Емилиян Станев
Антихрист (13)

Н

Безсъница ме сполетя. Нощя излизам от килията и се взирам в звездите, моите някогашни утешителки. Оттам ме гледа и съди бог. И ту му се моля ту го питам, но отговор няма да получа. И такава тишина над земята, като че всичко е по прежнему — ни агарянски плен, ни робство…

Като се върнах в селището, рекох на поп Лазар що възнамерявам и той се съгласи с уговорка да идвам на съботите. Тръгнах с Арма да диря брод с вървище и намерих на един приток на Янтра, недалеч от манастира „Свети Илия“, между две села — едното подвластно на болярина Черноглав. Купих ладия, набих колове в реката, вързах в тях въже да се държа, когато водата е буйна. Изкопах землянка, дигнах кирпичени стени със здрав покрив. Пред хижата окачих рибарска мрежа, взех си палаш. Но от тежката работа или от друго Арма пометна и пак започнахме да се караме. „Ти си виновен да нямам рожба — казва. — Що те молех, що направи? И парите изхарчи.“ Пък аз се облекчих, че не ще ми врещи некръстено.

Пренасях с ладията стока — овци, телци, монаси, болни, тръгнали за изцерение в манастира, поклонници, царски служители, а те не винаги плащаха трите аспри. Заживях волно, в доволство, при съботниците не отидох нито веднъж. Нищо не научих от тях. В тъмна бездна каква светлина? По-добре да не размишлявам, ами да се радвам на тоя мой живот с увереност в силата си и на световното съкровище — и то безумно, безразлично към зло и добро. Тъй си мислех, да не ме гложде съвестта…

Заглади са моята невенчана невеста, напълня, снажна стана и като я гледах как чевръсто търчи насам-натам със загорели от слънцето нозе, гордеех се: „Хубава жена имаш, наслаждавай се.“ Хубавееше, проклетницата, и взе да ме кани да ходим при кратунарите. „Главата ти, рекох, ще откъсна. Сама ме молеше да избягаме от тях.“ „Като не щеш там, да ходим в манастира, да се върнем към черквата с християнско венчило.“ Все за това натякваше. Разбрах, че пак иска да зачене и от бога дири помощ. Като се случеше да мине калугер, молеше го за благословия, съветваше ме да не му вземам пари. Билките пак увисваха в хижата, пак се хвана в магии и заклинания. Нощем, на месечината, ходеше да гази росата и да подвиква невнятни думи, които сама не разбираше.

От купците, които изкупуваха излишека от манастирските храни, набавях варива и брашно, не ставаше нужда да скитам по селата, нито в Търновград, а от рибния улов половината давах на монасите, понеже манастирът владееше до отсрещния бряг. През зимата, щом бродът замръзнеше, ладията съхнеше под рогозките — печалби никакви. Тогава прострелвах диви гъски, залагах капани за белки и пиех манастирско вино в топлата хижа. Веднъж идва разбойникът Петко Чукала да ме разпитва кога минават купци или царски бирници да ги обере. Предлагаше ми да делим с дружината му наполовина. Не се съгласих.

Добре живеехме с Арма през тия ладиарски години, до третата, когато започнаха ядове с манастирския архимандрит Доросий. Научил, че съм избягал от Кефаларската обител — види се, и Арка е изтървала нещо от женско неразумие. Взе да ме хока, че ловя дивеч из манастирската гора, не стъпям на празници в манастира, че съм еретик и безбожник, да ме изпитва откъде съм, що съм правил, преди да дойда тук. Трябвало да давам броднина на манастира, защото реката била манастирска — нямал съм право да се заселя край нея. Преструвах се на прост, безкнижен, ала в очите му четях, че не вярва на думите ми. Хубавец беше — с буйна брада, носеше се чисто, достолепно и моята хубостница се заглеждаше в него, та го намразих повече. Казвах му: „Свети отче, как да ходим в манастира на черква, когато е далече? Кандило палим, молим се с невестата, както умеем с простотията си.“ „Защо, казва, не пущаш жена си на молитва и комка да взема? Тя иска.“ „Сама през гората не мога да я пусна, отче. Пък ако дойдем двамата, може да ни оберат, някой пакост да ми стори. Тъкмо на празници най-много хора минават с ладията.“ „Хитруваш, казва, който обича бога, ще намери време поне веднъж в годината…“ — И си отиваше разлютен. Така се дебнехме с архимандрита и чрез него рогатият пак се бръкна в моя живот, та станах какъвто съм сега, аз, безумецът…

През горещниците след Преображение бях заложил куки за един сом надолу по реката. Захранвах го да свикне на стръвта и като я изяде няколко пъти, окачих стръвта на куките и в края на въжето завързах кратуни. Хвана се поганецът към пладне и се залости в един подмол. Страхувах се да не скъса и се върнах да взема Арма да ми помогне да го измъкна. Пресмятам колко гроша мога да искам от монасите, а земята пари ходилата ми. Ако калугерите не го купеха, до вечерта сомът щеше да се развали. Пък над мене се гърбят едни бели облаци, гърчат се в древни образи и чудовища, та ме загрижват повече. Палашът полая, както правеше, кога пътник пристигне на брода.

Вървя край брега и си мисля, че трябва да взема сулицата да пробода сома, за всеки случай ново въже и дълъг прът. Гледам, ладията стои на пристана, никакъв пътник няма. Като влязох в дворчето, чух, че палашът ръмжи в сянката на стряхата, в хижата мъжки глас шепне, нещо шуми, някой пъшка. Ритнах вратата. Невестата повалена на одъра и Доросий над нея — успял да я разголи, ала подрасникът му пречи, та го запретва. Не помня какво съм изревал и как съм го хванал за брадата. Як беше и под расото носеше къс меч, но го оставил с камилявката на печката. Разхвърчаха се бурените, одърът се смаза — аз отгоре, той отдолу, давим се като вълци. Софричката се прекатури и ножът, с който порех риба, блесна пред очите ми. Доросий го грабна, мушна ме в рамото, но нямаше замах, та острието се заби леко. Разбрах, че един от двама ни не ще излезе оттук жив, успях да превия коравата му ръка и да изтръгна ножа… Прости, господи, оная люта ярост и че безсрамно я изповядвам. В нея беше и омразата към Доросий, и омразата към лицемерието човешко, и към тебе, задето порази с Таворската вяра и дух; и към самия мене заради безпомощността ми, ма и отчаянието от жестоката ти тайна; и яростта мъм дявола — всичко най-лошо, дошло от най-до-брото в душата ми. И заклах калугера на патомата, както се коли гергьовско агне…

Не ми се иска да разказвам за това. Дяволът стои зад гърба ми и шепне: „Забрави и мене, както беше забравил бога. Стани твар безпаметна, ще се отървеш от съвестта. И защо ли се мъчиш с перото? Като не знаеш за какво е създаден светът, що нижеш празни думи за сладка самоизмама на душата си? Ала от словото е създаден светът, чрез словото го и възприемаме и ако то е лъжа, лъжа е и светът…“