Никола Юн
Слънцето също е звезда (95)

Наташа

Не съм сигурна как би трябвало да се чувствам сега. Не вярвам наистина на онова, което се случи току-що, а може би просто не съм имала достатъчно време да го осмисля.

Проверявам си телефона. Бев най-сетне ми е писала. Направо се е влюбила в „Бъркли“. Смята, че е предопределена за там. Освен това калифорнийските момчета са сладки по различен начин от тези в Ню Йорк. В последното съобщение пита как съм, последвано от цял куп смайлита с разбити сърца. Решавам да й се обадя и да споделя какво каза адвокат Фицджералд, ала тя не вдига.

Обади ми се, пускам й есемес.

Минавам през въртящата се врата и излизам на двора, а после спирам. Няколко души обядват на пейките до фонтана. Различни групички забързани хора в костюми влизат и излизат от сградата. Редица черни лимузини чакат до бордюра, докато шофьорите им пушат и си приказват.

Как е възможно да е същият ден? Как е възможно всички тези хора да водят живота си в пълно неведение за това какво се случва с моя? Понякога светът ти е разтърсен от толкова мощен трус, че ти е трудно да повярваш, че и другите не го усещат.

Така се почувствах, когато получихме известието за депортирането. Така се почувствах и когато открих, че Роб ми изневерява.

Отново вадя телефона си и търся номера на Роб, преди да си спомня, че го изтрих. Страшно ме бива обаче да помня цифри и го набирам по памет. Не съм сигурна защо се обаждам, докато той не вдига.

— Здраааааааасти, Нат — провлачва той.

Не проявява дори благоприличието да прозвучи изненадано.

— Името ми не е Нат — заявявам. Сега, когато той е на линия, не съм сигурна дали всъщност искам да говоря с него.

— Не беше готино онова, което направихте с новото ти гадже днес.

Гласът му е дълбок и бавен, и ленив, както винаги. Интересно как нещата, които някога са ни се стрували толкова очарователни, могат да станат скучни и дразнещи. Мислим си, че искаме цялото време на света с онези, които обичаме, ала може би се нуждаем от обратното. Само ограничен период от време, така че все още да си мислим, че другият е интересен. Може би не се нуждаем от второ и трето действие. Може би любовта е най-хубава в първо действие.

Не обръщам внимание на укорите му, нито на порива да изтъкна, че той бе този, който се опитваше да открадне, така че неговото държание не беше „готино“.

— Искам да те питам нещо — казвам.

— Давай — отвръща той.

— Защо ми изневери?

От другия край на линията се разнася звук, сякаш нещо е паднало и той опитва три различни отговора със заекване.

— Успокой се — казвам. — Не се обаждам, за да се караме, и определено не искам отново да се съберем. Просто искам да знам. Защо просто не скъса с мен? Защо ми изневери?

— Не знам. — Дори само тези две простички думи успяват да го препънат.

— Хайде де — настоявам. — Все трябва да има причина.

Той мълчи, замислен.

— Наистина не знам.

Аз не казвам нищо.

— Ти си страхотна. И Кели е страхотна. Не исках да нараня чувствата ти и не исках да нараня нейните чувства.

Звучи искрено и аз не знам как да реагирам.

— Ала би трябвало да я харесваш повече, за да ми изневериш, не е ли така?

— Не. Просто исках и двете ви.

— Това е всичко? Просто не си искал да избираш?

— Това е всичко — казва той, сякаш то е достатъчно.

Отговорът му е толкова тъп, толкова неудовлетворяващ, че едва не затварям. Дейниъл никога не би се чувствал по този начин. Неговото сърце избира.

— Само още един въпрос. Вярваш ли в истинската любов и такива неща?

— Не. Познаваш ме достатъчно добре, за да го знаеш. Ти също не вярваш в нея — напомня ми.

Нима?

— Окей. Благодаря.

Каня се да затворя, но той ме спира.

— Може ли поне да ти кажа, че съжалявам? — моли.

— Давай.

— Съжалявам.

— Окей — казвам. — Недей да изневеряваш на Кели.

— Няма — отвръща той и според мен наистина го мисли.

Би трябвало да се обадя на родителите си и да им разкажа за адвокат Фицджералд, ала не с тях искам да споделя точно сега. Дейниъл. Трябва да открия Дейниъл и да му кажа.

Роб твърди, че не вярвам в истинската любов. И е прав. Не вярвам.

Но май ми се иска да повярвам.