Емилиян Станев
Антихрист (12)

М

Със седмици сънувах гърка, по-тях се насън и виках — душата ме съдеше. Ала сутрин се събуждах оглушял от злоба и по-неутолимо мразех Панайотис.

Зъбех се на предишния Еньо, когото отричах и презирах. Тъй вървя, докато хусари ни нападнаха за жени. Имаше из горите край Търновград много убийци и грабители. Царската войска беше безсилна, защото и десетници, и стотници, и бирници разбойничествуваха сами или чрез наемници. Една вечер ни обсадиха в кулата хусари. Викаха: „Попе, дай ни жени да станем ваши братя!“ Поп Лазар и Калеко ги уговаряха да си отидат с мирно. Бедни сме, какво ще вземат от нас? Ако стават братя, нека хвърлят оръжията и да дойдат. „Ще ви опечем живи!“ — рекоха и тръгнаха из гората да събират дърва, да пекат кулата. Калеко въоръжи мъжете със сулици и лъкове. Застанахме зад бойниците и аз ударих със стрела един в гърба, друг в окото, та подскача като недоклан козел и врещя.

От него ден престанах да сънувам Панайотис, а за хусарите душата не ме мъчи. Щом се разбягаха, поп Лазар и Калеко се съвещаваха да разберат кои от братята са във връзка с хусарите и намериха, че е оня с вехтата болярска дреха. Тоя човек обаче не беше между нас. Селището стана опасно — трябваше да се поселим другаде. Но на следния ден Калеко с двамина наши се изгубиха, а когато се върнаха, казаха да не се тревожим — постигнали помирение с ония. После научих, че предали на хусарите богат купец да го оберат. Тъй е светът, „во зле лежит“. Създаден е от дявола за грабеж и дележ — всичко живо да взема и дели, да се храни чрез смърт и едно друго да се яде. Злъчно веселие ме поеше при тия мисли, та се наслаждавах на безумието си, както лъвът на силата си. Арма ми стана робиня и тъй мина есента и зимата, докато най-сетне разпътната зачена и започна да ме моли да бягаме от съботниците. „Знам, казва, едно селце навътре в планината. Там да си купим къща с парите на Панайотис. Ще се венчаем, ще заживеем както християни.“ Пък аз й се присмивах: „Как ще се покаеш черковно? Ще изповядаш ли на попа с колко мъже си лежала, какви магьосничества си правила и откъде са парите за къщата?“ „На всякакви наказания, дума, съм готова, рожбата си да спася. Заради нея склони, не ти ли е мила? Измъчих се, Еньо, стопанино, от тоя грешен живот! Съжали ме и тебе си съжали. Да се отвърнем от дявола, саминки да сме, наше гнездо да си свием.“ На колене ме молеше, за плода в утробата си бе загрижена — по-добър да е от нас, окаяните. Това е то святото в жените — надеждата да родят чист и нов човек. На всяка й се иска Богородица, царицата небесна, да бъде! И тайна велика е тоя стремеж, що доказва божественото в човека. Но тогава нито го знаех, нито исках да го знам и се мръщех: „Каква рожба очакваш от блудница и Искариот?“

През есента и зимата от лова бях събрал зверски кожи — лисичи, вълчи, от белки и от златки, що чинеха най-скъпо. Исках да ги продам в Търновград и чаках сгода да замина. Научих от един съботник, който дойде в селището в края на марта, за смъртта на царския зограф, Тодор Самоход. Наскоро умрял и го погребали в двора на една черква. Не ме опечали толкова бащината смърт, ала ме обзе любопитство да надникна в дома, да видя къде е живяло хубавото момченце. Нещо мътно ме потегли към миналото, а защо — дори не се опитвах да узная. Взех от един съботник расо и камилявка, постегнах се и с поп Лазар потеглихме. Поп Лазар водеше своите телохранители, храни, боже, главорези, които останаха в клисурата да го чакат за връщане, а моя милост се раздели с него в Асеновия град и там продадох кожите на бърза ръка. Взех доста пари, спуснах парамана и влязох в Царевград с монаси, дошли на поклонение. Тръгнах из познатите улици като насън и си мисля: „На времето, господине, беше се изплашил, че си антихриста, който идва да унищожи света. Стана антихрист, само че не можеш да го унищожиш и не знаеш що да правиш с беса си. Ако запалиш града и убиеш хиляда души, ще убият и тебе и светът ще си остане такъв, какъвто е. Не е ли по-добре сам да се затриеш, на господя да отмъстиш, задето те е появил, или пък ако си дяволско творение — на дявола? Дошел си тук да се присмееш на предишния Еньо и на всичко, що людете още тачат, от него що се мъчат и надяват.“

Случи се тоя ден ясен, слънцето на заник, блести кръстът на патриаршията горе, от стените и кулите лъха хлад и се носи същата воня по улиците; Срещнах познати. Един ми поиска благословия. Благослових го, а под парамана се смеех: „Благословия от Искариот!“ Тъй стигнах пред нашата къща. Пък тя, прилепила гръб о къщата на един златар, Койчо го казваха — смълчана, печална; на вратата вечерникът развява жалейката и от вътрешността й още идваха миризми на свещи, тамян и мъртвец. На прозорчето се показа сестричката. Гледа ме и аз я разглеждам. Порасла, на баща ни приличаше. Очите й големи, тъжни, яката на дрехата ниска и вратлето й се вижда какво е тъничко и крехко. Обич и жалост жили сърцето ми, ала търпи проклетото, на жестокостта се наслаждава… И Арма е била като тебе, сестричке. Как да те обичам? Дръпна се моята Каля от прозореца, но скоро се върна с майка ми. Сочи ме с пръстче, казва нещо. Прозорецът изпука, разтвори се и майка ми рече: „Отче, ако си дошел за нас, повели, влез!“ Гласът й трепери, надежда свети в очите й, вест чака за сина. Майчиното око жадно ме разглежда и, току виж, познало ме.

Стърчах като нстукан, не посмях да заговоря, боях се, ще ме познаят, както и да си преправя гласа. „Във вълк се е превърнала, майчице, загубената овчица. Напразно се надяваш блудният син да пристъпи родния праг! И този, от когото ме зачена, беше вълк, но със своя бог бе успял да подави вълка. От него е вълчето в мене, майчице, и затова не се обичахме. Що знаеш ти за тези тайни?“ Обърнах гръб и запомних как слънчев лъч гаснеше по стената над прозореца. Минах под патриаршията, оттам край крепостната стена. Бързах да не би майка ми да ме догони и да не затворят вратата под Балдуиновата кула. И когато наближих, през вратата влизаше конник, целият в прах, следван от конници, всеки от които развяваше на копието знаменце на нашия цар. Стражата се струпа край тях и чух как вестоносецът рече: „Сюлейман обсадил Цариград, а Загорие е като пепелище. Идем от Боруй. Скоро ни дайте път…“ Зачаткаха конските копита към двореца, войниците взеха да се кръстят и един от тях ми каза: „Не те знам какъв си, отче, дали не си еретик от тия, дето гневят бога, но от вашите грехове най идват злините. Два дни елеят в кандилото на свети Георги гасне. Светецът не го приема…“

Слязох на брода, тъкмо привързваха ладията за отсреща. Царският ладиар не рачеше да ме прехвърли, та го подкупих с грош. Янтра, жълта, влачи плевак и се пени край бреговете. Помислих си, че не ще е зле, ако и аз стана ладиар. Стига да намеря някъде брод и вървище, ще купя ладия и ще се поселя на колиба. С такива кроежи отклонявах ума от мама и сестричката, но те двенките стояха в паметта ми. Утешавах се, че двойната брада няма да ги остави без плата и вуйка ни ще се погрижи. Но какво ще стане с Ралица кралица, ако турците влязат в Цариград? Ще я отведат в харема на поганец, на лебедовата й плът да се наслаждава… Било, що било — отиде си тя с онзи Енчо. Днешният за никого нехае. Но защо стърчах пред бащината къща и разиграх комедия? Да се присмея на хубавото момченце? Няма те, момченце — лъжа си било, дяволско чедо — прав бил татко ти. Искариот може ли да има майка и сестра и ако има, смее ли да им се покаже? Душата му тръпне, а гордият бяс му шепне: „Мъченик си със страшната истина, нищо общо няма с тях твоят самотен дух и по величие си подобен на божия брат…“

Гледам — ладиарят окачил край носа на ладията иконка на свети Никола. Присегнах, без да види, хвъплих я в Янтра. Ей тъй, да няма надежда!…

Бях решил да отида в Света гора да нощувам в манастира „Света Богородица Одигитрия“. Но дорде стигна, залостиха манастирските порти, та потърсих за нощувка в пристройките. Такива имаше, понеже на манастирския празник тук ставаше сбор за цяла седмица. Влязох в една празна купчийница, вмирисана на стара слама. Вътре трима закъснели като мене калугери наклали слаб огиец, дъвчат нещо и се греят. Единият пиян. Най-възрастният рече: „Откъде си, брате, от коя си обител?“ „Тукашен съм“ — казвам. „Ами защо си бездомен?“ „Тъй отсъди бог.“ — И взех наръч слама да си правя легло. Кесията ми падна, грошовете издрънчаха и всички обърнаха глави към мене. Възрастният се развесели и смигна на другарите си. Очите му хлътнали, брадата сива — челото му не се вижда от косми. „Пък ние, казва, сме отдалече, от цар Срацимировата държава, на поклонение дойдохме. Тоя брат прехвърли, едва го домъкнахме и затуй закъсняхме. Грехове! Помилуй, господи!“ „Грехове ли — рекох. — Че какви ще са вашите грехове? Дребна работа, Виж, ако са ви израсли опашки, друго е.“

Оня се опули. „Ти за какви опашки говориш?“ „Нито за конски, нито за волски, нито за мулешки.“ — И взех да се смея.

„На тебе израсла ли е?“ — казва. „Аз си я имам от рождение, свети отче. Искаш ли да я видиш?“

Бръкнах в джеба на расото и оттам измъкнах окраставяла лисича опашка, останала от кожите, що продадох. Размахах я между колената си, колкото да я видят, и пак я скрих. „Я ти, най-старият, рекох, ела насам да ти предскажа кога ще те обесят.“ Тримата взеха да се кръстят. „Че защо ще ме бесят?“ „Заради праведничеството ти, може и утре.“ „Ей, казва, не се шегувай, че рогатият си няма работа.“

До вратата бе подпряно резе колкото тънка греда. Взех го. „Хайде, рекох, всеки да си подигне расото да видя от нашите ли сте. Ставайте!“ — И ми хрумна да измяуча като кукумявка. Рипнаха тримата, аз се кискам и пристъпям с резето. Приплещиха се на вратата като греди на мостов свод и се пръждосаха в тъмното. Залостих вратата с резето, легнах, но сън не ме лови. Бесът ме мъчи, че и глад. Станах да потърся край огъня какво дъвчеха ония и намерих половин сокач пастърма. Много солена и суха беше. Настаних се в сламата да спя и размишлявам. „Щом агарянците са обсадили Цариград, ще дойдат и тук. Има да стават чудеса… Обичаш, човече, бедствията, да се наслаждаваш на невиждани зрелища, на злочестията на себеподобните ти и края на света очакваш с утеха, че ще си последен!…“ С такива мисли съм заспал. По едно време ме събути кучи вой. Ослушах се — никакво псе не вие, ами глухоням се напъва да заговори. „Ая-а-а! Аи-а-а! х Мунгу, я-я!…“ Викаше от манастирската кула йеромонах Данаил — не беше умрял, още се бореше с демоните. Погледнах към кулата през един процеп на купчийницата. Кулата стърчи — тъмна, четвъртита, над нея болезнено свети веждата на месеца, изприда по зъбците синкава паяжина. Видях ръката на безумеца да се размахва от един бойник. Кого диреше той? Йеромонах Данаил нямаше вече думи, защото бесът свършва с безсловестност. Върнах се в сламата, Янтра бучи, оня стене и вика, ехото носи безумието му. Болни бяха човешките души и целият свят! …„Ти гледай брод да намериш с вървище“ — си рекох и заспах. А на другия ден се събрахме с поп Лазар в Устито, където чакаха негови люде. Те, като научиха, че турците са обсадили Цариград, зацъкаха с уста и се вайкаха — каква плячка ще вземат агарянците, ако влязат в града! „Сатанаил надвива брата си. Предсказанията се изпълват“ — рече поп Лазар и прекара ръка през брадицата си. Беше рядка, черна, пък той тънък, пъргав като невестулка. Продал бе восъка, който съботниците бяха събрали от диви пчели, и с парите си купил муле. В Търновград клепалата се надпреварваха, предвождани от патриаршеската камбана — отслужваха молебен за спасението на царствения град…