Никола Юн
Слънцето също е звезда (21)

Наташа

Мушвам се в музикалния магазин, надявайки се да избегна погледите на всеки, който би могъл да е забелязал откаченото ми държание на тротоара. Преживявах специален момент с моята музика. Крис Корнел, пеещ „Hunger Strike“, винаги ме разтърсва из основи. Пее припева така, сякаш цял живот е бил гладен.

Осветлението във „Второ пришествие“ е приглушено и въздухът мирише на прах и освежител с дъх на лимон, както винаги. Променили са мъничко подредбата от последния път, когато бях тук. Преди плочите бяха подредени по десетилетия, а сега са по жанр. Всеки отдел си има плакат, който олицетворява съответния период: „Nevermind“ на „Нирвана“ за гръндж. „Blue Lines“ на „Масив Атак“ за трип-хоп. „Straight Outta Compton“ на N.W.A. за рап.

В състояние съм да прекарам цял ден тук. Ако днес не беше Днес, щях да прекарам цял ден тук. Само че не разполагам нито с нужното време, нито с нужните пари.

Тъкмо отивам към отдела за трип-хоп, когато забелязвам една двойка да се целува в дъното на поп-дива отдела. Впили са устни един в друг до плакат на „Like a Virgin“ на Мадона, така че не мога да видя лицата им много добре, но профилът на момчето ми е прекрасно познат. Бившето ми гадже Роб. Партньорката му в целуването е Кели, момичето, с което ми изневери.

От всички възможни хора, на които бих могла да се натъкна, именно днес, от всички възможни дни. Защо не е на училище? Знае, че това е моето място. Дори не обича музиката. В главата ми отеква гласът на майка ми. За всичко си има причина, Таша. Не го вярвам и все пак трябва да има логично обяснение за ужасността на този ден. Ще ми се Бев да беше с мен. Ако беше тук, аз нямаше да вляза в музикалния магазин. Прекалено старешко и скучно, би заявила тя. Вместо това вероятно щяхме да отидем на Таймс Скуеър, да гледаме туристите и да се опитваме да отгатнем откъде са по дрехите им. Немците обикновено носят къси панталони, независимо от времето.

Сякаш да гледам как Роб и Кели се опитват да открият сливиците на другия, не е достатъчно гнусно, виждам как тя протяга ръка, грабва една плоча и я пъхва между телата им в обемистото си, съвършено за крадене яке.

Я. Стига.

По-скоро бих си избола очите, отколкото да продължа да ги гледам, но въпреки това го правя. Не мога да повярвам на очите си. Те се опитват да си извадят сливиците в продължение на още няколко секунди, а после ръката й отново се стрелва напред.

— О, господи, толкова са гнусни. Защо са толкова гнусни?

Думите ми се изплъзват, преди да успея да ги спра. Също като мама, аз имам склонността да изричам мислите си на глас.

— Тя просто ще го открадне? — разнася се също толкова изумен глас до мен. Хвърлям бърз поглед натам, за да видя с кого говоря. Оказва се момче от азиатски произход, облечено в сив костюм и абсурдно ярка червена вратовръзка.

Отново се обръщам към Роб и Кели.

— В това място няма ли служители? Не виждат ли какво става? — питам по-скоро себе си, отколкото него.

— Не трябва ли да кажем нещо?

— На тях? — питам и махвам към малките крадци.

— На персонала може би?

Поклащам глава, без да го поглеждам.

— Познавам ги.

— Госпожица Крадливи пръсти ти е приятелка? — В гласа му се промъква обвинителна нотка.

— Гадже е на моето гадже.

Вниманието на Червената вратовръзка се откъсва от разиграващото се престъпление и се насочва към мен.

— Как точно става това?

— Исках да кажа бившето ми гадже — уточнявам. — Всъщност той ми изневери с нея.

Да видя Роб тук, очевидно ме е хвърлило в по-голям смут, отколкото си давам сметка. Няма друго обяснение за това, че споделям нещо такова с един непознат.

Червената вратовръзка отново насочва вниманието си към дребната кражба, разиграваща се пред нас.

— Страхотна двойка. Той изневерява, а тя е крадла.

От мен се откъсва нещо като смях.

— Би трябвало да кажем на някого — настоява той.

Аз поклащам глава.

— За нищо на света. Ти го направи.

— Двама са по-силни от един — отвръща той.

— Ако кажа нещо, ще изглежда така, сякаш ревнувам и се опитвам да им направя мръсно.

— Така ли е?

Поглеждам го. Лицето му има съчувствено изражение.

— Това е доста личен въпрос, не мислиш ли, Червена вратовръзке?

Той свива рамене.

— Току-що споделихме един специален момент.

— Не — заявявам и отново се обръщам към тях. Роб усеща, че го гледам, и улавя погледа ми, преди да успея да го извърна.

— Сега я втасахме — прошепвам под носа си.

Роб ми отправя типичната си глуповата полуусмивка и ми махва. Аз едва не му показвам среден пръст. Как можах да излизам с него в продължение на осем месеца и четири дни? Как можах да допусна този съучастник в кражба да държи ръцете ми и да ме целува?

Обръщам се към Червената вратовръзка.

— Идва ли насам?

— Аха.

— Може би няма да е зле да започнем да се целуваме, като шпионите по филмите — подхвърлям.

Червената вратовръзка пламва.

— Шегувам се — казвам и се усмихвам.

Той не отговаря и се изчервява още повече. Аз гледам как руменината сгрява лицето му. Преди Червената вратовръзка да успее да се съвземе достатъчно, за да отговори, Роб стига до нас.

— Здрасти. — Има дълбок, вдъхващ сигурност баритон. Едно от нещата, които харесвах у него. Освен това прилича на млад Боб Марли, само дето е бял и без раста прическа.

— Защо с гаджето ти крадете? — намесва се Червената вратовръзка, преди да мога да кажа каквото и да било на Роб.

Роб вдига отбранително ръце и прави крачка назад.

— По-кротко, човече — казва той. — Говори по-тихо. — Той отново лепва глуповатата полуусмивка на лицето си.

Червената вратовръзка заговаря още по-високо.

— Това е независим музикален магазин. Което означава, че е собственост на някое семейство. Крадете от истински хора. Знаеш ли колко е трудно за един малък бизнес да оцелее, когато хора като вас просто си вземат каквото поискат?

Червената вратовръзка звучи обзет от праведен гняв и Роб дори успява да придобие мъничко засрамен вид.

— Недей да поглеждаш точно сега, но според мен приятелката ти току-що я спипаха — обаждам се аз.

Двама служители шепнат гневно на Кели и мушкат с пръст предната част на якето й.

Глупавото лице на Роб най-сетне губи глупавата си усмивка. Вместо да отиде да спаси Кели, той пъха ръце в джобовете си и се пръждосва от магазина почти тичешком. Кели извиква след него, но той не спира. Един от служителите заплашва да повика ченгетата. Кели го умолява да не го прави и изважда две плочи от якето си. Има добър вкус. Забелязвам „Масив Атак“ и „Портисхед“.

Служителят ги издърпва от ръката й.

— Ако отново се мернеш тук, наистина ще се обадя на ченгетата.

Кели изхвърча от магазина, викайки Роб.

— Е, това беше забавно — заявява Червената вратовръзка, след като Кели излиза. Усмихва се широко и ме гледа с щастливи очи. Изведнъж ме обзема усещане за дежавю. И друг път съм била тук. Виждала съм тези блеснали очи и тази усмивка. Дори съм водила този разговор.

А после мигът отминава.

Той протяга ръка, за да се здрависаме.

— Дейниъл — представя се.

Ръката му е голяма и топла, и мека, и задържа моята малко по-дълго, отколкото е необходимо.

— Приятно ми е да се запознаем — отвръщам и си вземам ръката обратно.

Усмивката му е хубава, наистина хубава, само че аз нямам време за момчета с костюми и хубави усмивки. Отново си слагам слушалките. Той все още чака да му кажа името си.

— Приятен живот, Дейниъл — пожелавам му и излизам от магазина.