Никола Юн
Слънцето също е звезда (13)

Наташа

За всичко си има причина. Така казват хората. Мама често го казва. „За всичко си има причина, Таша.“ Обикновено хората го казват, когато нещо се обърка, ала не прекалено. Автомобилна катастрофа, в която никой не загива. Навехнат, а не счупен глезен.

Интересното е, че мама не го е казала във връзка с депортирането ни. Каква причина би могло да има за нещо толкова ужасно? Баща ми, по чиято вина се случва всичко това, казва: „Невинаги можеш да видиш Божия план“. Ще ми се да му кажа, че навярно не би трябвало да оставя всичко на Бог и че да се надяваш напук на всичко, не е стратегия в живота, ала това би означавало да говоря с него, а аз не искам да го правя.

Хората казват подобни неща, за да придадат смисъл на света. Тайничко, дълбоко в себе си, почти всички вярват, че животът има някакъв смисъл, някаква преднамереност. Справедливост. Нещо изначално добро. Хубавите неща се случват на добрите хора. Лошите неща се случват единствено на лошите.

Никой не иска да вярва, че животът е наниз от произволности. Татко казва, че няма представа откъде се е взел цинизмът ми, ала аз не съм циник. Аз съм реалист. По-добре е да виждаш живота такъв, какъвто е, а не какъвто искаш да бъде. Зад нещата не се крие някаква специална причина. Те просто се случват.

Има обаче някои емпирични факти: Ако не бях закъсняла за срещата си, нямаше да срещна Лестър Барнс. Ако той не беше споменал думата айри, нямаше да се стигне до моя срив. А ако не беше моят срив, сега нямаше да стискам в ръката си името на един адвокат, който „оправял всичко“.

На излизане от сградата минавам покрай охраната. Обзема ме ирационално и напълно нетипично за мен желание да благодаря на онази служителка Айрийн, ала тя е на няколко крачки от мен и опипва вещите на някой друг.

Проверявам си телефона за съобщения. Въпреки че в Калифорния, където се намира Бев в момента, е едва пет и половина сутринта, тя ми е изпратила цял ред въпросителни. Поколебавам се дали да й кажа за това последно развитие, но решавам, че то всъщност не е развитие.

Все още нищо, пиша й в отговор. Колкото и да е егоистично, иска ми се тя да беше тук с мен. Всъщност иска ми се аз да бях там с нея, да разглеждам колежи и да преживявам нещо напълно обичайно за човек в последния курс на гимназията.

Отново поглеждам към бележката в ръката си. Джеръми Фицджералд. Господин Барнс не ми позволи да се обадя, за да си запиша час от неговия телефон.

— Шансът е минимален — предупреди ме, преди на практика да ме изтика през вратата.

Емпирично доказуем факт: Никога не бива да залагаш на минимални шансове. Най-добре е да проучиш изгледите и да заложиш на сигурно. Само че когато минималният шанс е единственото, с което разполагаш, трябва да заложиш на него.