Никола Юн
Слънцето също е звезда (15)

Наташа

Не съм направила повече от две крачки навън, когато набирам номера.

— Бих искала да си запиша час за днес, възможно най-скоро, ако обичате.

Жената, която отговаря, звучи така, сякаш се намира на строеж. На заден план чувам шум от бормашина и силно думкане. Налага се да повторя името си два пъти.

— По какъв въпрос? — пита тя.

Поколебавам се. Когато си нелегален имигрант, ставаш адски добър в криенето на тайни. Преди цялото това приключение с депортирането, единственият човек, на когото бях казала, беше Бев, въпреки че нея обикновено не я бива особено да пази тайни.

— Просто ми се изплъзват — казва тя, сякаш няма абсолютно никакъв контрол над нещата, които излизат от устата й.

Все пак дори Бев разбра колко бе важно да опази точно тази тайна.

— Ало, госпожице? Можете ли да ми кажете по какъв въпрос? — пита жената от другата страна на линията отново.

Аз притискам телефона още по-плътно до ухото си и спирам по средата на стъпалата. Около мен светът ускорява темпо, като филм, пуснат на бързи обороти. Хората изкачват и слизат по стълбите трикратно по-бързо, с резки, отсечени движения. Облаци профучават над главата ми. Слънцето променя местоположението си на небето.

— Аз съм незаконно пребиваващ имигрант — казвам.

Сърцето ми препуска така, сякаш съм пробягала страшно дълго разстояние.

— Трябва да знам повече от това — отвръща тя.

Така че й разказвам. Аз съм от ямайски произход. Родителите ми дойдоха в Америка, когато бях на осем години. Оттогава сме тук. Баща ми беше глобен за шофиране в нетрезво състояние. Ще ни депортират. Според Лестър Барнс адвокат Фицджералд би могъл да помогне.

Жената ме записва за единайсет часа.

— Мога ли да ви помогна с още нещо? — пита тя.

— Не — отвръщам. — Това е достатъчно.

Кантората на адвоката се намира близо до Таймс Скуеър. Поглеждам си телефона: часът е осем и трийсет и пет. Появява се лек ветрец, който повдига крайчеца на полата ми и се заиграва с косата ми. Времето е учудващо меко за средата на ноември. Може би все пак не беше нужно да вземам коженото си яке. Пожелавам си не прекалено студена зима, преди да си спомня, че най-вероятно няма да съм тук, за да я видя. Ако в града завали сняг, а наоколо няма никой, който да го усети, дали все още е студено?

Да. Отговорът на този въпрос е „да“.

Загръщам се по-плътно в якето си. Училището ми е само на петнайсет минути от тук. За миг се поколебавам дали да не отида да го видя за последен път. Гимназията е с научна насоченост и е наистина престижна, и аз трябваше здравата да се потрудя, за да вляза в нея. Не мога да повярвам, че след днешния ден може би никога вече няма да я видя. В крайна сметка се отказвам да отида — твърде много хора, на които бих могла да се натъкна, и твърде много въпроси от типа: „Защо не си на училище днес?“, на които не искам да отговарям.

Вместо това решавам да убия време, като извървя трите мили, които ме делят от кантората на адвоката. Любимият ми музикален магазин ми е на път. Слагам си слушалките и си пускам албума „Temle of the Dog“. Днес е ден за гръндж рок от деветдесетте, изпълнен с гняв и оглушителна китара. Гласът на Крис Корнел се извисява и аз го оставям да отнесе част от грижите ми.