Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2008)

Издание:

Емилиян Станев. Антихрист

Роман

Редактор: Невена Стефанова

Издателство „Български писател“

Излиза от печат на 20.XII.1970 г.

Печатница на Държавно воено издателство

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

О

До вечерта лежа Доросий възнак на патомата, покрит с едно козениче, да не го плюят мухите и да не гледам прерязаното му гърло. Арма хленчи и се тръшка — очакваше и нея да заколя. Ударих я в тила и я извлякох за косите на двора. После, като се измих на реката, накарах я да разкопае окървавената патома и стените и отново да ги измаже. „Две души погубих казвам, кучко! Сама си искала да легнеш с калугера. Трябва да те затрия, света и себе си да отърва от зло.“ Гледа ме покорно, а в погледа й възхита…

Щом мръкна, напълних подрасника на Доросий с камъни, омотах го в расото и го хвърлих в реката. Легнах на одъра — мрак нощен и мрак в душата. Реката плиска и ме вбесява. Преди ме приспиваше, сега умът ми в нея — дали няма да изхвърли заклания. Станах да проверя, разходих се покрай брега и се сетих за сома. Не е зле утре на ранина да го отнеса в манастира, нека видят с какво съм се занимавал вчера. Съблякох се и го измъкнах. Като съмна, сложих го в ладията и казах на Арма да не се показва от хижата. Тъкмо прекарах ладията на другия бряг, гледам едно калугерче се готви да прегази с коня си бързея. Повиках го. „Виж какъв сом хванах. Върни се да го занесем в манастира, докато е пресен. Вчера цял ден съм се мъчил, дордето го уловя.“ Калугерчето като чер скакалец се пули в сома и преглъща. „Ами като съм тръгнал при негова светлост болярина да диря отец Доросий? Трябваше да се върне снощи — никакъв го няма, пък негово преподобие игуменът го вика по една работа.“ „Имаш време — рекох. — Да натоварим сома на коня и да го отнесем. Втори път я хвана подобен, я не. Тлъст е като свиня.“ Склони, та продадох сома в манастира и се върнахме с калугерчето рано-рано. По пътя ми разказа, че боляринът Стан Черноглав много обичал Доросий и сигурно го е задържал. Отец Доросий любел да си похапва, а в болярската къща готвели за чудо и приказ. Боляринът бил ктитор на манастира, но оттук не минавал, а през своето село, защото там пътят бил добър за болярската колесница. Ако отец Доросий днес е тръгнал с болярската колесница, щели да се разминат…

Него ден не ядох от предчувствия. Арма като напук бе сготвила добра гозба и все ме канеше да ям. Разсърдих се и хвърлих гозбата с гърнето в реката.

Привечер калугерчето се върна. „Мина ли?“ — вика. „Не е минавал. Никой не е минавал.“ „Вчера сутрин тръгнал за насам, казва. Дали разбойници не са го хванали за изкуп? Недай боже. Тъй стана с игумена на Плаковския. Колко пъти викахме на отец Доросий да не ходи сам и пеша.“ Замина си и аз се поуспокоих; „Разбойници са го хванали за откуп.“ Казах на Арма, ако стане нещо, да рече, че, Петко Чукала ме е разпитвал кога минават оттук търговци и побирчии. „И помни, рекох, ако ме издадеш, и ти ще увиснеш на същото бесило.“

Минаха два дни. На третия ливна един дъжд, реката придойде, отнесе Доросий и го изхвърли край манастирската воденица. Пак наставих Арма какво да говори и ето че към пладне пристигна боляринът със сина си, довел стражници. С тях игуменът на манастира и двама стареи.

Запря Черноглав белия си кон пред мене, що не ме стъпка. Облякъл бойни доспехи, на гърдите му огледала — блестят и заслепяват. Брадата му двойна като на самодържеца. Палашът лае, отците ме гледат като кукумявки.

„Защо, казва, еретико проклети, закла светия отец?“

„Грехота е, казвам, твоя светлост, да ми приписваш такъв грях. Как ще посегна на отец Доросий? Че той ме остави милостиво да се прехранвам с ладията, за нашето духовно спасение се молеше, понеже сме хора убоги и низши. Как ще вдигна ръка на благодетел и застъпник?“

„Лъжеш — вика, — дяволски сине! Еретик си ти и куче. И муцуната ти е еретическа. Макар че е богообразна, дяволският печат е на нея. Покойният ми е разправял кой си и какъв си. От Кефаларската свята обител си избягал, господа-бога си измамил. Дръжте го, казва. Хванете и кощрявата му поганска.“

Стражниците ме вързаха, извлякоха и Арма от хижата. Да се чудиш кога е успяла да се среше и премени с елека си моята хубостница! Появи се, свела очи — уж се срамува от толкова мъже, смирено застана пред болярина.

„Защо сте дошли — казва, — добри люде? Какво лошо сме сторили? В Христа, нашия спасител, вярваме и нему се уповаваме. С горчиви сълзи оплакваме покойния наш застъпник пред бога, отец Доросий. Петко Чукала, душегубецът, го е сторил. Дано опашатият го накара да се обеси! Дано жувеница приживе му стопи кокалите!“ — И кълне, кърши ръце, плаче за Доросий.

Боляринът я гледа и суче мустака си, а той същинско руно. Синът му, и той на кон, търси с два пръста черното си гайтанче и очите му залепнали в Арма.

Повярвах, че тя ще ме спаси с изкусните си преструвки и лъжи, но отците манастирски не се поддадоха.

„Да каже кой свещеник ги е обручил и къде им е вулата.“ А ние нямахме даже пръстени, ни медни, ни железни.

Започнах на свой ред да лъжа, че вулата с печата сме загубили, а пръстени сме заели от близки колкото за обреда. Боляринът заповяда да претърсят хижата, но стражниците не намериха нищо, освен дето мазилката беше прясна. Арма рече, че мазала за Преображение, та улики никакви. Тогава Черноглав нареди негов човек до поеме брода и ни поведоха към болярската къща. Вечерта ме затвориха в кулата, пък Арма в хамбара и по пътя не й вързаха ръцете.

На другия ден негова светлост ме изправи на съд под един дъб на двора. Гледам — Арма я няма. Боляринът се настанил на стол под дъба, срещу него селските стареи, зад него — жена му, синът, двете му дъщери и попът, наоколо в кръга отроците — да слушат.

„Дали ти, казва, еретико, си убил отец Доросий сам, или с оня разбойник, ще се разбере по-късно. Щом признаваш, че онзи е идвал, значи, наговорили сте се. Жена ти си призна, остава и тебе да чуем. Кажи кой си, откъде си и защо избяга от светата обител? Да те закълнем, че ще говориш истината, не можем, понеже си съботник и нито в светия кръст, нито в господнето евангелие вярваш. Знай, че ако не хортуваш правда и от моята бяла брада нямаш срама, ще те подложа на мъки. Ей го палача“ — и ми сочи шишкав човек с щръкнали мустаци и гърбав нос, застанал зад гърба ми.

А денят ясен — прохладен ветрец слиза от планината, но затъжена бе природата, лятото проскубано и небето избледняло, стаило печал пред настъпващата есен. Погледнах безучастния лик на световното съкровище, усетих, че и неговата, и моята лъжа са едно и също, скрито в естеството му, и си рекох: „Всичко произлиза поради неговото устроение — зло и добро, истина и лъжа, и няма граници помежду им. Ако кажа как съм достигнал до моята окаяност, нито то, нито тия прости люде ще разберат и ще ме съжалят. А къде се е дянал бог? Той знае що съм, ала го няма никъде. Някога чувах гласа му, сега мълчи — види се, и той вече не може да ме съди, а камо ли боляринът и неговите човеци?“ Отрекох, че съм еретик, защото и еретик сега не бях, а за убийството не давах дума да се изрече. Младите болярки се сгушили, разглеждат ме, шепнат си и чух едната да казва: „Еретик, пък толкова хубав. Че нали еретиците са песоглавци?“ А народът като стадо, що пладнува, примигва и чака зрелище.

Доведоха Арма да свидетелствува против мене. „Кажи, дума боляринът, че е от кратунарите вещери, дето мърсуват в кучешки сватби из гори и пещери, прости господи!“ — И се кръсти. С него се кръсти и попът и всички отлагат калпаци. „Кажи как уби светия отец. Ти призна, че те прелъстил да станеш еретичка, и аз ще ти простя, понеже изглеждаш разумна. Попът ще ти наложи черковно наказание с пост.“

Гледаме се с Арма, а боляринът чака. Повярвах, че е признала — мене да погуби, себе си да спаси. А тя: „Твоя болярска светлост, на кръст. И на ум не му е идвало да посегне на човек. И никак не знам откъде е, даже истинското му име не зная. Каза, че е Еньо, но декашен е — колкото вие, толкова и аз знам. Рибарин бил, сирак, майка и баща не помнел. Срещнахме се на кръстопът, па се взехме надве-натри, че и аз съм сираче от дете, пастирка бях.“ Лъже, маже и заглажда, да предизвика съжаление. Болярката пухти злобно, шепне нещо в ухото на болярина, той друса коляно и току маха с ръка. „Лъжеш, вика, жено! Как тъй не ще знаеш откъде е мъжът ти и какво е истинското му име? Съблечете я, казва, гърба й оголете, Кърчак Кочо да я опърли с волския пишльок, да видим какво ще запее.“

И като я съблякоха, та свалиха конопената й риза до кръста, бялна се дяволската й плът, люшнаха се розовите й гърди, дорде ги прихване с ръце, и светнаха плещите й като преспи под пролетно слънце. Палачът накара стражник да я хване за косата и да я приведе, а боляринът що не подскочи на стола, плесна се по коляното и се хвана за мустака. „Бре, казва, че нея слънце не я виждало, какви добитъци е пасла? Чакай, още не удряй, Кочо, може да признае.“ — И очите му като на кот, кога дебне врабец. Ала с късмет бе родена моята пагубница. Пристигна на кон монах, та при болярина. Манасий, дето надничаше през прозорчето на килията да ме гледа гол, когато исихаствувах…

„От Кефаларската света обител идвам, твое болярство. Снощи негово преподобие игуменът на «Свети Илия» проводи брат да възвести що е станало с отец Доросий, царство му небесно. Еретик, казват, го убил, наш монах бивший, помилуй, господи! Та дойдох дано го позная по повеля на негово преподобие нашия игумен Евтимий.“

Кръсти се мръсникът, благославя болярското семейство и народа. „И оризмо е издал нашият просветен от бога самодържец срещу поганците съботници и срещу вси евреи и смутители на Христовото стадо. В светата лавра още преди два дена вестиар Конко разгласи.“

Боляринът е начумерен. „Оризмо ли казваш? Що гласи то?“

„Да се ловят еретиците и да се водят на съд в Търновград. Висшият клир отива в престолната тия дни.“

Не беше по угода на болярина царската заповед — отнемаше му правото да ме съди като еретик. Тоя болярин подобно на много други самоволно властвуваше в своя катепаникон, обичаше да устройва съд, позорище и всякакви зрелища за развлечение. Заби глава в корема, брадата му се раздвои повече. „Аз, казва, съдя за убийство, пък за еретичество ще го предам на царските тъмничари. Ти, отче, го погледни, дано го познаеш.“

А Манасий отдавна ме бе видял и познал. „Че какво ще го гледам, твое болярство? Той е — бившият наш монах Теофил, христопродавец и вероотстъпник. За удавник го мислехме.“ И разправи кой съм и как съм избягал от манастира.

Като чу чий син съм, Черноглав ме изгледа свирепо: „Не може да бъде Тодор Самоход такъв злодей да извъди! Защо лъжеш бе, куче проклето, че не си бил еретик? Баща ти от гроба да излезе, щом те види, жив ще поиска да влезе. Казвай, защо закла Доросий?“

Отрекох и боляринът се развика: „Кочо, започвай. Нея остави!“

Стражници ме повалиха, смъкнаха ризата ми. Палачът зашиба гърба ми с волската жила, дорде загубих свяст. Поляха ме с вода и пак питат: „Ти ли уби Доросий?“ А през това време Арма пълзи на колена пред болярина: „Не го бийте, не е той. Петко Чукала е.“ Пък селските старейшини и селяните викат: „Бийте го, господарю, да признае! Бийте го!“ — защото по закон селото трябваше да заплати на манастира глоба за убийство.

Най-сетне повярваха, че не съм убил архимандрита и ме затвориха в кулата. Легнах по очи, гърбът ми гори, ярост ме души. Заклевах се, ако остана жив, да светя маслото на болярина. Ами какво да правя с Манасий? Всички в лаврата ще узнаят — Теодосий и Евтимий, целият Търновград и майка ми, клетата. Докато бях незнаен, сам себе си убеждавах, че не е съществувал нито инокът Теофил, нито съчинителят, нито хубавото момченце, а сега се връщаше миналото, идваше адът…

По вечеря влезе ратай. Носи паница с грах и танур с масло. Намаза ми гърба. „Болярските дъщери те съжалиха, казва. Изпращат ти ядене. А жена ти изпроси маслото.“ Попитах го Арма пак ли е в хамбара. „Не е, оставиха я да спи при ратайкините. Господарят рече, че не била еретичка. Ще ти вземат хубавата булка, братко, за наложница. На жени налита старият випирин. Почакай, и вода, и конски чул ще донеса да легнеш…“ Не ща да говоря за мъките си през тая нощ в болярската кула. Те бяха само начало. Зачаках съдбата като звяр в капан и не мигнах до сутринта, когато рано-рано ме поведоха към Търновград да ме предадат на съд. Не видях вече Арма, нито чух нещо за нея.

Тя беше враг на мъжка святост и съвършенство, а сама диреше святост…

А след като ме съдиха и жигосваха в Търновград, нямах вече право да встъпя в брак и заживях в безбрачие с разни жени, които срещах, нещастни и окаяни като мене, по друмове и пепелища из Романя…