Никола Юн
Слънцето също е звезда (63)

Наташа

До срещата ми остават малко повече от два часа, а Дейниъл наистина иска да отидем на норебанг, което е корейската дума за караоке. Караоке от своя страна е японската дума за това, да станеш за смях, като пееш пред стая пълна с непознати, които са дошли само за да ти се смеят.

— Не е като американската версия — настоява той, когато аз се дърпам. — Тази е много по-културна.

Под културна той има предвид, че се излагаш в малка, интимна стая, само пред приятелите си. Любимото му заведение за норебанг случайно се намира в съседство с ресторанта, където обядвахме. То се държи от същите хора, така че дори не се налага да излизаме навън, защото има вход през ресторанта. Дейниъл избира една от най-малките стаи, ала тя въпреки това е голяма. Очевидно са предназначени за групи от шест-осем души, не от двама. Осветлението е приглушено, покрай стените са подредени меки дивани, тапицирани с червена кожа. Пред тях има голяма квадратна масичка. Върху нея е поставен микрофон, сложно на вид дистанционно и дебела книга, върху корицата, на която на три езика пише Песенно меню. До вратата има голям екран, където ще се появи текстът. От тавана виси диско топка.

На Бев това място страшно би й харесало. Първо, тя е луда на тема диско топки. От тавана в нейната стая висят цели четири, има и едно странно съчетание между лампа и часовник с формата на диско топка. Освен това тя има страхотен глас и би се възползвала и от най-малкия повод, за да го покаже пред другите. Проверявам си телефона за още съобщения от нея, но такива няма. Заета е, казвам си. Не ме е забравила вече. Аз все още съм тук.

Дейниъл затваря вратата.

— Не мога да повярвам, че никога не си била на норебанг — казва.

— Потресаващо, знам — отвръщам.

Със затворена врата, стаята ми се струва малка и интимна.

Той ме поглежда така, сякаш си мисли същото.

— Да си поръчаме десерт — предлага и натиска едно копче на стената. Появява се същата сервитьорка, за да вземе поръчката ни. Изобщо не си прави труда да ме погледне. Дейниъл ни поръчва патбингсу, което се оказва настърган лед с плодове, малки меки оризови кексчета и сладък червен боб.

— Харесва ли ти? — пита ме.

Очевидно за него е важно да ми хареса.

Довършвам го на няколко хапки. Как да не ми харесва? То е сладко и студено, и вкусно.

Той грейва насреща ми и аз също грейвам.

Емпирично доказуем факт: Харесва ми да го правя щастлив.

Емпирично доказуем факт: Не знам кога се случи това.

Взема песенното меню от масата и отваря на английския отдел. Докато той се измъчва с избора на песен, аз гледам видео клиповете с кей поп, които вървят на екрана. Те са сладникаво цветни и заразителни.

— Просто избери нещо — подканям го, когато започва третият клип.

— Това е норебанг — заявява той. — Не можеш просто да избереш песен. Песента избира теб.

— Кажи ми, че се шегуваш.

Той ми намига и разхлабва вратовръзката си.

— Да, шегувам се, но по-спокойно. Опитвам се да намеря нещо, с чиято помощ наистина да те впечатля с музикалните си умения.

Разкопчава най-горното копче на ризата си. Гледам ръцете му, докато сваля вратовръзката през главата си. Не е като да си маха дрехите. Не е като да се съблича пред мен. Ала аз имам чувството, че е така. Не виждам нищо скандално, просто зървам за миг кожата на шията му. Той сваля ластичето от косата си и го мята на масата. Косата му е достатъчно дълга, за да му падне в лицето, и той я прибира разсеяно зад ушите си. Не съм в състояние да откъсна очи от него. Струва ми се, че цял ден съм чакала да го направи.

Емпирично доказуем факт: Страшно е привлекателен с пусната коса.

Емпирично доказуем факт: Страшно е привлекателен с вдигната коса.

Откъсвам очи от него и ги приковавам в климатика на стената. Обмислям дали да не го сложа на по-ниска температура.

Той навива ръкави, което ме кара да се разсмея. Държи се така, сякаш ни предстои тежък физически труд. Опитвам се да не забележа дългите гладки линии на ръцете му, ала очите ми непрекъснато се връщат на тях.

— Хубаво ли пееш? — питам го.

Той ме поглежда престорено сериозно, но играещите му очи го издават.

— Няма да те лъжа — заявява. — Страшно съм добър. На нивото на италиански оперен певец. — Взема дистанционното, за да избере песента, която си е харесал. — Ами ти?

Не отговарям. Много скоро ще открие. Всъщност пеенето ми като нищо ще го излекува от това негово хлътване по мен.

Емпирично доказуем факт: Аз съм най-ужасната певица на света.

Той се изправя и отива до откритото място пред екрана. Очевидно ще се нуждае от свобода на движенията. Изстъпва се с разкрачени крака, навежда глава, така че косата закрива лицето му, и вдига микрофона във въздуха с една ръка — класическа поза на рок звезда. Песента е „Take a Chance on Me“ на АББА. Слага ръка на сърцето и изкарва тихо първия куплет. Както става ясно и от заглавието, в песента се говори за това, да рискуваш и да дадеш шанс на някого, и най-вече аз да рискувам и да дам шанс на него.

До втория куплет той вече е загрял и ми мята сладникави погледи като някоя поп звезда, с повдигнати вежди и нацупени устни. Според текста на песента можем да направим толкова много забавни неща, стига само да сме заедно. Забавните неща включват танцуване, разхождане, говорене и слушане на музика. Колкото и странно да е, не се споменава никакво целуване. Дейниъл изиграва пантомимически всяко от тези неща, като някакъв обезумял мим, и аз не мога да престана да се смея.

На третия куплет коленичи пред мен. В текста се говори за това, как се чувствал съвсем сам, когато хубавите птички отлетели, което не разбирам съвсем. Аз ли съм птичката? Той? Защо има птички?

Довършва песента, изправен на крака, като стиска микрофона с две ръце и пее страстно. Моят истеричен смях изобщо не го смущава. Освен това не ме излъга, когато каза, че пее хубаво. Пее прекрасно. Дори сам си е бекинг вокал, което се състои в това, да повтаря „дай ми шанс“ отново и отново.

И не е като да се опитва да бъде секси. То е просто забавно. Толкова забавно, че става секси. Не знаех, че забавното може да е толкова секси. Забелязвам начина, по който ризата се опъва на гърдите му, докато той прави своите секси движения. Забелязвам колко са дълги пръстите му, когато прокарва драматично ръце през косата си. Забелязвам колко привлекателно и кораво изглежда дупето му в официалния панталон.

Емпирично доказуем факт: Падам си по дупета.

Като се има предвид колко гаден ден преживявам, нищо от това не би трябвало да има ефект върху мен. Само че то има. Мисля, че е пълната липса на смущение у него. Не го е грижа дали става за смях. Единствената му цел е да ме разсмее.

Песента е дълга и докато стигне до края й, той е загрял и изпотен. Когато свършва, поглежда към екрана, докато там не се появява яркорозов микрофон със знак, на който пише: 99%. Екранът се изпълва с конфети.

Аз простенвам.

— Не каза, че ще има оценки.

Отправя ми триумфираща усмивка и се свлича на мястото до мен. Ръцете ни се докосват, отдръпват се и отново се докосват. Чувствам се нелепо, задето го забелязвам, но определено го забелязвам.

Той отива да вземе микрофона и ми го подава.

— Давай да те видим — казва.