Никола Юн
Слънцето също е звезда (79)

Наташа

— Трябва да си вървиш — казвам му.

— Значи, това беше? — пита той.

Радвам се, че се държи като гадняр. Така е по-лесно.

— Мислиш ли изобщо за мен?

Чудя се как ли се чувства Наташа. Как така е станала незаконно пребиваващ имигрант? Иска ли да живее в една страна, която изобщо не познава? Дали е напълно съкрушена от онова, което се случва в живота й?

По лицето му разчитам вина. Прави крачка към мен, но аз отстъпвам назад.

Той спира.

— Ти просто чакаш някой, който да те спаси. Не искаш да бъдеш лекар? Ами недей.

— Не е толкова лесно — казва тихичко.

Аз присвивам очи насреща му.

— Позволи ми да те цитирам отпреди няколко минути. Ето как го правиш: Отваряш уста и казваш истината. „Мамо и татко? Не искам да бъда лекар“, казваш. „Искам да бъда поет, защото съм глупав и толкова ми е акълът“, казваш.

— Знаеш, че не е толкова лесно — повтаря той, още по-тихо от преди.

Аз подръпвам презрамките на раницата си. Време е да си вървим. Просто отлагаме неизбежното.

— Знаеш ли какво мразя? — питам го. — Наистина мразя поезията.

— Да, знам — отвръща той.

— Млъкни. Мразя я, но веднъж прочетох нещо от поетеса, на име Уорсън Шайър. В него се казваше, че не можеш да си направиш дом от човешки същества и че някой би трябвало да ти го каже.

Очаквам да ми отговори, че не е вярно. Дори искам да го направи, но той не казва нищо.

— Брат ти беше прав. Това няма да доведе доникъде. Пък и ти не ме обичаш, Дейниъл. Просто търсиш някой, който да те спаси. Сам ще трябва да се спасиш.