареца, в очите ми нямаше отговор на злъчните му слова. Доземи се поклоних и десницата ми опря нечистия под на килията.

„Повели — рекох, — дядо, желанията си. Негово високопреподобие не ме напъти как да ти служа и от що се нуждаеш.“

„Служи — казва — според пипката си. Очи имаш и уши имаш. И знай, че се посирам от гозбите на магера. Господ да го порази и с него всичко гръцко черната смърт да изтръшка! Умееш ли да ловиш риба?“

„Ще се науча, дядо.“

„Кой те знае. Дано, защото аз само с рибата надвивам рогатия. Той, като не може да мъчи душата, тъй като тя отдавна се е преборила с него, мъчи мършата, да ме унизи мръсникът! И аз съм му намерил цаката с рибата… Но кой да ми лови? Партений, безбожникът, избяга, запиля се. Сам съм, сам съм тук, чистият в българската вяра, и живея между гърци, чадо…“

Ту злъчен, ту разчувствуван говори моят духовен настойник и давам ухо да разбера с какво го яха дяволът. Не беше тъй страшно, дето се надсмива и ругае. Страшно бе, че е отчаян и му е безразлично дали няма да побягна, както предшественикът ми, до смърт измъчен инок, за когото бях научил, че е напуснал лаврата на път към друг манастир. Страшно бе, че издевателствува над душата си, мъчи я и мене иска да мъчи, защото с бяс се храни.

Накладох огъня в огнището, преметох, измих съдините, опрах каквото трябваше, изтупах постелята на одъра. Килията вонеше и нечист беше старецът — цял месец живял без послушник, криво-ляво наглеждан от съседите си. През това време отец Лука седи на столица от пън, тегли броеницата и следи шътнята ми. Щом измих пода и палнах зацапаното кандилце, килията замириса на свежест, просветна от влагата и весело замига светлинката по тавана и по стената край иконостаса. Моят старец вместо благодарност и похвала пак ме унизи.

„Харно начена, казва, но да видим по-късно. Мене никой не може да измами с преструвки — зер тъй ангел не се става. Знам всички дяволски преображения и на самия тартор зъбите познавам. В какъв ли не образ ми се е вестявал! И като ангел, и като пророк даже, и като девица, и като попадия, и като игумен, само в образа на Богородица не смее да се покаже, поганецът! Веднага му съзирам опашката. Я, казва, застани до стената да те разгледам по-хубавичко. И чети на глас Отче наш, кръсти се!“

Направих каквото искаше, ала ме досмеша, та отец Лука кипна.

„Нечист си, вика, щом пред кръста можеш да се смееш! Тебе гъркът те е проводил да ме подслушваш и клеветиш! Пък мен ме чакат там, откога ме чакат и трон на мъченик са ми приготвили, а за гърците — пъкъла, тъй му кажи! При тебе съм, Исусе Христе, приеми ме по-скоро и успокой във вечните си селения небесни!“

Кръсти се старецът горестно, нашироко, в сърцето му гори вярата, че е мъченик, пък аз стоя поразен и недоумявам.

Не узнах от кой манастир е дошел, къде е скитал и откъде е родом. По онова време рядко се намираше монах да не е бил в много обители, подмамен от христоименити мъже. Но понякога, като слушах какво говори, започвах да подозирам, че е разбойничествувал. Един ден ми каза: „Излез на двора да видиш не е ли дошел Хълбьо да изсече гърците из корен“ — и се подсмихна лукаво. Друг път запее мирска песен, тръгне из килията с болните си крака като юнак. „Идват, казва, Гогой и Моготой, дето някога ги заключил в Азия Александър Македонеца. Идват да помогнат на свършека на света. Нечисти народи са те и никой не може да им устои…“

И сега като да виждам как пролъства седината му из килията и като да чувам дебелия му глас: „Пълнят си коремите и казват, че не било грях! Хляба и виното наричат шимволи! Лъжат царя, проклетите гърци! Не обичат те българския род, обичат ромеите и техния господ.“

Гърци наричаше и Евтимий, и светия мъж, и всички монаси исихасти. „Крият, казва, от мене царя. Страх ги е да не му разправя за техните поганства и лъжи.“

След словесните буйства и проклетии хрумваше му да умира. „Отивам си, викай да ме изповядат и причестят“ — и лежи възнак на одъра, шепне, кръсти се.

Уплаших се, когато за пръв път го чух, отидох да доведа отец Кирил, наш съсед по килия. Отец Кирил надникна през вратата и му дума: „Не лъжи бога, брат Лука, не плаши инока и не люти архангел Михаил, защото, кога дойде време да се представиш, ще ти измъкне душата с мъка.“

Моят старец се преструва на умирающ, но отец Кирил не го поглежда и ме успокоява: „Не му вярвай, лукавият го мъчи.“ — И ми разказва каква комедия е разиграл духовният ми настойник преди година, когато монасите се подвели. Дошел изповедникът, донесли и причастието, а старецът, вместо да се изповяда с покаяние, взел да спори кое е грях и кое не е, да се глуми, да богохулствува, та станало нужда негово преподобие да го усмирява.

Свикнах с тия негови преструвки. Като си наумеше да умира, оставях му стомната с прясна вода и отивах да ловя риба. Що съм претеглил с тая негова риба! Имаше я много в Белица, все мряна и клен. Изначало се блъсках с ръце, мръзнех в есенната избистрена река, ала после научи ме един отрок да плета кошове и сакове, та с тях бе лесно. Но през зимата грозна мъка беше, братя. Трябваше да троша леда, да газя ледената вода, да я мътя и тъй да ловя. Трябваше и да я сготвя, защото отец Лука не искаше и да чува за магера.

Поднеса му рибята чорба, благоуханна от мащерката, засърба, нахрани се и започне да мъдърствува: „Насити се проклетото черво и подмамва душата с благочестиви мисли и покаяние. И в господа по-крепко вярва, и на разни надежди се осланя. Оглупява от червото си човекът! Кога е празно, по е за вярване. И знаеш ли, чадо, понякога сънувам много уста, дето погледнеш, уста, зинали гладни и светът се плакне като каша, а те го ядат и се хапят, пък наоколо подскачат едни дребни дяволи, като мухи…“

Сутрин ми разказваше сънищата си. „Сънувам, казва, че се катеря по рупи и пропасти, а по тях тревички. Хвана се о някоя, помисля си — ще ме удържи — и тя ме удържа. Хвана се о друга, помисля си — няма да ме удържи — и тя се скъсва, та политам в пропастта. И тъй свикнах да падам и да се изкачвам, че обръгнах. Същото е и в окаяния наш живот — пада и става човекът! Ти, чадо, от грях не се бой. Греши на тая дяволска земя, за да те следи божието око и да се весели, защото на господа му е весело от нашите грехове, както на баща от лудориите на детето, и макар да го пердаши, драго му е, че синчето буйно живее. Без грехове господ ще заспи на седмото небе, нито работа ще има, нито грижи… И колкото по-множко грехове натрупаш, повече бога търсиш, а чрез него търсиш хората, даже и тях за прошка молиш… От проклетите павликени много грях се навъди, ала нейсе!… Те и торбашите думат, че децата били мамончета, та понякога си мисля и дете да си премахнал, не е по-голям грях, отколкото да прережеш гръкляна на болярин. Боляринът си е свиня, на оня свят пак ще си е свиня и ще ври в пъкъла, пък детето става ангел. Щом е тъй, излиза, че си му направил добро, като си го избавил от дяволския свят да върви направо в рая… Както и да е, грехът, чадо, води човека към бога.“ — И ме гледа старецът, търси очите ми, а неговите горят. Мълча и се моля за душата му, виждам, тежи му голям грях, и дъхът ми замира да не разкрие пред мене страшната си тайна. Ала той не млъква: „Ами ако дяволът сам си е създал грешната и нас, хората, както разправят еретиците, за какво ще ме съди всевишният? Като е допуснал Сатаната да направи земята и всичко по нея, отде-накъде ще иска да му се подчиняваме? Ама не може човекът да живее все с дявола. Ще се отврати. Върви я разбери!… Мъча ли ти душичката, чадо? Ти слушай какво говори Сатаната, защото и той вярва в господа-бога, че иначе къде му е основанието и оправданието? Много си млад и чистичък, как ще ме разбереш, ангеле? И тукашните гърци не ме разбират. Мазници и лицемери! Казвам им: как ще лицезрете господа с вашите ситни грехове от преяждане и препиване? Голям грях се иска, да видиш бога! Що не ме погледнеш, чадо, що си свел очи като мома? Я чуй, Хълбьо си крие тъдява жълтичките. Ти го проследи, вземи ги и се махни от манастира. Що си губиш младините? Млад си, имаш време да натрупаш грехове и да се покайваш. Аз ще ти покажа някой ден Хълбьо, тук се навърта по една работа, ама никому нито дума!…“ Такива поучения и богохулства слушах от моя старец, царство му небесно! Слушах ги и денем, и в добата на дългите есенни и зимни нощи, затиснали с тъмна мъгла манастира, та и реката не се чуваше, само съселите рухоляха по таваните и самотно изтичаше чучурът на чешмата в двора. Особено в една ноемврийска, която даде бог, но и тя отмина. Нея нощ плаках пред господа, призовавах го да опровергае моя изкусител, като ми проводи силни слова и светлина, защото дяволът пак се събуждаше в мене. Мислено се обръщах към негово преподобие, питах го защо ме отдаде на злия старец. Кой товари млад кон с тежък товар, ако не иска отрано да изкриви гръбнака му, и кой сее добра нива на лоша почва? Не слагаше ли негово преподобие на изпитание не само мене, но и Христа?…

---------------------------------------------------------

Две години, братя, все едно в ада живеех, „дето червей не заспива и огън не гасне“, пак се отвори бдящото око и тоя път още по-зорко се вторачи в света и човека. От едната ми страна Таворската, а от другата — отчаянието, Христос, а редом с него — дяволът. Всяка нощ се молех скришом от отец Лука, когото нито веднъж не видях да се моли. Само се кръстеше, преди да си легне, мърмореше нещо и започваше сквернословията и богоборството.

Няма по-неутолима горест от тая на юношата, когато се сблъска с противоречията и умът му започне да се бори със световната тайна! Щадете младоците, братя, помагайте им в страшния и съдбовен път към възмъжаването! Пък сега, когато агарянците властвуват по цялата наша земя, в разруха и кръв потопена, на тях ни е надеждата. Във вярата трябва да бъдат крепки, свободата да не забравят и някогашната слава българска, защото без свобода няма ни народ, ни бог. А що реших тогава? Реших, че не мога да се осланям нито на великий Евтимий, нито на Светия — трябва сам да се спасявам с оная истина, която сърцето знае, а за нея е мъчно да се говори, ако съвестта е нечиста. Тя ме доведе до лаврата, тя бе светлият гледец на душата, изворът на радост и надежди. Заключих в себе си тая истина, потънах във външно смирение, а що ставаше в мене, трудно е да го изкажа. Защото знаех, че и в моя ум живее лукавият, и помнех грозните си мисли в болярската черква. И като възлизаш по стръмна скала залавях се във всичко, но не поглеждах в пропастта. Тъкмо отец Лука, чието мирско име бе Витан, вместо да угаси копнежа към Таворската, разпали го, както вятърът разпалва горски пожар, защото мракът на греха в стареца ме ужаси. Тъй е нагоден тоя свят, че и змиите стават добродетелни, когато мишките се навъдят чрезмерно, и колкото по-гъста е тъмнината, толкова по-силна трябва да е светлината да я разпръсне. Но да описвам поред.

Имаше с какво да се захранва моята заключена истина. Поеше я радостта от нетленната земя, що цъфти пролет и лете, дивеше ме и трогваше божата градина, подкрепяше ме с обещание за добро, одързостяваше ме съзнанието, че съм твърд на воля и неподатлив на злото. Всеки ден чувствувах как ставам по-уверен и смел към доброто. Не търсех вече негово преподобие, ала той ме извикваше и ласкаво разпитваше как се държи моят духовен баща. Отговарях въздържано, дори хвалех отец Лука. Казвах, че много се мъчи и злоезичничи от немощ; всяка моя дума измервах, а негово преподобие се взираше в очите ми с проницателния си поглед и се усмихваше в брадата си. Беше ли отгатнал, че се отчуждавам от него? Нали му бях отдал душата си? Защо вече не го обичах тъй предано? Може би защото не можех да му простя, дето ме даде на злия старец, и търсех отплата за страданията си. Горда е душата, братя, както е горд Сатаната, който с гордост я изкушил! И когато ламти за чистота и мрази греха, намразява всеки, който я подлага на изкушения. Откак заключих в себе си оная истина, разбрах, че човек не може да отдаде съвестта си никому, освен ако стовари своята вина върху чужд гръб и стане роб на чужда воля. Такъв човек лъже себе си и бога, остава нечист по ум и заживява в лъжа, а такива бяха много от братята. Като стигнах до тая истина, уплаших се, та се запитах: как ще следвам правилата манастирски, щом тръгвам по свой път? Късно беше да напусна лаврата. Бяха ме обличали в бели дрехи и опявали монасите от клира с тъжния, тропар „Обятия отчи…“, отдавна бях хвърлил подрасника на послушник и носех моето венчално свидетелство, черния параман, сиреч бях подстриган и дал обет пред бога. А ето че заключената истина възропта против канона. Как ще съжителствувам и докъде ще стигна без послушание? Ако всеки слуша своята съвест, лаврата нямаше ли да опустее от раздори и различия? Блъскаше се умът ми като риба о лед, не мирясваше дяволът с подмамки, не мирясваше и моят старец.

На манастирския празник Рождество пресветая Богородица от околните села и крепости, че и от по-далечни, както и от Търновград в Кефаларево идваха болни и здрави, добри и зли — купчии, придобивници, примикюри, десеткари и всякакви бирници. В селото, що бе и падалище, та отсядаха царски люде и войска, ставаше голям събор с панаир за три дни. Спираха се тогава всички тегоби, болярски и царски подвози и агоресвания, отдъхваше си народът, впрягаше волове и тънкокраки кончета в коли и каруци, постлани с черги и козяци, окачваше по ритлите им торби и бъклици и на дружини дигаше септемврийската прах. С народа вървяха гайдари, гъдулари и скитници-монаси, сеячи на ереси. На лъките край манастирските воденици разполагаха търгове, изникваха шатри, заблейваха овни, мучаха ялови крави за клане. Купчини дини, чували с пшеница, просо и варива, унгърски сандъци, донесени от влашки търговци, ракли, нощви и корита, а между сергиите квичаха прасенца и хахарижеха жребци, вързани в яки колове. Монаси от близките манастири и лаврата продаваха икони, кръстчета и свещници, жития и дамаскини, дървени разпятия с врязани образи на светци. Имаше и хитреци, които лъжеха народа с частици от свети мощи, и лечители-билкари. Имаше и въоръжени татари, телохранители на купци, часогадатели, съногадатели, птицегадатели и такива с хороскопи за часорождение. А чудни бяха дните пред неделята на Воздвижването, бистро като око на лехуса бдеше небето над изморената земя. Нямаше вятър, топло, пък Белица, сосала от летните жеги, оглеждаше в тъмните си вирове посърналото рухо на върби, брястове и стари дъбове. Вълнуваха се младите иноци, като слушаха долу пищялките и тъпана, врявата и женските смехове, нарушаваше се познатото ежедневие. Неизбежни бяха през тия дни мирските съблазни, понеже идваха велможи с жените си, очакваше се и царското семейство, та отрано се приготвяха светлиците за високи гости. Пръв пристигаше кефалията, вестиар Конко. Лаврата бе и стражница под неговите военни разпоредби, пък той влах, роднина на угровлашкия войвода, сродник на царя откъм първата му жена. После идваха боляри, ктитори, духовници. Послушниците тичаха да ги настаняват и да им прислужват, ние, монасите, спущахме по-ниско черните була. Вълнувах се и аз в очакване да дойдат родителите ми и се страхувах от срещата с тях. След тържествената литургия край скита на Светия се струпваха безродни отроци и парици от стражни и безстражни селища — мъже и жени, болни и здрави, душевно разслабени и уродливи. Народът чакаше Светият да се появи за изцеление и благословия, пък аз разглеждах „божието стадо“, разноцветно като майска ливада с празничните си носии, кипящо в светлина и тъмнина, смрадливо от грехове, ала жадно за истинско слово и правдини — що живееше със земята и добитъка, с юди, самовили, орисници и змейове, а пазеше и Исус в сърцето си. Защото в българската земя живеят много богове — тракийски, славянски, римски и старобългарски, а между тях и Христос. Страх ме обземаше пред тоя народ, измъчен от лоши господари, отдръпнал се от тях в своя правда. Чувах го да говори, че при агарянците в Романя нямало данъци и агоресвания, крепости не се строели и не били толкова свирепи, ако си покорен. Между тях имаше сиромаси, чисти по сърце и твърди в Христовата вяра. Идваха при Светия само да го видят. „Дойдохме да те видим, праведниче наш. Здрави сме засега, слава богу.“ Носеха му ленена кърпа, конопена риза, извезана с шевици, я топли чорапи, орехи, грозде и слагаха децата си в нозете му за благословия. Теодосий се усмихваше със светла усмивка, а тя и благите му слова бяха като закалка, та си отиваха укрепнали. Имаше и разни крадци, царски чиновници, селяни, разбойници, скитници и мали боляри. На един от тия празници между народа стърчеше гологлав ловешки болярин. Три дни стоя, дано Светият го приеме, а Светият не рачеше, понеже тоя болярин беше се покаял за тежък грях, а сетне излъгал господа. Отец Лука идваше с мене да гледа народа като негов голям познавач и тълкувател. Сочи някого и шепне на ухото ми: „Ей тоя там е хусарин, съгледвач как да се обере манастира я някой богат купец. Обири ще има сега по пътищата, обири!… Оная, дебелата, видиш ли я, все за мъжки грехове мисли. Пък зад нея селянинът е, храни, боже…“ — И така ми разясняваше помислите и желанията на „божието стадо“, че то ми се представяше като страшна река и страх ме обхващаше. Излизаше, че за да видя Таворската, трябваше да страня и бягам от народа. Тъкмо за това бяха създадени манастирите, а народът си е грешен и с греховете си подвластен на светците и на техните предстоятели! Утешавах се с надеждата, че в исихията всичко ще ми се разясни, ала имах ли спокойствие да се предавам на деяния? Нито на безмълвие, нито на душевно трептение. Само нощем, когато отец Лука заспеше, опитвах да се съсредоточа, но тогава огорченията от през деня вземаха връх в ум и душа, та плачех от мъка. Започнах да желая по-скорошна смърт на стареца си, молех бога да го прибере. Спях на пода, оттам слушах как хърка и пухти. Сърцето ми се свиваше от боязън, че ще се събуди да ми разказва сънищата си и да богохулствува. Подивях от страдания и мъки, само църковните служби, псалмопенията, световното съкровище и стиховете, които пак започнах да съчинявам, поддържаха духа ми. Негово преподобие, зает с манастирски и царски дела (той често пътуваше до престолната), ме забрави, братята се подсмиваха, като ме виждаха такъв унил. От реката отслабнах, изпи ме водата, миришех на риба отдалеч и се отчуждих от всички, та когато дойдоха родителите ми, жив ме оплакаха. Но да не говоря за срещите с тях… Търпях, трупах мисли, скръбна и омъчнена беше душата ми и със злоба я пазех от чужд поглед…