Емилиян Станев
Антихрист (18)

Т

Лесно е с мъдрост да оправдаеш правото да бъде одрана кожата на човека, със заплаха от смърт да приеме твоята истина, както сториха в лаврата с отец Лука. Кой бог не е жесток и нали не „с нам“, а „с имени твоему“ колим себеподобните си? Но що би било, ако мъртвите съдеха за делата ни? С какво друго можеше да ме утешиш, велики пастирю? Нали години по-късно утешава злочестия български народ с царството небесно? Ти беше унизен от любовта си към горния Ерусалим, защото всяка любов води мъжа към унижения, понеже подчинява волята му на това, което обича. Като уверяваше търновските граждани, че мощите на твоята небесна годеница, света Петка, на свети Иван Рилски и на другите светци са непобедими и агарянците никога не ще преминат стените на престолната, не беше ли готов да се примириш с падането на града, щом вярваше, че всичко е божа промисъл? Ти беше усвоил способността да блаженствуваш чрез въображението и това блаженство не изключваше и смъртта, която ти наричаше „девица с нежни ръце“. Ти поиска да превърнеш нещастието на своя народ в очистение, слабостта му пред завоевателя в сила и спасение чрез светата троица, на която го предаваше „сега и во веки“. В ония страшни дни, когато разказах на Шеремет бег що за човек си, той се изсмя и рече, че човек не може да види едема, докато не влезе вътре. А ти вярваше, че си влязъл приживе. Но ако беше видял Таворската, както я видях аз, не би ли те превзел духът на отрицанието, съмнението и търсенето? Нямаше ли да се разкайваш, че изрече присъда срещу мене? Нямаше ли да си приличаме, наставниче? И кой кого би съдил тогава? Нима величието изисква отричане от земното, самооблащението за свобода чрез робство пред вишния? Ти наричаше свое отечество рая, „сътворен от живи камъни, чийто художник и създател е бог“, и „с млякото на благочестието“ поеше духа си. Но ако тоя рай е лъжливо блаженство, лъжа беше и ти и аз ще имам право, ако река: „На лъжа се крепи човешкото величие! Лъжа е спасението! На лъжа непобедима е поставена силата човешка!…“

След анатемата ни отведоха в тъмницата и там стояхме пет дни, докато съборът привърши и с евреите. Научихме, че двамина евреи били осъдени на смърт, обаче негово царство заменил присъдите с мъчения, а трети, равин, бил убит от народа с камъни.

Понеже не знаех на какво ще бъда осъден, представях си, че ме посичат, мъчат на въже, с трион или ми слагат гърне с живи плъхове на корема и поставят жарава отгоре му; ушите ми режат, езика и ръката, с която съм записвал ереста. Съжалявах, дето не постъпих като поп Лазар, когото отведоха на покаяние в някакъв манастир. Ала здраво бе загнезден в мен лукавият, та се гавреше: „Не бой се, Теофиле, смъртта е прекрасното нищо, «девица с нежни ръце». Виж, мъчението е лошо, но и то е до мига, в който ще загубиш свяст. И болката има край. Аз съм окачил над земята часовник да измерва болка и наслада за всичко живо. Истинското блаженство ще настане, когато моят часовник спре. Тогава тленното ще премине в нетленно. Вярваш ли?“ Тъй се гавреше дяволът и както седях в гнилата слама, прегоря в сърцето любовта към световното съкровище. Видях света без себе си и се примирих като агнец под ножа. Така се разминавах с живота и утеха вече не дирех, и страх голям нямах…

На петия ден, в събота, замлъкнаха чуковете, които сковаваха позорището на тържището. Оправи се времето, кротък покров се синна над кули и зъбчати стени. Камбани и клепала известиха свършека на утринни в черкви, параклиси и манастири, мъглица опасваше хороводно Янтра. А тя поплисква край тъмницата, шепне ми: „Къде са водите, мили телата на бащи и деди? Тия води бяха сладки, речни, сега са солени, морски. Някога и ти беше сладка вода, сега си горчива и отровна. Отмини, отмини в незнайното без разкаяние…“ И както жених чака стройниците да го поведат към дома на невестата, тъй чаках тъмничаря със стражата и се утешавах със стиховете, които някога бях съчинил в лаврата:

Сред черната вселена бог създаде нежната земя,

но в нежността й дяволът вля жестокост във всяка сила,

мрак във светлината, смърт във вечността.

И окото на милосърдието божие само дотук стигна…

Не ни дадоха нито просеник, нито вода за обед. Затихна Търновград под октомврийското слънце, преситен от съд над еретици, препълнен с пришълци, докле заби патриаршеската, след нея клепалата и камбани на черкви и манастири. Раздвижи се градът с глъч и тропот като на празник. Пристигна тъмничарят с помощниците си, свали вретището, навлече ми червена дреха от коноп, свързаха отзад ръцете ми със здраво въже. Събраха ни шестима осъдени — Босота, поп Стефан, Теодосий Калеко, аз и двама евреи. Поведоха ни със силна стража и още от вратата на тъмницата заприпкаха хлапета, викат: „Карат ги! Идват!“ Народът се притиснал, стари и млади, жени, деца, монаси, ратаи, болярски люде от близките крепости, на чардаци и прозорци, по покриви, по дървета, по огради се накачили. Простолюдието от Девинград заело брега край Трапезица, като парцаливо стадо, дошло на водопой — блъскат се, ругаят и се бият, някои възкачили деца на рамената си. Царска стража с маждраци не пуща никого да се приближи до позорището. То стърчи три метра с прясно одялани дъски и греди, опасано с въжета като кораб. Върху крепостни стени и кули почерняло от войници и народ, по царския път се струпали царски слуги, както когато въжеиграчи и фокусници показват изкуството си, а срещу позорището към тържището шатра, подигната на стълбове, окичена със знаменца и губери — за царя и велможите. На върха й син пряпорец с чер двуглав орел, в нея сам цар Иван-Александър с венценосния си син седи, зад него болярството блести със златоукраса, пурпур и свила…

Поразиха ме човешките очи. Не бях виждал толкова очи в мене и що изразяват в такива часове. Жестоко любопитство, смут и страх, като че всеки от тия люде беше се изправил над пропаст, която го теглеше да скочи в нея. Бяха обядвали, с молитви и кръст, а очите им искаха мъки и смърт, дано узнаят тайната, заради която човекът към самоунищожение тегли. Като насън мълвях в себе си: „Смъртта е прекрасното нищо, мъките са, дорде загубиш свяст. Отмини без разкаяние, защото сам не знаеш къде си и къде ще отидеш…“ Вървях с бавни стъпки, та един от стражите ме мушна с дръжката на копието в гърба, да не изоставам. Не ме гнетяха виковете, глупавите подигравки и дюдюканията, ами клепалата и камбаните, после тъпаните, които заудряха, когато приближихме стълбата на позорището. На върха й като стопанин чакаше татаринът-палач с двамата си помощници, засукали ръкави. Черна смола горе ври, мирисът й ме замая, прилоша ми. Млъкнаха за кратко тъпаните, кастрофилаксът разгъна свитък, зачете кой на какво е осъден. Щом чу, че ще му отрежат езика и ушите, Калеко, какъвто си беше същински сарацин, пожълтя като дюля, изплези към царя побелял език и се провикна: „Изяж го, Тарторе! Всички езици да отрежеш, мисълта не можеш спря! Проклет да си и царството ти триж да е проклето! Синове и внуци да изкупват греховете ти!“ По знак на кастрофилакса метнаха на шията му въже и го измъкнаха на позорището. Палачите го грабнаха и го повалиха. Да бяха свободни ръцете ми, щях да запуша уши да не чуя оня страшен стон като мучене, що последва на края, и грозния вик на тълпата. След него изкачиха Босота, когото най мразеха и цар, и боляри. Пък той, набит, с голяма глава с разширени, горящи от омраза очи, изпсува царе и велможи и люто ги прокълна. Някой от тълпата извика: „Кириле, Кириле, не така! Приеми кръста, ти си свят за нас!“ Биха го с камшик и като го лишиха от език, ослепиха го с нажежени сребърни парици, поставени на вилка, и му отрязаха ушите. Дойде ред и на поп Стефан — строен мъж, рус, тънкокож, твърд като кремък, пък наглед кротък. С ясен глас извика: „Князе на Сатаната, не се ли боите как ще се представя на оногова, който ви е поставил да съдите според неговите закони?…“ Запушиха устата му и не се чу нищо освен последния му вик, който тъпаните не успяха да заглушат. Замириса на изгоряло месо — с нажежено желязо и смола изгаряха раните да спрат кръвта.

Кръстеше се народът, жени повръщаха, разплакаха се деца, многогласа врява се носеше над Асеновия град с кучи лай и грак на врани. Тъпаните блъскаха диво, ехото размяташе бумтежа между Царевград и Трапезица.

Показаха тримата на тълпата, забулиха ги и отведоха някъде. Мой ред бе да се изкача по стълбата.

Знаех какво ме чака. На Евтимиевото застъпничество и на почитта към покойния ми баща дължах лекото наказание. Ума и дума загубих, като видях окървавения под, отрязаните езици и уши, нажежения жиг, скорпионите и чух диханието на кожения мях в медния жаравник. Просветителю, наставниче-светецо, ти и твоят учител Теодосий, как ще влезете сега в дома господен да учите на милосърдие? И ти, църковен притч, как ще отдаваш слава на Христа? Или е отсъдено на човека да живее в поругание, понеже недостъпният мрак на боговидението изисква да се създават закони и с тях да се преследва всеки, който се опитва да надникне в тоя мрак?…

Изправи се татаринът насреща ми, огледа ме, засмя се и рече: „Харесват тебе жени, а? А мъже бягат от тебе? Вай, вай, шейтан и ангел. Цар не ставаш, поп не ставаш. Бунтовник ставаш! Аз тебе друга хубост ще правя.“ — Грабна от жаравника зачервения жиг, хвана ме за брадата, пък помощникът му през рамената…

Без полза е да описвам как ме обезобразиха. И Христа разпнахме не само защото неговото слово изобличаваше, но и защото хубостта му обиждаше. И моята красота бе осъдена като дяволска, та я похулиха. Пръв родният ми баща я осъди… Колкото за татарина — опитен беше в занаята си, отбираше и от души. Наситил се на издевателства над плът, единствен не се наслаждаваше на мъките, а на изкуството си, докато народът замираше в стаен ужас и ревеше като звяр…