Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2008)

Издание:

Емилиян Станев. Антихрист

Роман

Редактор: Невена Стефанова

Издателство „Български писател“

Излиза от печат на 20.XII.1970 г.

Печатница на Държавно воено издателство

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

В

След три-четири дни всичко изглеждаше като небивалица, обаче върху света се простря невидимата сянка в душата ми. А душата, макар и да знаеше какво се е случило, не рачеше да повярва, защото умът я загавликваше, пък тялото, като се изпълваше със сила и укрепваше, правеше същото. И тъй ужким същото беше в крепостта и у нас, все тъй Ралица идваше в школото и сядаше до мене, същото е небето и Търновград, същият съм и аз, ала някъде в мене се е вторачило едно друго око — зорко гледа и дебне. Мълчи това око, проговаря само в моите молитви, да изрече съмнения, че и присмех, за да омърси чистотата на вярата и да разпали още по-силно копнежа към бога. Съвсем взех да крия стихотворенията и за нищо не бих се съгласил да ги прочета някому, но ги харесвах повече от простодушните. Тъкмо тая отрова в тях ме вълнуваше и вдъхновяваше. И молитвите ми ставаха по-страстни, по-откровени, и разговорът с господа по-дивен. Ала такава е човешката природа и такова е нейното свойство. Съзнавах ли тогава, че с други очи гледам на моята Ралица? Не започвах ли да се отчуждавам от нея, защото баща й беше цар, пък аз син на негов зограф? Не се ли опитвах и в нея да открия присъствието на дявола?

По него време толкова бях залисан със себе си, че нехаех какво става по света. Слушах да се говори за Кантакузин и за турците, за султан Сюлейман, за Иван Палеолог, за сръбския владетел Душан, женен за сестрата на нашия цар, за някой си Марино Фалиеро, венецианец, който се бил с генуезците в Босфора, и сам видях тоя Фалиеро, когато пристигна в Търновград. Много народ се струпа да гледа него и свитата му. Във Фрънскиград стана веселба на сънародниците му, защото Иван-Александър дари венецианците с грамота за големи търговски правдини, а те му поднесоха скъпи дарове. Говореше се и за голям земетръс в Тракия, който разрушил много крепости и градове, та турците ги завзели леко и оплячкосали и български земи. Помня и как пренесоха в Търновград осоленото в ковчега тяло на цар Михаил Асен, убит в една битка с турците. От ковчега капеше розова вода, мокреше плащаницата с извезан царски герб и вонеше, та постоянно кадяха много тамян и разливаха благовония през време на опелото. И какъв плач се вдигна при погребението, и как царица Мария загуби свяст, та я изнесоха от черква…

Баща ми проклинаше Кантакузин и много се зарадва, когато се разчу, че го свалили от престола и заточили в манастир. Но всичко това ставаше някъде далеч и малко ме вълнуваше. Всяка сутрин ме събуждаха виковете на царски, болярски слуги, които внасяха в крепостта месо, риби, птици, зеленчуци и плодове, скрибуцането на кладенчовите чекръци, хлопането на врати, лаят на кучетата и ревът на добитъка. Във вътрешния град от зори се надпреварваха клепалата с чуковете на занаятчиите, кожарите стържеха по аргасите, на тържищата отроци возеха зеленчук или риба, караха угоен добитък за клане. Тълпи монаси, дошли на поклонение, пълнеха метосите на различни манастири. Идваха миряни, болни и здрави, да се поклонят на мощите на света Петка, на свети Иван Рилски и на други светци, с които се славеха престолните черкви и манастири.

Случваше се монах да започне проповед край църква или на стъгда, събере се тълпа да слуша за чудо в манастир или за подвиг на пустинолюбец и в целия Търновград младо и старо тълкуваше смисъла на знамението. Мълва тръгваше за чародеец, за ясновидка, що предричала, че Търновград ще изгори, а дяволите ще погубват децата; минаваха през града отроци, неизплатили господарски данъци, осъдени на ангария, всякакви скитници и бежанци.

Обречени на безмълвие монаси се мяркаха на път към някой манастир и когато срещах тия сподвижници и ученици на Теодоси Търновски, който по-късно стана и мое светило, а после мой съдия, струваше ми се, че носят в себе си спасителната тайна, обаче я крият, тъй като тя е достъпна само за избраници.

Валяха ту буйни дъждове, ту настъпваха горещини и засухи, каквито не съм запомнил от ония години. Над престолната се събираха на ята орли и усорлици — и те вещаеха прокоби, пък нощем, щом всичко утихнеше, от кулата на манастира „Света Богородица Одигитрия“ йеромонах Данаил надаваше грозен вик. Чувах да казват, че по това време встъпвал в борба с демоните. Ехото край Янтра подемаше вика, разлайваше всички кучета и ни караше да се кръстим в тъмнината. Разбойници имаше по пътищата и в горите, лете не смеехме да нощуваме из лозята, пък да се пътува можеше само ако се присъединиш към свитата на болярин или към царска дружина.

Дойде и вест, че генуезците, разсърдени на нашия цар, задето облагодетелствувал техните съперници, нападали с кораби българското крайбрежие, завладели Созопол и поискали откуп от жителите — перпер за мъж, дукат за дете и два перпера за млада жена. Прииждаха и бежанци от Романя, дето робеха и опожаряваха агарянците, молеха да ги пуснат при царя или при великия логотет и търсеха писар да им напише жалбите; а той им искаше жълтица за жалба. Случи се веднъж да присъствувам на такава крамола и приех да им стана писар. Пари не взех, та техният примикюр, един старец, ми целуна ръка и ми се поклони доземи. Едва не се разплаках и побягнах, без да се сбогувам. Питах баща си защо цар Иван-Александър не събере голяма войска да прогони агарянците и генуезците, ами оставя тая работа на кефалиите и катепаните, когато те са безсилни да бранят хорате. „Защото в демосиоса няма пари и царят чака манастирите да му дадат заем. Пък кир Миза си стиска кесията и вече не дава.“ Тъй казваше баща ми, а това го знаеше целият Търновград и люто мразеше евреина и неговия род. Когато царският тъст минеше през вътрешния град в носилката си, придружен от стража, гражданите бягаха, за да не снемат шапки, а някои плюеха. И никой не наричаше нито него, нито синовете му с християнските им имена, нито с дадените им от царя болярски чинове. Всеки ги зовеше с жидовските. Виждах царския тъст Миза, прекръстен в Драгомир, само в черква — побелял, а с големи черни вежди над също така големи, тъжни очи, да мърда бърни и несръчно да се кръсти и си мислех, че този човек си има работа с дявола. Жена му беше умряла, а най-малкият му син, Аса, когото убих по заповед на Шеремет бей, тогава беше петгодишно дете…

 

---------------------------------------------------------

 

Прикапа тих, летен дъждец, ороси земята и тя замириса на хубаво. А в килията замириса на опожарено, та се събудиха в душата спомените — зли и добри — и се сплетоха като гълъби и усойници. Брате, ти, който четеш житието ми, прощавай, задето го прекъсвам. Повеля велика изпитвам да походя навън като звяр на свобода, за разтуха…

 

---------------------------------------------------------

 

Злина преля в сърцето ми, а то, вместо да ридае, че й се поддава, гордее се със страданията, защото му са скъпи и сладост намира в тях. И както пресветата майка божия, кога била в ада, искала да влезе в геената огнена, да се помъчи и тя с грешниците, тъй и аз се отдавам с остървение и поя душата си с тая злъч на гордостта. И не ми се иска да разказвам подробно с какви козни и многосложни примамки за человеческия ум дяволът въртеше света, та не минаваше месец без произшествие и поразии. Усърдно се молеха за греховете, поради които господ изпращаше турци, генуезци и всякакви разбойници, и недоумяваха с какво тия грехове са по-непростими от предишните. Поглеждах световното съкровище — то си беше безмълвно и не даваше отговор — четях „За правата вяра“, „Историкиите“, разни поучения, житиета и каквото намирах, дано си изясня тайната, и умът ми се заплиташе и двоеше. Молех се на бога да ми я открие, а той мълчеше. Нали уж беше съборил стената на враждата между себе си и човешкото естество, нали чрез Христа съедини небето със земята, да порази гордия изобретател на греха? Защо и в мене живееше лукавият? И какви грехове бях сторил в своята още цветна младост? Покаяние жадувах, а не ме спохождаше. Исках да затворя проклетото око, що беше се вторачило във всичко, казвах си: „Дяволско е то, Еньо, ослепи го!“ — но как, когато не е телесно? Минаваше ми през ума, че нашите сетива и удове са нагодени да приемат лъжовно света, защото самият бог е пожелал да скрие себе си от нас и по този начин да ни мъчи и съди. По-жестоко от дяволската злина излизаше, ако беше истина!

В такова душевно смущение срещнах отец Лаврентий русичкия монах от манастира „Свети Никола“. Този Лаврентий идваше в къщи да се съветва с баща ми по украси на книги, понеже го блазнеше краснописът и художеството. Беше нежен, слаб, с тънка кожа, та вените му прозираха, с брадичка като на Христа и със сини, малко влажни очи. Под расото плешките му стърчаха, ще речеш — светец в пустинно вселение. Заговорнически се взираше той в мене и ме търсеше, пък аз виждах, че ние с него си имаме нещо, което ни свързва, и колкото го избягвах, толкова го и чаках. Душата ми се оскърбяваше от погледа му, а го зовеше, разпътната! Защото душата обича и търси кой да издевателствува над нея и лекомислено се вслушва в изкушенията на ума, тоя злодей, който, вместо да бъде справедлив съдник и храбър защитник, става безсрамен и гнусен лукатин — руши спасителната й мяра, както буйният дъжд измива мазилката на стена, та отдолу се озъбва студеният камък.

С всякакви души се срещаме на този свят. Едни минават и отминават непознати, други се прилепят към нашата. Те са измама, защото душата винаги е самотна и колкото и да жадува обич, не може да търпи за дълго време друга душа до себе си, понеже и двете се мъчат всяка поотделно и допирът им е като допира на грешниците в ада.

Един ден намерих Лаврентий на каменната лавица до нашата врата да чака баща ми. Седнах до него, обаче сметта на уличката вонеше и му предложих да минем през северната врата по царския път да посрещнем баща ми. Беше топла, тиха привечер, навяваше размисъл и тъга — ще речеш, в такива часове и самият бог се е размислил над творението си. Захождащото слънце огряваше кулите и посивелите крепостни стени, та се виждаха всички лишеи и пукнатини, дето гнездяха соколи и врани, лъщяха долу водите на Янтра и се точеше право нагоре синкав дим над засенчените къщи и църкви в Асеновия град. Облажаваше ме Лаврентий — щял съм да стана живописец като баща си, всичко ми било под ръка. Казах му, че не ме влече живописта, и от дума на дума му доверих, че съчинителствувам. Разпалих се и взех да откровенича, аз, който нея вечер не исках да виждам: никого и с никого да разговарям. И нали беше по-възрастен, да му покажа, че не съм младок, изрекох най-новата си стихотворна молитва:

Просвети ме, всевишни, да не смесвам твоята милост

с жестокостта ти. Ръце издигам, зова те!

Дорде е време, спаси ме от дяволски козни,

че горда злоба душа помрачава

и ума неистово лукавият мъчи…

Отчето ме изгледа, замисли се, па рече: „Тъй си и мислех, не си смирен духом. Не си ли чувал, че дяволът превръща горделивите ангели в бесове? И самият Сатанаил от гордост се отвърнал от бога и повлякъл божите ангели. Млад си, а какви мисли те занимават!“

Смаях го и да го смая повече, сказах и други мои молитви. Гледам, в чистите му очи заиграха пламъчета — полетя в откровения и започна да разкрива тайната си. Със светия и велик мъж Теодоси бил в духовно сношение и сега напредвал в смирение да премине към подвизаване в безмълвие, но украсата на книги не му позволявала да съсредоточи душевната си мисловност и прочие. И тъй ми откри спасителната тайна на безмълвниците, за които в Търновград много се говореше.

Злото идвало от първородния грях и всеки се раждал грешен, понеже грехът бил заложен в човешкото семе и кръв. Аз отрано съм осъзнал това и без да разумявам, изповядал съм го в моите стихотворни молитви, защото жива била в мене простата памет, насочена към доброто, която Адам помрачил, като ял от дървото на познанието. След грехопадението от божествен Адам станал звероподобен, от умен — скотоподобен. Неговото непослушание изпортило човешката памет, направило я от проста — сложна, от единна — разнообразна. И тая вече развратена памет е причина за всякакво зло. Но у нас имало свободна воля и с нейна помощ може да се спасим от дяволските изкушения, като достигнем неизменност, неподвластна на промени. Обаче с това безценно богатство човек ще се сподоби не с молитствуване в черквите, ами чрез усилен пост, душевно съкрушение и търпение. Душата обладавала сили към желателни стремежи и страстност и от грехопадението се подчинила на страстите, а умът, като се отделил от бога, започнал да блуждае между злото и доброто, защото станал техен пленник. Сега главното било да се възвърнем към първоначалното единение с бога. Тогава ще ни озари небесно сияние, каквото е озарило учениците Христови на Таворската планина… Не всекиму се отдавала тая божия милост, само на избраници, те били блажени и, все едно, виждали рая…

Тъй, с вдъхновени слова и страстна вяра, в оная приснопаметна вечер ми довери Лаврентий исихастката тайна, за която тепърва ще има да говоря, много дивни подвизи и личби ми разправи и заплени зажаднялата ми душа. Защото, братя, ние сме орници, що вечно очакват нов посев, раждане и промяна, и взаимно се оплождане с всякакви духовни семена — и зли, и добри, — та тръгват по света учения за человеческо спасение, вълнуват човеците и ги разделят — едни повярвали в новото, други — против. И тогава лукавият, който само това чака, по-силно завъртва колелото за своя прослава, а хората вярват, че е за божията. Ето какво семе сееха по българската земя тия несвестни мъже в раса — всеки да се спасява кой как може с бога, защото вече малцина се уповаваха на царската сила и на застъпничеството на черквата пред всевишния. Но разбираше ли тогава, Теофиле, от свят и люде? Пък и с какво най-вече ще излъжеш гладния, ако не обещаеш да го нахраниш?…

Разпали се моето въображение с надежда да се освободя от проклетата двойнственост, откриха се отново небесните пасбища в райски злак, светна още по-прекрасно световното съкровище, осмисли се земният живот и полетя духът с нова сила към божието царство, та дори онова бдящо, строго и недоверчиво око у мене се заслепи. И като дрянов клон, който се освобождава от снега, отскочи мисълта, отдъхна си сърцето. Същата вечер написах творба за прослава на благодатта, що беше ме споходила най-сетне. Думах си: „Отсега нататък, Еньо, пак ще заживееш като ангел, ще надделяваш страсти и дяволски изкушения и всякога ще държиш тоя път, дорде се удостоиш да лицезреш господа. Стане ли това, не ще има съмнения, нито бесовска гордост, нито страх от Сатаната.“

Вярвах, че съм разбрал спасителната тайна на безмълвниците. Била е у мене, само че не съм се досещал — и любовта към Ралица избликна, както водата избликва от запушен чучур, защото в такива състояния душата жадува за любов дори и когато тая любов е безнадеждна, понеже вярата в безсмъртието я отнася към други, вечни светове. Понесе ме моята муза към седмото небе. Радвах се и на словесната си сила — накарах отец Лаврентий да погледне на моя милост като на равен и прехласнато да ме слуша. Гордеех се пред себе си и се хвалех: „Сила има у тебе, Еньо, от господа-бога ти е дадена на него да служи. Самият цар я призна. Избраник божи си ти, затуй лесно вникна в исихастката тайна.“ Забелязал бях, че през тия дни всеки срещнат търси очите ми, и знаех, че не заради хубостта на лицето, но заради светлината в душата ми хората се стъписват пред моя образ. А веднъж една бабичка, която живееше край църквата „Свети четиридесет мъченици“, така се вторачи и с такъв страх ме погледна, а като се обърнах, видях я да се кръсти…

Похвали се, окаяни, ти, дето сега не смееш да зърнеш образа си и когато пиеш от извор, жумиш!… Сияел съм със смирение и кротост и всичко ми изглеждаше сладостно мъдро — сякаш целият свят търпеливо очакваше края на вековете да напусне земното си битие и да премине в небесното в деня на страшния съд. Много се говореше за свършека на света, за шествието на антихриста по цялата земя и неведнъж ме обземаше страх, че този антихрист може да съм аз… Всеки път, когато Лаврентий идваше у дома, изпращах го до крепостните врати, а той ми разясняваше учението. Питах го как е попаднал дяволът в рая да изкушава Ева. Удивяваше се на моите въпроси и мънкаше, та аз трябваше да диря ответи. И тъй като всеки невежа или просветен често стига дотам, че не пита вече разума, понеже разумът няма отговори за много въпроси, а душата, проклетата, мълчи, оставях тия умствени възли да ги разплете времето.

 

---------------------------------------------------------

 

Бързо се изморявам, често оставям перото да си почина а събера мислите си, па и съмнения ме отчайват — кой ще чете житието ми и кому е потребно то в тия страшни години за нашата клета рода? Та реших да бъда кратък — не ще изприкажеш нито света, нито човека с думи, макар и безбройни като звездите над нас…

Същата година Ралица се омъжи за Андроник, сина на Иван Палеолог. През май след Възкресение Христово пристигнаха императорските сватове в Търновград, а през юни я отведоха. Възрадваха се в престолната, слагаше се уж край на враждата между българи и гърци за съюз против агарянците. Камбани биха, хора се виха, момци и моми пяха „Отваряй, Кальо, порти, че ще да мине цар, добър юнак“. Патриаршеският клир с царя и царските сановници с най-отбрани воински дружини изпратиха Кераца зад Стара планина в Романи, пък Еньо, попарен от тая душевна слана, избяга от Царевград, скита из околните хълмове и се утешава с предстоящата благодат божия, която му обещаваше новото учение. Отнеха ми прекрасната Ралица, тя и без това си е царско чедо и при царско чедо ще иде, но господа-бога кой може да ми отнеме? И световното съкровище си е тук — радвай се, Еньо, в тъгата и очаквай прослава на правдата, дето е над патриарси и миряни, над царе и отроци. Пък сега, когато знам цената на много неща и тайни човешки, ще река — не отнемайте на човека представата за прекрасното, защото е по-потребна от хляба, тъй като пази в себе си извора на надеждите и без нея сме скотоподобни от алчност и земни блага.

Тъгувах за Ралица и съчинявах за нея, мислех как е пътувала през горещата Романя ту в колесница, ту в пурпурна носилка, понесена от евнуси, или в шатра върху гърбовете на мулета или на камили и как са я посрещнали гърците в Цариград. Представях си я и в августиона: там ще я съблекат кубиколариите-скопци, за да я облекат в хламида, златни дрехи и многоцветна мантия с рубини и бисери… А когато заваляваше дъжд и водата от нашия капчук заромонеше нощем в котела, сложен на мивката, присънваха ми се тържествени византийски литургии и мислено бях в гинекея, дето цар Александровата щерка седеше заобиколена от безбради телохранители, силенциарии, дворцови госпожи и дъщери на сановници. И чувах възклиците на народа при отбулването: „Свята! Свята! Свята! …“ Но престани, Теофиле, с еремиевия си плач за отнетия ангел и разправи защо избяга от къщи.

Избягах през есента наскоро след смъртта на царевия шурей Стефан Душан, когото горко оплакваха в Търновград, макар че този сръбски крал бе присвоил много български земи. По него време баща ми довършваше изографисването на манастира „Преображение господне“, който бе въздигнат от скит по повеля на цар Александър за ознаменуване Сариното покръстване. И понеже бях завършил школото на хартофилакса, баща ми искаше да му помагам. Той се надяваше да стана образописец, ала нито ме влечеше, нито ми се отдаваше четката. „Мързелив си — казваше, — бягаш от занаята“ — и не виждаше, че силата ми е в словото, Един ден намерил моите съчинения за Ралица и ги прочел. Гневлив беше, земен, въпреки дълбоката си душа и като се разсърдеше, очите му ставаха същински бръсначи. Сега знам, че противоречията у човека са като дървеното скеле, що крепи къщата, и разбирам какъв човек е бил. Земното го е спасявало от безумията на душата… Губел съм си времето с глупави мечти да се захласвам по царската дъщеря и да философствувам. Кой знае как съм се усмихнал тогава, но моята усмивка го разяри, защото долови, че му се присмивам. Вярно беше — присмивах му се, понеже знаех най-личната му тайна. Ето каква беше тя: щом започнеше да рисува ангел или Богородица, или свята угодница, винаги захващаше с един и същ образ на хубава жена. Най-напред я изобразяваше мирянка с очи като утринни звезди, с мигли като лъчи. После постепенно изсушаваше живата, земна хубост и руменото, сладко заоблено лице се удължаваше, ставаше бледо, с неестествено заоблена брадичка, със страдалчески израз и надебелени вежди. Като гледах как затрива хубостта, молех го да не прави това и да ме остави да й се порадвам. Баща ми се усмихваше и казваше, че не бива, защото образът не настройвал душата към смирение и молитва, но към съблазън. Възразявах — защо го започва така? Защото — казваше — и светците били най-напред, както всички люде, а после се отличили чрез постите и страданията за Христа. И не можеш да достигнеш святост, ако нямаш за основа земното. Веднъж го попитах: „Ами земната хубост дяволска ли е?“

„Невръстен си за такива разсъждения. Не всякога красотата е дяволска, обаче до ден днешен господ и дяволът не са я поделили, та камо ли човеците могат да сторят това.“ — Тъй ме поучи, без да подозира, че умът ми се мъчи над тия въпроси.

И ето че миналата година на свети Иван Брульо видях в черквата жената, с чието лице баща ми започваше светците и богородиците. Тя беше госпожа Марица, съпругата на протостратора Балдю. Не бях се вглеждал отблизо в чертите й, едва тогава прозрях под печатите на възрастта образа й на младини и си рекох: „И баща ти, Еньо, значи, е обичал девица от царско коляно.“ Защото госпожа Марица бе потомка на приснопаметния цар Михаил Шишман, когото сърбите убиха при Велбужд.

Като прочете подигравката в усмивката ми, баща ми кипна и настоя да му кажа какво означава тя.

— Ами — рекох — и ти си обичал жена от царски род, госпожа Марица, и все нея рисуваш, каквато е била като млада.

Ръката му едва не ме повали към стената на иконописната.

— Ще те изяде лукавият, щом отсега умът ти се занимава с подобни работи и нямаш срам от баща си! Отдавна те следя и знам какви бесове се въртят край тебе. Махай се, да не те гледам, дяволско чедо!

Блъсна ме в гърба, та се ударих във вратата.

Не заплаках. Надделя гордостта, пък и друго — узнах как гледа на мене моят баща със страшните си очи.

Виждаше в мене дявола, понеже го познаваше в себе си и сигурно беше се борил с него. И кой знае дали го е надделял, или дяволът е дигнал ръце, като се е убедил, че баща ми не се поддава на изкушенията. Но как бе узнал, че неговият син е дяволско чедо? В какво виждаше у мене дявола? В това ли, че бях започнал да се упражнявам в безмълвие — говорех малко и кротко, ходех замислен, опечален — приготвях се за големите изпитания към благодатта. Или съзираше дявола в стихотворните ми молитви, в любовта ми към Ралица? Или необикновената ми хубост го плашеше и той я възприемаше като дяволска? Чрез себе си съдеше за моя милост, окото му виждаше накъде отивам и бащиното сърце се боеше от бездната на духа, в който той не се вглеждаше, макар да бе художник. Забелязвах аз тая негова суровост — страха от собствената му душа; неведнъж бях свидетел как отбягва да тълкува божествените тайни, как ги подавя в себе си и се преструва на глух за тях. А хубаво пееше и често долавях въздишки след тихо изпята песен и винаги си представях, че в тия минути е стигнал пред залостена врата. На майчините страхове, вяра в чудеса и в целебни мощи не обръщаше внимание, оставяше я да вярва в каквото си ще и не се занимаваше с душевните й тревоги. По своему разбираше господа, ала с никого не споделяше вярата си и сигурно трудно би могъл да я изкаже дори пред себе си. Ето такъв мъж беше царският зограф Тодор Самоход, когото всички уважаваха в Търновград и когото аз единствен познавах най-добре.

„Дяволско чедо“ — ми подсказа как гледа на мене моят баща, оскърби ме и ожесточи. „Бягаш от Таворската светлина да не те ослепи, зер и самите ученици Христови не са посмели да гледат възнасящия се Исус. И сина си плашиш с нея, защото си слаб духом, та отрицаваш. Но Еньо ламти и ще ламти за благодатта превелика, що тайните световни разкрива и с бога приобщава! И щом е дяволско чедо, неутолимо я жадува, защото само тя може да го спаси.“ Тъй разсъдих и завинаги обърнах гръб на баща си. Посърна изново душата ми от това „дяволско чедо“, усили се страхът от дявола, пак ме замъчи грозната мисъл, че сърцето ми е при господа, пък умът при лукавия, и на хубостта си взех да гледам със страх и съмнение. Изповядах се на Лаврентий, а той: „Смирение, брате! Горд си. Трябва да достигнеш блажена и телесна нищета. И скръб, скръб от несъвършенството, дорде обуздаеш греховното мислене, що блуждае между добро и зло.“

Съзряваше решението да остана безмълвник, ала ме възпираше обичта към майка ми и малкото ми сестриче Каля. Не измина и седмица, от двореца настояха да ставам царски писар. Баща ми се възрадва — нямало по-голямо добро за мене: богатство, чест, почит и царско благоволение. Ще живея в палата, ще зная държавните дела, ще пиша хрисовули и ще слушам какво говорят пратеничества. Може и до Константинопол да отида…

Изпаднах в размисъл: „Лукавият пак се изстъпва да те усвои като слуга, Еньо. Иска да загаси светлината в тебе, да те лиши от благодатта. Склониш ли, ще седиш цял ден в писарната, ще си чешеш ушите с пачето перо и ще дебелееш. Там рогатият открай време си е свил невидимо гнездо. Па и царски шътник ще бъдеш, от прозореца ще гледаш световното съкровище като тъмничар. Няма да го бъде, ще бягам!“ От друга страна, блазнеше ме надеждата да видя Ралица императрица византийска, ако наистина ме вземат с пратеничество при гърците. Ала Таворската светлина надделя безнадеждната ми мечта и другите изкушения. Тъй стана и нека изповядам, братя — вътрешният Еньо, сиреч невидимата, но властвуваща душа в мене всякога се е налагала в съдбовни часове, та е отхвърляла съветите на разума и всякакви нещастия, пакости и мъки ми е причинявала, безумната. Но и сега — измъчен и поруган от нейното безразсъдство — й въздавам почит, кланям й се и я славословя заради висшата й премъдрост, що не се влияе от удобства, земни блага и слава, ни от къщно благополучие. Защото Сионска бродница и блудница е тя, в отвъдземното любопитствува, дано узнае тайната си. Тялото ми измъчи и ума ми порази, в ада съм и до рая се докоснах заради нея и сам не зная сияя ли, или тъмнея, дявол ли съм, или сразен бог…

Казах на Лаврентий каква е работата и че съм решил да бягам, по-скоро да ме води в Кефаларската обител и там да ме подстрижат. Взех си връхната дреха, напуснах завинаги родната стряха. Петък беше, денят на свети Ивановото зачатие…