Никола Юн
Слънцето също е звезда (109)

Дейниъл

Вратата на адвокат Фицджералд се намира в края на дълъг, сив и доста безличен коридор. Опитвам се (безуспешно) да не го приема като знак за бъдещето си. На вратата няма име, само номер. Никой не отговаря, когато почуквам. Може би вече си е тръгнал за деня? Това би било съвършено. Тогава няма аз да съм виновен, че не съм влязъл в „Йейл“ и не съм станал лекар. Да се престорим, че не закъснях с десет минути заради всичкото целуване. Изобщо не се разкайвам.

Натискам бравата и налитам право на една хлипаща жена. Дори не е закрила лицето си с ръце, както правят обикновено хората. Стои насред стаята и си поема големи глътки въздух, а по лицето й се стичат сълзи. Спиралата й се е разтекла по бузите, очите й са подпухнали и червени, сякаш плаче отдавна.

Когато си дава сметка за присъствието ми, престава и избърсва лице с опакото на дланите си. Това още повече влошава нещата и сега има спирала дори по носа си.

— Добре ли сте? — задавам аз най-тъпия въпрос, за който може да се сети човек. Очевидно не е добре.

— Нищо ми няма — отвръща тя. Прехапва долната си устна и опитва да приглади косата си, ала отново само още повече влошава нещата. — Вие сте Дейниъл Че Хо Бе. Тук сте за приемното интервю.

Правя крачка към нея.

— Искате ли да ви донеса чаша вода или кърпичка, или нещо такова? — Забелязвам празна кутия от носни кърпички на бюрото й, до чаша с надпис ЮРИДИЧЕСКИТЕ СЪТРУДНИЦИ ГО ПРАВЯТ ПО-ЕВТИНО.

— Съвсем добре съм. Стаята му е ето тук. — Тя посочва една врата зад себе си.

— Сигурна ли сте, че… — започвам, но тя ме прекъсва.

— Трябва да си вървя. Кажете му, че е най-прекрасният човек, когото познавам, но трябва да си вървя.

— Окей — отвръщам, въпреки че няма да му кажа нищо такова.

Всъщност офисът е съвсем малък. Той вероятно я е чул с ушите си.

Тя отива до бюрото и взема чашата с надписа за юридическите сътрудници.

— Кажете му също, че искам да остана, ала не мога. Така е най-добре за двама ни.

И тя отново заплаква. Усещам как моите очи се изпълват със сълзи.

Тя престава да плаче и ме зяпва.

— Плачете ли?

Избърсвам си очите.

— Глупаво е. Винаги започвам да плача, когато видя някой друг да го прави.

— Това е много сладко.

Сега, когато не е задавен от сълзи, гласът й е доста мелодичен.

— Всъщност си е истински трън в задник.

— Внимавайте с езика — свъсва се тя.

— Извинявайте.

Кой има нещо против невинна дума като задник?

Тя приема извинението ми с леко кимване.

— Тъкмо се нанесохме в този офис, а ето че вече никога няма да го видя. — Подсмърча и си избърсва носа. — Ако знаех, че ще свърши така, никога нямаше да започна.

— На всеки му се иска да можеше да предвиди бъдещето — казвам.

Кима, а очите й отново се изпълват със сълзи.

— Когато бях малка, обожавах приказките, защото дори преди да ги отвориш, знаеш как ще свършат. С хепиенд. — Хвърля поглед към вратата зад себе си, затваря очи и отново ги отваря. — В приказките принцесата никога не постъпва неправилно.

Вратата на кабинета зад мен се отваря и аз се обръщам, любопитен да видя как изглежда най-прекрасният човек на света. Ако не се брои лепенката над дясното око, изглежда съвсем нормално.

— Дейниъл Че Хо Бе? — пита, гледайки само към мен. Очите му нито за миг не се насочват към нея.

Аз протягам ръка.

— Господин Фицджералд. Приятно ми е да се запознаем.

Не се ръкува с мен.

— Закъсня — казва и се връща в кабинета си.

Обръщам се, за да се сбогувам със секретарката, ала тя вече си е отишла.