Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 35 гласа)

К

Стана светът безсмислен и си рекох: „Не е ли все едно, ако и аз, и той сме дяволско творение? Ще ходя по земята да изпитам сладостите й.“

Април беше в разцвет на треви и гори, птичи песни и клик будеха ехото, смееха се поля и планини, пенеше се Белица, понесла мирис на здравец и планинска свежест. Заживях като езичник. Ловях риба и тъй мина Великденят — празникът на една страна, аз духом на друга. Но в деня на преподобния Йоан Вехтопещерник, като замятах мрежата в топлия следобед, нагазил до колена в реката, някой ме позова. И друг път ми се случваше водите да нашепват името ми. Ала зовът ясно се повтори и видях пребрадена млада жена със сукман и везан елек, застанала върху синкавата леска край брега. Зад гърба й цъфнал глог — и глогът, и тя се оглеждат във водата. Пък него ден негата на земята бе замрежила планина и небе, натискаше в кръвта и замайваше. Виждах жената сроед знойна мъглииа и не вярвах на очите си, а тя ми кимна усмихната. „Отче Теофиле, казва, продай ми малко риба за болно.“ Гласът й надвиква Белица и жабешката врява, по лицето й се менят речните отблясъци. Събрах серкмето да изляза на брега. Мина ми през ума, че отивам докрай да се погубя, ала краката ме носят. Срамувах се от мокрите си, кални гащи, от одърпаното расо. Без параман бях, с вехт калпак, бос. Щом се измъкнах от реката, взех да вадя улова от пазвите на мрежата само и само да не срещна ония грешни очи. А тя ми дума: „Помниш ли ме, отче? Аз съм, дето лани на панаира ти отмахнах булото.“ И както бях наведен, виждах обутите й в нови цървули нозе, а сърцето ми биеше като клепало на пожар. От студената река излязох, пък ми стана горещо и устните ми съхнеха. „Ето на коя поверяваше най-съкровени мисли и бога молеше за нейното спасение! Стъкмила се е и дошла уж за риба, да те погуби. Какво очакваш от блудницата?“ — питаше разумът, но кой го слушаше.

Извадих рибата от серкмето, изсипах я от торбата. „Вземи си, казвам, колкото ти трябва.“ „Ами в какво да я нося, като не се сетих за съдина?“ „Ще отрежа пръчка да я нанижа“, рекох и все в леската гледам. А тя: „Защо не ме поглеждаш, отче? Сърдиш ли ми се още? Замъчена е душата ти, казва. И моята е замъчена отдавна — тъй те виждам аз. Пък какви са хубави нозете ти, като на светец — тънки, бели… Понаучих аз за тебе, разпитах кой си, отде си дошел. Да знаеш, Арма ме казват, от Кефаларево съм. По-много не питай. Знай само, че съм щерка на афоресан поп и съм сама-саминка на този свят.“

Дялкам върбовата пръчка, загърбен нарочно, а тя зад мене думи като бисер ниже. Белица се пени, речивото ечи, кукувица кука и гърлица гугука.

Из цъфналите глогове манастирските пчели жужукат. „Погледни ме, дума, не ми се сърди, че откога те диря…“

В очите й покана за грях и показ на окаяната й душа, към какъвто и моята бе склонна в тези дни, понеже, измъчена и отчуждена, бе просекиня за утеха и споделност. Защото има дни за човека, когато казва: „Нищо да не бъде и светът да не съществува. И ако една тайна води към друга тайна и няма край, безсмислено е всичко и е измама.“ В такива дни се поражда най-страстна и отчаяна любов, полита човек в бездна, утеха и сладост да търси в ада…

Настръхна душата ми, откачи се от ум и разум, не мога да отвърна очи. Елекът й обшит с шевици, по забрадката лъщят титерици, плитките й черни смоци, виснали под колената, на кръста й зелен пояс. Като вълна ме блъсна силната й плът, що напираше изпод сукмана. Стоеше отпреде ми подобно разцъфнала липа, гладеше дебелата плитка, прехвърлена през гърдите, в очите й светлини като при изгрев. Погледнах горе манастирските стени, зад тях бялата лавра и усетих сърцебол.

„Ти, рекох, не беше ли с ония, дето газеха Янтра миналата неделя, с еретиците?“ „С тях бях, казва, с нашите и учителите Лазар и Калеко. Еретичка съм. Ако е орисано да се отвърнеш от мене, като разбереш каква съм, остани със здраве. Чист си ти, съвършен, свободен от грях, пък аз съм съботница. Татко ми, поп Харитон, го афоресаха за богомилство и бунтарство. Кефалията го би, та го преби, майка ми се спомина, пък мене вестиар Конко насила ме омъжи за едно глухонямо, негово ратайче. То само побягна, че отидох при братята и сестрите за утеха и свободна да съм. Година стана как ходя с тях. Неразумна съм, зла съм, отче Теофиле…“

Такива изповедни думи слушах и се смутих повече: А тя мачка черната си плитка, дъвче края й, зъбите й лъщят, в очите синина, подобно восковица на слива. Кожата й като кора на млада ябълка, челото широко, умно, ала нечиста сила от нея замайва като кипналата от родилни сокове земя. Що за душа? И какви са тия нейни думи, че съм свободен от грях? „Нима не знаеш, казва, че щом си в божата бездна, няма разлика между тебе и господ, всичко можеш да вършиш и на всякакви грехове да се предаваш?“ И започна да ми доверява еретическото учение: господ и дяволът били братя, но дяволът със съгласието на брата си се отделил от горния свят и направил веществения, всеки да си царува в свой свят. Тогава рекъл на господа: „Да направим свои подобия, за да видим кой от нас двамата ще бъде повече почитан.“ И създали Адама и Ева. Обаче нито Адам, нито Ева можели да отличават дявола от бога. Като разбрал това, дяволът посял дървото на познанието и ги изкушил да ядат от него. Оттогава се зародила паметта и познанието в човеците, та всеки започнал да живее с две полици — едната към господа, другата към брата му…

„Ами в Христа вярвате ли?“ — казвам. „Вярваме, отче. Имаме го за пратеник от горния свят да привлече душите към бога. Борят се двамата за нашите души, всеки да има повечко на своя страна и от това душите ни се мъчат… Тъй си е то, знаеш го, защото и ти си замъчен като мене…“

Порази ме еретическото учение, стори ми се правда и аз, дето се смятах по-окаян от нея с помисли към вселена и бог, видях се на прав мисловен път. Питах се да й кажа ли какво съм разбрал в манастира, но не се реших и млъкнах. Гледам тревата в краката си, тъпча на едно място. Пот потече под калпака ми. Тя пресегна и го сне. Дръпнах се да си вървя, а тя ме моли: „Обещай, че ще дохождаш. Много работи имам да ти казвам. За тебе съм оставила нашите, да кукувам в пустата ни къща. Ела и утре по това време. Ще те чакам по-нагоре. Там има едно придебно място…“ Моли ме и аз се съгласих. Двадесетгодишен бях и не знаех що е жена. Прибрах серкмето и минах в насрещния бряг. Пък тя стоеше на леската и ми махаше…

 

---------------------------------------------------------

 

Нощес чувах свинско квичене. През селата минават исмаилци, избиват свинете. Нащрек бях и много пъшках от спомени. В паметта е съвестта и чрез нея ни мъчи господ. Късата памет е грях…

Мятах се в оная нощ като в огница върху козяка на коравия одър. „Щом си влязъл в божата бездна, няма разлика между тебе и бога…“ С мътния смисъл в тези слова се бореше моята мисъл. Наистина, не бях ли се озовал в божата бездна и намерих ли друг изход освен отрицание? Порази ме еретическото учение, прелъсти ума ми. Слушал бях за Босота, че развеждал съпрузи, а Теодосий, Калеко и поп Лазар карали последовниците си да ходят голи и да блудствуват, че настоявали децата да се скопяват, хулили икони, кръст и прочие. Но какво ли не говореха за ересите? Казвах си: „Невъзможно е да отклоня разума от издирване тайната на двата свята. Защо да не опитам и чрез Сатаната? Ще отида утре към реката да узная от Арма повече за новото учение.“ Тъй се подлъгвах, защото горд е човекът и с благовидност покрива страстите си…

На другия ден следобед взех сака, уж за риба, и прегазих Белица. Арма се измъкна из ракитака, белосана, с пафти. Поведе ме — вие и превива кръст.

„Нощес не съм мигнала, казва. Боях се, че няма да дойдеш. Може, рекох, да се е уплашил. Сполай, че дойде.“

Седнахме на една моравка и започнах да я разпитвам: „Ходите ли голи в пещерите?“ „Ходим, много е грешно, но тъй дяволът се обезсилва и няма власт над нас.“ „Как се обезсилва?“ „Ами като му въздадем, напуща ни. Така ни учат апостолите.“ „Вярно ли е, че сте искали децата да се скопяват?“ „То е за добро. Скопците не са много подвластни на дявола… Ако искаш да знаеш, върви да те водя при нашите. Там има и от вашите калугери.“ „Ами молите ли се?“ „Молим се след въздаване на дявола, молим се. Някои плачат даже, други не плачат. Ти ще кажеш добро ли е то.“

Гледам — усмихва се тъжно. Както си я представях, така излизаше.

„Що искаш от мене, еретик ли да стана?“ „Само да те виждам“ — казва. „Забранено ни е да общуваме с жени. Върви си с миром“ — рекох и сам се учудих. Ох, душо, бягаш от злото, а с любов обличаш страстите си! …

Сепна се от моите думи и хвана плитките си с две ръце. „Не ме прогонвай, вика, не ме отблъсквай. Душата ми те иска.“ Клати се седнала, както правят жените, когато оплакват. „Докосни ме с ръка, гълъбе небесен, пречисти ме.“ — И сложи глава на колената ми.

Натежа грешната й глава. Погледнах женския тил, заоблените рамена, а тя хвана ръката ми, целува я. „Съжали ме, дума. Да знаеш как съм те дирила. Бях се отчаяла — няма да ме погледне той, защо се лъжа. По-добре да скоча в някой въртоп…“ Ръката й гальовна, топла, стиска моята, пък аз започнах да се дивя. Кой ми я изпрати? Как тъй и тя е мислила за мене и откъде е узнала, че съм замъчен? Чий пръст е тук — божи или дяволски? Да й кажа ли как съм се молил за спасението й? „Кажи й!“ — ечеше реката. „Кажи й!“ — нашепваше ветрецът. „Възлюби я повече!“ — настояваха птиците. „Тя ти е най-близка, най-сродна, защото ти си Тома и Юда Искариот.“ Жалост ме налегна, рекох й: „И аз съм мислил за тебе цяла зима.“ Тя коленичи, притисна ръката ми към челото си тъй и замря. „Свети хубавецо, дума, наистина ли? Повтори го, пак да го чуя.“ „Вярно е, лоши работи се случиха, не мога да остана в манастира.“ „Ами какво си решил?“ „Искам да походя из света, да погледам, да размисля.“ „Ходи! Ходи! — вика. — И аз така ходя. Да те гледат, какъвто си. И аз ще тръгна с тебе, отче.“ „Не ме наричай отче, Еньо ме наричай, с мирското име“ — казвам. И щом го изрекох, разбрах, че наистина съм се отрекъл от монашеския обет, припомних си съня и бащините думи: „Как можа и ти да се отречеш от него?“

Денят топъл, земята накитена, всичко се нежи, пък сърцето във веригите на отрицанието към жената тегли, умът загалвиква, че от еретиците ще узнае тайната, която нито Теодосий, нито Евтимий знаят. От тая пуста тайна що не се поражда? С очи я гледаме, с уши я слушаме, а не можем да я разгадаем. И ако някой, рече — знам я, — лъжец е. Ако пък рече — няма никаква тайна, — глупец е!…

На вечернята се молих богу да ми прости, задето напущам светата обител. Молих му се, а бях със Сатаната и нарекох Сатаната брат господен, та излизаше, че сега заставам между двамата да диря истината, както сме наклонни ние, българите, без да разумяваме, че който постъпва така, това, което днес му е било драго като божие, утре ще загуби цена като дяволско. И не ще знае кое е негово, кое е чуждо, та лесно ще го лъжат и ограбват. Защото познание, придобито с постоянно отрицание, се губи като вода под пясък и който нарича днес златото желязо, а утре желязото — злато, е осъден на вечна бедност…

На другия ден Арма ми донесе мирянски дрехи, пояс и ямурлук. Забих кол на брега, съблякох расото и подрасника, свалих камилявката и като надянах инока Теофил на кола, гласно рекох: „Нито съм те слагал, нито съм те махал, но нека грехът бъде мой. Пък ако братята помислят, че съм се удавил — така да бъде, защото съм мъртъв за тях…“