Никола Юн
Слънцето също е звезда (110)

Наташа

Вадя телефона от раницата си. Все още нямам отговор от Бев. Може би е на друга обиколка. Май спомена, че й се иска да разгледа и Калифорнийския университет в Сан Франциско. Би трябвало да се обадя на мама. Вероятно отдавна трябваше да го направя. Звъняла ми е още три пъти, докато с Дейниъл бяхме на покрива.

Пращам й съобщение: Скоро се прибирам.

Телефонът ми избръмчава почти незабавно. Предполагам, че е чакала да й пиша.

От два часа се опитвам да те намеря.

Съжалявам!, пращам в отговор.

Последната дума винаги трябва да бъде нейна, така че изчаквам неизбежния отговор:

Значи, няма новини? Надявам се, че не си била започнала да се надяваш прекалено.

Мятам телефона в раницата си, без да отговоря. Понякога имам чувството, че най-големият страх на майка ми е да не се разочарова. Тя се бори с него, като прави всичко по силите си да не храни особени надежди и подтиква всички останали да направят същото.

Невинаги се получава. Веднъж донесе вкъщи листовка за прослушвания за постановка в някакъв страшно забутан театър. Баща ми я взе и дори й благодари, но съм почти сигурна, че изобщо не им се обади.

Решавам да изчакам последното обаждане от адвокат Фицджералд, преди да й кажа нещо. Мама вече е била принудена да преживее прекалено много разочарования.

Проблемът с това, да се оставиш надеждата да те издигне на крилата си, е, че можеш да паднеш от много, много високо.