Емилиян Станев
Антихрист (15)

П

Кой знае, братя, един ден, когато човекът ще узнае много и много тайни на естеството земно и небесно, дали ще узнае нещо повече за себе си, та вярно да мери делата си и справедливо да съди братята си? И възможно ли е чрез познание да станем еднакви по мисли и въжделения и тъй да върнем рая на земята?…

За престолната потегли и самият Черноглав с колесницата, стъкнат като за пред цар, и синът му с дружина стражници и слуги. Младите болярки се измолиха и те да погледат как съдят и наказват на позорището, само майка им остана в къщи.

Вързаха ме с въже през врата и ме накараха да вървя отпред, заобиколен от стража. Стигнахме в Търновград следобед и влязохме през Асеновата врата във вътрешния град. Разярен беше народът срещу еретиците и най-вече на евреите — смяташе ги виновни за нашествията на агарянците, защото гневели бога — по улиците бе излязъл да ги посреща и сам да ги лови. Гълчеше и събираше камъни, децата и те, пък жените — най-люти. В еврейската махала се чуваха писъци, извличаха от къща евреи. Там ходеше стража да укротява народа, а пред къщите на знатните, роднини на царя, пазеха царски люде и никого не пущаха да се приближи.

Като ме видяха, тълпа стълпи колесницата и питаха болярина жид ли съм, или еретик. А той каза високо: „Тоя е на Тодор Самоход зографа син. Кратунар, съботник, сатанинска влъхва. На царски съд подлежи. Отстранете се!“ — И накара колесникарят да шибне конете, та тичах като вързано псе през моста над Янтра до градската баня, дето беше и тъмницата. Там ме предаде на царския тъмничар и на кастрофилакса. Тъмничарят ме огледа и рече: „Ти ли си богомилският дедец, главатарят на кратунарите, дето отричат цар и вяра? Казвай, да знам къде да те запра!“ Рекох му: „Не съм еретик, погрешно съм докаран.“ Но боляринът му разказа кой съм. Тогава царският тъмничар поиска да ме затвори в метоха, ала кастрофилаксът нареди да бъда в тъмницата.

Затвориха ме в една килия, пълна с тиня, понеже Янтра навлизаше, когато придодеше. Помолих тъмничаря да не издава името ми, защото имам майка и сестра на Царевец. И той, като се убеди, че съм син на покойния царски зограф, остави ме в по-суха килия. Но след няколко дни тъмницата се напълни, та ме отведоха в друга хумба, дето бе привързан към стената с вериги турчин, акинджийски стотник, хванат в плен. Заповядаха ми да го храня и да не му позволявам да вика нощем. Разпънат беше агарянецът и вонеше, но бе силен мъж — вярваше в техния бог, а нашия презираше. Погледна ме вълче и щом разбра, че говоря гръцки, рече на развалено: „Мен ще режат глава, защото убил на бой ваш бинбаши. Ами ти защо? Взел душа или крал?“ „Не знам, казвам. И бог не знае вината ми.“ „Лъжеш, гяур. Аллах знае всичко. Все не знаете в що е вината ви, защото сте неверници. Затуй Аллах ви предава в ръцете ни.“ Жегнаха ме тия думи, но се утеших: „Какво знае за бога тоя див човек?“ Ръцете му се подули като кросна — ръждивите скоби се впиваха в китките им и тъй бе висял с дни. „Гяур, казва, махни сюрменцата да отпусна ръце. Аллах ще те възнагради.“ Съжалих го, издърпах железните жегли и щом си измъкна ръцете, зави му се свят и падна. „Хайде, рекох, легни да спиш. Ако тъмничарят види, мен ще прикове.“ Сутринта пак го приковах на стената, а той пее тяхна си песен: „Който сам падне, никой не му е крив.“ И вече не попита за вината ми. Всеки ден очакваше да го посекат, но скоро го размениха срещу наш пленник и останах сам в хумбата. Прав излезе агарянецът — възнагради ме бог по-късно, нека му дойде времето — и за това ще напиша. А сега за срещата с Евтимий и как ме съдиха и жигосаха…

Същия следобед, щом отведоха турчина, тъмничарят ме изведе в двора. Поля ми да си плисна на лицето, накара ме да изтърся дрехата си, да се среша. Пък дворът пълен с евреи и еретици като кош с риба. Гълчат, някои пеят псалми, други плачат, трети се кривят на стражата и тя ги усмирява с маждраците. Всякакви люде — търновградски и чужди, — но от нашите само двамина.

Тъмничарят ме въведе в килия, постлана със слама, заръча ми да седя и да чакам. По едно време глъчката в двора затихна и чух, че водят някого в подземието. Похлопа се на вратата, нечий глас рече: „Боже наш, помилуй нас!“ По гласа познах кой стои там и онемях. И пак: „Боже наш, помилуй нас!“ Трябва да отвърна „амин“, но не рачи проклетата душа. Дебалата врата, скована от греди, заскърца, отвори се и пред мене застана Евтимий с посох и енголпие върху расото. Камилявката му обра паяжините по тавана. Наведох глава, гледам в краката му и мълча.

„Ти ли си, чадо Теофиле? Защо не ме погледнеш? Срамуваш ли се, или мракът ти е толкова мил, та не искаш да излезеш от бездната му? Или гордостта ти чака да се утоли в твоята гибел? Или си достигнал ненавист към словото, ти, който съчинителствуваше дивни изповеди пред бога? Нима божественият дар се е превърнал в жило и отрова и ангелът е престанал да се бори със Сатаната, защото е победен и прогонен от сърцето ти?“

За всяка душа има слова, що я разбуждат и като чукове удрят в нея. Словесен е човекът и му е орисано вечно да дири истинското слово, а словото му е дадено по-свише от сетивата. Но и против това се опълчва мисълта и мъчи ума. Усетих, че душата ми се надига от тия думи на Евтимий — като слънчев луч зад облак блесна страшната истина — моята някогашна радост, великият дар да разбирам божия промисъл към живо и мъртво се е превърнал в жило и отрова и самото слово е обедняло като осланена на есен гора. Ала неверникът Искариот не повярва и на тая истина, понеже в същността си е враг на всичко възвишено — опълчи се и ми шепне: „Що е истина? Художеството и молитвите ли? Или любовта ти към оная, която те доведе тук? Или исихията с лъжата си? Кажи на тоя гражданин от горния Ерусалим да си върви! Кажи му, че владееш над него като Юда над Исус! Той е длъжен да се моли на колене за спасение на душата ти, понеже казано е — загубената овца е по-скъпа на овчаря от стадото. Нека коленичи в сламата негово преподобие!“ А Евтимий, като изпълваше с чистотата на своето достолепие тясната и мрачна килия, продължи: „Предполагах, чадо Теофиле, че ще се отдадеш на дявола за познание и ще подириш ада, защото не е мислимо този, който търси бога, да не надникне и в пъкъла. И знам, че всеки с такъв божествен дар стои на границата на безумието, понеже нито бог ще му се разкрие докрай, нито ще намери слово да изрази изцяло що е узнал. Жестоко е това предопределение — да бъдеш на вечно позорище, което сам си устройваш, и сам да ставаш смешник и съдия пред людете. Още когато дойде в игуменарията, душевното ми око съзря, че не си отреден за монах и манастирът не е поприще за тебе. И аз, за да изпитам крепкостта на вярата ти, нарочно те отдадох на отец Лука. Размислих кое те е довело до падението и заключих: твърде много си искал от бога от гордост и неутолимо нетърпение да узнаеш тайните му. Говори, чадо, кажи защо напусна светата ни лавра? Нима тя не беше сигурна крепост на твоя дух и нима между братята не найде нито един, достоен да му довериш своите изкушения? Или съзерцанието на божата енергия се оказа безплодно за поета?…“

Не със слова, с гвоздеи пробождаше сърцето ми Евтимий и това, що отричах и исках да забравя, се изстъпваше отново — истина ли е, или заблуда? Лъжа ли бе оня свят на радост и сладка мъка, който пееше в мен, както пеят птиците напролет? Или моят разум, дето ме погуби, е лъжлив? Но закоравяло бе сърцето, злина го поеше, както влагата поеше тъмничните зидове и ги разяждаше невидимо. И като събрах сили, потиснах душата и му рекох: „Твое преподобие, умът ти е висок и проникновен. Не ще отрека, че което чух, е може би самата истина за мене. Но кажи ми — виждал ли си Таворската и как изглежда тя?“ А той, като отстъпи, изгледа ме с поглед, който не ще забравя, и направи кръстен знак, та си помислих: „Сигурно я е виждал, но защо не е захвърлил расото?“ И каза тихо, със стаена тъга: „Нима я видя, чадо? Наистина ли я видя?“ — И тъй го каза, че по снагата ми минаха тръпки. И като му разказах как съм я видял и как е поразила духа ми и погубила вярата ми, той вдигна ръце и възкликна: „Господи, нима дойде денят, в който твоята светлина ще заслепява човека, денят на най-страшни изпитания и падения? И човекът ще бъде като вълна, издигана и размятана от вятъра?“ Тогава му открих как съм отишъл при еретиците да диря истината за двата свята, но за убийствата не се реших. И понеже злобата искариотска съскаше, добавих, за да го жегна: „Гредата, твое преподобие, която трябваше да опитаме, преди да минем по нея, излезе гнила и мостът на изпитанията се срути, както сам виждаш. Не смяташ ли това за своя вина?“ Очаквах да се разгневи, но той ме погледна кротко и рече: „Какъв смисъл да пазим греха със стража, ако тоя, който го носи, не може сам да се пази и бори с него? Не оставяй да говори лукавият в тебе. Не брат Лука те е довел до тая окаяност. Ако изявата на божествената енергия не е могла да смири гордостта ти, кой ще я смири? Виждам, че не е дошъл часът на твоето разкаяние. Не по външна заповед идва то, та не ще ти река: «Покай се, да ти простят.» Няма друга сила освен божията, която може да те накара да повярваш в това, що бог е открил и на децата, а дяволът е помрачил във възрастните. Знам колко е сладка за човека горестната мъка на отрицанието и колко бедна изглежда пред нея тихата радост от добродетелите. Христос да ти е на помощ, Теофиле! Сатаната е в тебе и лесно няма да излезе. И ако не излезе, ти ше бъдеш първообразът на бъдещото чудовище от апокалипсиса, човекът с нова, зверска сила, що светът не познава — антихристът, дошел за неговия край…“

Затвори се пред мене грозната врата, издрънча ключалката, изстена душата ми. Отиде си Евтимий…