Емилиян Станев
Антихрист (7)

Ж

Сега, когато ми предстои да говоря за Таворската, за скръбната тайна и за моето падение, питам се — как ще намеря слова за това, което е неизказуемо, и моля бога да ми ги изпрати. А молитвата ми е безсилна — не слиза благодатта, понеже душата е отчаяна. Обаче търпелив съм и с надежда да ми помогне преди всесъществуващият, а пък нека и дяволът, макар че говори наопаки. Преди всичко да разкажа как се представи отец Лука в бялата нощ.

След покаянието на моя старец се извърши благодарствен молебен, а в черквата отец Лука се завлече с последни сили и с моя помощ. Самият Теодосий го поръси със светена вода, сложи го от дясната си страна, всички кандила и свещници бяха запалени да се покаже, че светлината е победила. И Евтимий му поднесе дар — кратко житие на свети Христофор. Всеки е като свещ, около която са омотани повесма от страсти и грехове, и когато са много, закриват светлината й. Тогава човек е окаян и няма радост за него. В оня ден светна моят старец, защото повесмата се свлякоха. Плаче от умиление, блъска чело в студените плочи. А като се върна от черква, легна отпаднал, но облекчен и възгордян! Награждавайте човека, за да го поощрявате към доброто, слагайте го на почит, нека дяволът да го завъртва на друг чекрък. Кой знае обаче по-добра ли е спасителната лъжа от голата истина? Защото и с най-красната лъжа дълго не ще живее човекът, ще я отхвърли да търси истината… Написах тия думи, понеже тогава ме жегна съмнение дали с моя старец не се извърши велика лъжа. Измамиха го да сразят неговия земен богоборски разум, да го смирят и повалят в нозете Христови. И се размислих за пръв път върху човешкото преклонение пред неведомото, как то обезоръжава воля и мисъл, за да успокои духа. Прости ми, господи, но като си ни сътворил с разум, защо искаш да се откажем от него и да приемем, че е премъдро онова, което не познаваме? Защо искаш човекът да коленичи пред могъществото ти, нали на самия него си дал могъщество и власт над всички твари и разум да те познае? Криеш се от разума, а се откриваш в безумието! Или като осъди на гибел, плен и позор християните, насочи ума им към себе си, да имат утеха в страданията? Както изведеният на позорището осъден трепери и всичко в него се напряга да посрещне болката и смъртта и мисълта му блуждае да се закрепи за нещо, тъй в тия страшни времена на властнически разплут и агарянски нашествия човекът дири опора отвъд, в царството божие, в магии и чародейства. Въоръжаваше се душата, укрепваше се с всякакви самооблъщения и като факли светнаха тайните и безумията човешки…

Представи се богу моят старец през декември в първия сняг. Побеля планината и лаврата през деня, усилено задимиха комините, загогокаха жалебно над Белица ята диви гъски, мъчеха се да пробият мъглата и минат в Романя, а вечерта под отънелите облаци засия месечината. И нощта стана светла, като че бялата земя бе удостоена със сребърна нимба и небесен порфир. А в такава нощ огънят е ален и сладка е топлината му в килията. Моят старец лежеше на одъра, провесил дългия си крак. В очите му умиление и радост. „Отивам си, казва, чадо, тая нощ ще умра. Трябва да повикаш изповедника, отвори вратата да помириша зимата. Утре ще ме облекат в бели дрехи и бог изпрати сняг да облече земята. Значи, прощават ми се греховете и кой знае дали не ще ме приеме като праведник“ — и продължаваше да говори, обрадван от надежди. „Хайде, дума, стопли вода да ме измиеш, преди да приема светото причастие.“

Отворих вратата, задиша снежния въздух и се усмихна — види се, спомни си нещо, станало в такава бяла нощ, та сложи благочестиво ръка на гърдите си. Засилих огъня под пиростията и големия котел. „Стопи, казва, сняг, със снежна вода ме изкъпете“ — и се обърна с очи към стената насаме с господа в последен земен разговор.

Дойде изповедникът с двама иподякони в мантии. Стоят вън и чакат. Пък ние с отец Кирил съблякохме моя старец. Къпем го със затворени очи, да не се изкушим от плътта, но видело стана в килията от жарта и кандилото, та като погледнах гърба му, смаях се. Целият нашарен с белези от нож и волски жили. На дясната плешка печат от нажежено желязо колкото яйце, а в него с криви букви: „Витан разбойник, отрок Драгиев.“ Отец Кирил чете петдесетия псалом „Ще ме окъпеш иссопом и ще се очистя, и ще стана по-бял от снега…“ Мисля си — как ще стане по-бял разбойникът, не е ли лъжа и за него, и за нас? И като гледах мършавата снага, прошарена със страшни белези, казвах си: „Ето тялото човешко, измъчено от света, отива в земната утроба“ — за пръв път зажалих човека и мъченическата му плът по-силно, отколкото сега, когато съм я виждал набита на кол, поругана и насечена с ятаган или меч…

Облякохме го в чиста риза, както е речено: „В ризата на невинните ще се облека“ — положихме го на одъра. Щом изповедникът влезе, ние с отец Кирил отидохме при иподяконите. Чувах зад вратата как моят старец произнася молитвата: „Приеми ме, господи, на тайната си вечеря, приеми ме като съучастник. Няма да издам тайната ти като Юда, но като разбойника от дясната ти страна те моля, сине божий…“, та се разплаках от жалост. Пукат главните в огнището, слушам гласа на изповедника и шепота на отец Лука. В снежната нощ сияе планината, тихичко шурти Белица долу…

Най-сетне изповедникът излезе, а той беше строг старец, на име Филип Йеромонах, спря се при нас и се замисли. И тъй махна с ръка, преди да си тръгне, че всички разбрахме какъв грешник е изповядал…

Влязох в килията. Отец Лука ме погледна и тоя поглед не ще забравя. Питаше ме с очи чул ли съм изповедта му, не са ли го излъгали, че греховете му могат да бъдат простени, не са ли извършили с него комедия?

На другия ден камбаната удари три пъти. Зашепнах: „Приеми, господи, душата на твоя раб Лука…“

Завеща ми малко скътани пари да му паля свещи и да чета над гроба му псалома „Зарадвах се, когато ми казаха да идем в дома господен“ и „Не влизай в съд със своя раб, защото пред тебе не ще се оправдае нито един от живите“.

Така останах сам в килията и настъпи времето да постигна благодатта…