Никола Юн
Слънцето също е звезда (17)

Дейниъл

(Примирен местен тийнейджър се качва на влака към Края на детството.)

Е, добре, може и да драматизирам малко, ала точно така се чувствам. Това е шибаният магически влак, който ме отвежда от детството (радост, спонтанност, забавления) към зрелостта (нещастие, предсказуемост, абсолютно никакво забавление за когото и да било). Когато сляза, ще имам план и подстригана с вкус (разбирай — къса) коса. Вече няма да чета (нито ще пиша) поезия — само биографиите на Много важни хора. Ще имам Възгледи върху сериозни въпроси като имиграция, ролята на Католическата църква в едно все по-светско общество, относителната гадория на професионалните футболни отбори.

Влакът спира и половината пътници слизат. Отправям се към любимата си част на вагона — седалката с две места в ъгъла до кабинката на машиниста. Разпростирам се и заемам и двете места.

Да, отвратително е. Само че си имам причина за подобно държание и тя включва напълно празен влак в два часа през нощта (много след вечерния ми час) и мъж с гигантска змия около врата, който избра да седне до мен, въпреки че имаше около хиляда (горе-долу) празни места.

Изваждам бележника от вътрешния джоб на сакото си.

Имам около час път до Трийсет и четвърта улица в Манхатън, където се намира любимият ми фризьор, а това стихотворение няма да се напише само. Петдесет минути (и три адски калпави стиха) по-късно, вече сме само на няколко спирки от моята. Вратите на Шибания магически влак се затварят. Изминаваме няколко метра в тунела и спираме. Осветлението примигва и угасва — много ясно. Седим поне пет минути, преди машинистът да реши, че няма да е зле да каже нещо. Очаквам да ни съобщи, че влакът ще потегли отново много скоро и тям подобни, ала той ни поднася следното:

— ДАми и ГОспода. Едва до вчера аз бях също като вас. Намирах се на влак, който не отиваше НИкъде, също като вас.

Майко мила. Обикновено шантавите хора се возят във влака, а не го карат. Спътниците ми се изпъват в седалките си. Какво, по дяволите?, почти виждам да изплува над главите ни в балончета за реплики като в комиксите.

— Ала нещо се СЛУчи с мен. Имах религиозно ПРЕживяване.

Не съм сигурен откъде е (Град на лудите, население: 1). Натъртва началото на думите и звучи така, сякаш се усмихва през цялото време, докато проповядва.

— Сам ГОСпод слезе от НЕбето и ме спаси.

Около мен хората се пляскат по челата и въртят очи, сякаш не вярват на ушите си.

— ТОЙ ще спаси и вас, ала трябва да го ПРИемете в сърцата си. ПРИемете го сега, преди да сте стигнали до крайната си ДЕСтинация.

Сега вече и аз простенвам, защото няма нищо по-ужасно от игрословиците. Мъж в костюм се провиква, че машинистът трябва да си затвори шибаната уста и да кара влака. Една майка запушва ушите на малкото си момиченце и му заявява, че не е нужно да държи подобен език. Току-виж сме станали като в „Повелителя на мухите“ във Влак номер седем.

Нашият машинист/проповедник притихва и ние стоим в мрака още една минута, преди влакът отново да потегли. Спираме на Таймс Скуеър, ала вратите не се отварят веднага.

— ДАми и ГОСпода. Този влак е извън изправност. Направете си УСлуга. Слезте от него. Ще откриете Господ, ако го потърсите.

Ние всички слизаме, едновременно облекчени и сърдити.

Всеки трябва да бъде някъде. Да открием Бог, не е в програмата за деня.