Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 35 гласа)

Ц

Кои ли не, от древните досега, че и занапред, не са хвалили и не ще хвалят поробители и завоеватели? Наричат ги велики за кръвта, що са пролели, и за великото зло, що са причинили, лъжат живите с тия мъртъвци и учат на зло, като изкушават човека да им подражава, сиреч да насилва брата си, да убива, да граби, пали и руши. Божие подобие, от тварите си по-неразумно, а само с разум се кичиш! Като тях си звероподобно, не знаеш какво правиш, злината наричаш велика, а правда дириш… И аз, дето ламтях за святост и се самооблъщавах, че разбирам божията тайна, убивах свои и чужди и в тоя ден пак окървавих ръцете си… Щом портата на Царевград се отвори и от кулата се развя бяло знаме, в един глас завикаха агарянците от радост и удариха тъпаните. Първи влязоха еничарите, след тях пашите със султанския син Сюлейман. От високото ние, робите, гледахме как някои от защитниците бягат към палата, а други удрят чела в краката на варварите. Всичко изглеждаше мирно, сякаш свои влизаха при свои. Но трая кратко — докато агарянската войска завзе кули и бойници. През царската врата към Асеновград се проточи върволица изнемощели от глад жени, старци, мъже и деца и до вечерта в крепостта останаха малцина — знатни, духовници и боляри. Сюлейман челеби се настани в двореца, моят господар в дома на протовестиария, който беше избягал с Шишман. Изгониха и теб с целия клир от патриаршията и започнаха обири и насилия.

Когато се здрачи, дойде чауш и ме подбра от манастира на кон. Шеремет бег заповядал веднага да се явя пред него. Яздехме между глутници озверени кучета, яли човешко месо, и вдишвахме миризма на пожари и воня на мърши. Поробените лежаха из улици и дворове, а орлите бяха се настанили да нощуват по стените на Трапезица. Свиреха щурци, Янтра все тъй шумеше, но мъртва беше престолната като убит великан и миналото витаеше над нея. И като гледах тъмнеещото небе с цвят на мътен опал, прободено от звездите, и страшната, няма грамада на Царевград, отдето сега властвуваха завоевателите, струваше ми се, че се е срутило нещо велико и загадъчно и на негово място е дошло друго, непознато, но също така загадъчно и враждебно, което е съществувало винаги и ще съществува над нашите сънища и мечти. Стражите ни пуснаха да минем през северната врата и по уличката към палата стигнахме къщата на протовестиария. Влязох в голямата варосана светлица, още пазеща чистия, християнски дъх на нейните обитатели, и видях Шеремет бег, заобиколен от десетници и стотници, дошли да оставят дела от плячката, отреден за султана. Турчинът приемаше злато и сребро, изкъртено от икони и олтари, пръстени и накити. Беше се настанил на миндера под опустошения иконостас, чиито икони се търкаляха зад вратата. Поради варварско невежество никой от агарянците не можеше да чете и пресмята, та аз трябваше да описвам плячкосаното.

Пиян беше бегът, омразно весел, опиянен от победата и блясъка на златото. Алчно блещяха очите му и очите на неговите подчинени. Като подхвърляше в шепата си накит и сякаш го галеше, той ми заповяда да се настаня от лявата му страна, между него и купчините злато и сребро, и да записвам всяка скъпоценност поотделно.

Тогава дойде примикюрът Ангел. Той бе искал среща със султановия син, но оттам го напътили към Шеремет бег, който заповяда да го доведат. Видях да влиза в светлицата застарял мъж, облечен в синя далматика със сребърни петлици и царски знаци по нея, измъчен, със синини под очите и с гърбав нос. Тъжни и като че мъртви бяха очите му. Голямата му коса, къдрава и гъста, сякаш протекла изпод високия клъбук, обшит с коприна, се съединяваше с къдрава, късо подстригана брада. Личеше, че е объркан, уплашен и по-скоро му се иска да се измъкне оттук.

Смирено застана велможата пред Шеремет бег, а той беше се излеврил на миндера, дори не дигна пръст към чалмата да отвърне на поздрава му. Клетникът се поклони ниско и каза: „Дойдох, твоя светлост, да получа наградата за труда си, която негово царство султанът ми обеща.“ И щом изрече тия думи, покорно скръсти големите си бели ръце, по които личаха лунички. Очите му докоснаха златото на миндера, устните му съхнеха.

Шеремет бег ми направи знак да преведа и аз преведох думите на велможата. Свещите горяха сякаш край мъртвец, леки сенки играеха по стените и резбата по тавана, муха бръмна и се блъсна в прозореца. Агарянците мълчаха, чакаха отговора на бега. А той, като се усмихваше и гладеше брадата си, за която много се грижеше да е чиста, примижа и рече: „Твоя светлост си бил царски роднина? Що ще рече твоят цар, ако научи срещу какво си помогнал на падишаха? Ще те възнагради ли за това?“ Онзи мълчеше, само белите му пръсти зашаваха върху ръкавите на далматиката и Шеремет бег продължи: „Но падишахът, да живее хиляда години, е справедлив и щедър. Щом ти е обещал награда, ще я получиш.“ — И плесна с ръце. Начаса един от подчинените му подаде мешинена кесия. Шеремет бег я разтърси и от нея се чу звън на злато. „Ето, казва, твоя е. Наградата си е награда, но делото ти е мръсно!“ Зелените му очи бяха опулени, лъщяха като стъклени. Погледна ме и се изсмя с леден смях. „Ти, казва, ескикешиш, клал ли си свиня? Ако не си клал, сега ще колиш. Зер вие само кондили можете да държите и с джинове да имате работа, като нашите дервиши. Де да видим сега за друго бива ли те. Иди зад гърба на това куче и го удари под плешката, да не си мърсят ръцете правоверните.“ Измъкна от силяха си ханджар и скришом ми го подаде. Станах, а клетникът, види се усети, че нещо лошо му се гласи, погледна ме и глупаво се усмихна с половин уста на смешното ми лице. Но Шеремет бег хвърли кесията в ръцете му, та оня взе да се кланя. Стиснах ханджара, ръката ми се изпоти и отмаля. Черна злоба към моя мъчител, пияния бег, към агарянците и към тоя окаян царев сродник ме упои, стори ми се, че виждам през дим и мъгла. Ударих нещастника под лявата плешка и острието на ханджара хлътна до дръжката. Дори не разбра какво стана, само отвори уста да изпъшка и падна възнак, а с него и сянката му се търкулна в краката ми. Ахнаха поганците, хванаха се за брадите, Шеремет бег ме изгледа смаяно. „Ти, казва, гяурино, си знаел да ръгаш. Машалла! Де си се учил бе, капасъз?“ Отговорих, че тъй се е случило, тогози съм намразил и съм го ударил с твърда ръка…

Шеремет бег заповяда да изнесат трупа и взе кесията с жълтиците, а двама от варварите се скараха за дрехата на убития, понеже беше скъпа, с втъкана сърма.

Ръце и крака трепереха, но се преструвах спокоен, уж не чувах какво става нея нощ. В много къщи наши се бранеха, пламнаха и пожари. Щом свърши описът, тайно се измъкнах из уличката към нашата къща, дано науча нещо за майка и сестра.

Къщата бе пълна с агарянци и се върнах…

Сюлейман челеби бе изпратил вестители да занесат радостната вест на Баязид и да получат разпоредба как да се постъпи с населението. През това време варварите обраха всички царски гробове, черкви и дворци. А когато разпоредбата пристигна, султанският син остави за войвода един паша и побърза да замине при баща си, защото беше обещал да не ограбва и щеше да излезе лъжец.

Още на другия ден глашатаи завикаха султанска заповед — що са кожари и технитари да си гледат работата, косъм нямало да падне от главите им. И купците да отворят купчийниците, пък който не ще да бъде рая, да приеме правата вяра… Потурчени роби, дервиши и ходжи плъзнаха да увещават народа и малодушните се изкушаваха. Пръв се потурчи болярин. Прекараха го на богато украсен кон, след него яздеха натруфени с оръжие варвари, със зурли и тъпани тържествуваха. Жена му, забулена във фередже, плачеше и шествието слезе от Царевград долу, бездомният народ да гледа. Тогава удари съдбовният час за великото жертвоприношение на ония сто и десет първенци, които заплатиха с кръвта си и твоята слава!… Ревнителю на слово и премъдрост, дали не се наслаждаваше, въобразявайки си как очарованите ангели се навеждат над техните души? Когато излезе от черквата „Свети Петър и Павел“ да вразумяваш малодушните, та между отчаяния народ се дигна голям плач и като стадо след овчар множеството тръгна подире ти, слушайки страшните ти слова, османците потриваха ръце, защото виждаха повод за ново клане и грабеж. От Царевград проклинах твоето безумие, а душата ми ридаеше пред величието на гибелната ти вяра. О, ти познаваше чернилката в сърцата и умовете на своето паство, разядено от ереси, и знаеше, че не е по-малко опасна от варварите! С очите си видя християнските васали на Баязид и тези, които приемаха или бяха готови да приемат чалмата и да увеличат войската на нечестивите. Но като подкрепяше, утешаваше и благославяше, ти разяри варварите и войводата турчин и след Свети Седмочисленици, деня, в който нарочно придаде най-голяма тържественост на богослужението, турчинът повели да се явят при него първенците в голямата болярска черква, дето някога бях отишел да видя Сатаната, и всеки да доведе първородния си син, С очите си гледах как се наредиха еничари в черковния двор, еничари пазеха вратите вън и вътре. Щом жертвите влязоха, Шеремет бег, който стоеше зад прозореца в къщата на протовестиария, поглади брадата си и каза на хората си: „Тия диндушмани ще излязат оттам или правоверни дюлмета, или ще нахранят орлите. Ако ги нахранят, ще им вземем имотите.“ Слушах стоновете и чаткането на ятаганите, яростните викове на еничарите. Изклаха твоите чада, хвърлиха труповете им на Орловец. И Шеремет бег получи две села до самия Търновград…

А когато злодеянието стана известно, ти нареди опело за душите на мъчениците, забиха клепала на умряло, кански плач се дигна, мало и голямо настръхна. Тогава, възхитен от избитите Христови войни, поиска да ги последваш. И сега те виждам как вървиш с патриаршеския жезъл в потъпкания, осквернен, ограбен Царевград, из улицата към двореца, дето някога и аз минах във вретище, оплют и опепелен. Варварите бяха се скупчили, занемели от твоето величие и дързост. И без да поглеждаш отстрани, изправен, побелял, с лице бледо, осенено от ужасяваща благодат, отиваше да изобличиш лъжеца турчин, готов да посрещнеш оная с нежните ръце…

Безконечно жертвоприношение облива с кръв земните олтари, светителю, и ти беше един от свещениците на това зловещо тайнство! Нека да не ям хляб от твоята трапеза. Народът е сложил друга — на нещастието, което му донесохме, и на нея е положил измъченото си тяло…

Но защо се разгоря в мен като денница след черна нощ желание да те видя и говоря с тебе? Дали защото исках отново да повярвам в непостижимото, или защото исках да спра твоето безумие?

На колене молих агарянецът да ми разреши. И той се съгласи, понеже не можеше без мене, защото нямаше кой да му пише и пресмята, нито кой да го весели. Смяташе ме смахнат бивш калугер и настояваше да се потурча, като казваше, че щял да повика трима ходжи да ме турчат, но то щяло да стане в Никопол — султанът и пашите да гледат сеир. Заклех се да сложа чалмата и той нареди на двама от яята да ме придружат до черквата…