Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sun Is Also A Star, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Никола Юн

Заглавие: Слънцето също е звезда

Преводач: Вера Паунова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „DPX“

Излязла от печат: 25.05.2017

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Depositphotos

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-199-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6031

История

  1. — Добавяне

Дейниъл

— Корейска храна? Най-хубавата храна. Полезна. Добра за теб — казвам на Наташа, имитирайки майка си.

Това е нещо, което тя казва всеки път, когато излезем да вечеряме. Чарли винаги предлага да отидем в някое американско заведение, но мама и татко ни водят в корейски ресторант, въпреки че всеки ден ядем корейска храна вкъщи. Аз нямам нищо против, защото се оказва, че съм съгласен с майка ми. Корейска храна? Най-хубавата храна.

С Наташа нямаме много време до нейния ангажимент и аз започвам да се съмнявам, че ще успея да я накарам да се влюби в мен през следващите два часа. Но поне мога да направя така, че да поиска да се видим отново утре.

Влизаме в любимото ми заведенийце за сундубу и персоналът ни поздравява на корейски. Обожавам това място, а яхнията им с морски дарове е почти толкова хубава, колкото и тази на майка ми. Не е шикозно или нещо такова — с простички дървени маси в средата, заобиколени от сепарета покрай стените. Точно сега не е особено пълно, така че успяваме да си намерим празно сепаре.

Наташа ме моли да поръчам и за нея.

— Ще ям това, което ми кажеш — заявява.

Аз позвънявам с малкото звънче на масата и сервитьорката се появява почти незабавно. Поръчвам две яхнии с морски дарове сундубу, галби и па чон.

— Има звънче? — пита Наташа, когато сервитьорката се отдалечава.

— Страхотно, нали? Ние сме практичен народ. — Шегувам се само наполовина. — Отнема цялата загадъчност от посещението на ресторант. Кога ли ще се появи сервитьорът ми? Кога ли ще си получа сметката?

— Американските ресторанти знаят ли за това? Защото някой би трябвало да им каже. Звънчетата би трябвало да бъдат задължителни.

Смея се и се съгласявам, но после тя си взема думите назад.

— Не, размислих. Вече виждам как някой задник дрънчи като луд, за да поиска кетчуп.

Банчан, безплатните ордьоври, пристигат почти незабавно. Част от мен се приготвя да й обясни какво яде. Веднъж приятелят на един приятел си направи шега от типа: Какво има в това ястие? Кучешко месо? Почувствах се ужасно и все пак се засмях. Това е един от онези моменти, за които ми се иска да имах карта за преиграване.

Наташа обаче не ми задава никакви въпроси за храната.

Сервитьорката се появява и ни връчва пръчици за хранене.

— О, дали ще може да ми дадете вилица? — моли я Наташа.

Сервитьорката й хвърля неодобрителен поглед и се обръща към мен.

— Научи приятелка как да използва пръчици — казва и се отдалечава.

Наташа ме поглежда с широко отворени очи.

— Означава ли това, че няма да ми донесе вилица?

Смея се и поклащам глава.

— Какво, по дяволите?

— Предполагам, че ще се наложи да ме научиш как да използвам пръчици — казва тя.

— Не се тревожи за нея. Някои хора не са щастливи, докато всичко не стане, както те искат.

Наташа свива рамене.

— Всички култури са такива. В Америка, във Франция, в Ямайка, в Корея. Всички смятат, че начинът, по който правят нещата, е най-добрият.

— Само че ние, корейците, може и да сме прави — ухилвам се аз.

Сервитьорката се появява и поставя супата и две сурови яйца пред нас. Мята две лъжици, опаковани в хартия, в средата на масата.

— Как се казва това? — пита Наташа, когато сервитьорката се отдалечава.

Сундубу — отвръщам.

Тя гледа как чупя яйцето си в супата и го заравям под кубчетата димящо тофу и скариди, и миди, за да се свари. Последва примера ми, без да направи коментар за това дали е безопасно за ядене.

— Много е вкусно — заявява, след като изяжда една лъжица. Буквално се размърдва на стола си от удоволствие. — Защо се наричаш кореец? — пита, след като изсърбва още няколко лъжици. — Не си ли роден тук?

— Няма значение. Хората винаги ме питат откъде съм. Някога отговарях, че съм от тук, но те просто ме питат откъде съм наистина и тогава казвам: Корея. Понякога казвам: Северна Корея, и им обяснявам, че с родителите ми сме избягали от водна тъмница, пълна с пирани, където Ким Чен Ун ни е държал като затворници.

Тя не се усмихва така, както очаквах. Просто ме пита защо го правя.

— Защото няма значение какво ще кажа. На хората им е достатъчен един поглед, за да повярват каквото си искат.

— Това е ужасно. — Тя загребва лъжица кимчи и я лапва. Цял ден бих могъл да я гледам как яде.

— Свикнал съм. Според родителите ми не съм достатъчно кореец. Според всички други не съм достатъчно американец.

— Това е наистина ужасно. — Тя се прехвърля от кимчито на бобовите кълнове. — Обаче не мисля, че трябва да казваш, че си от Корея. Защото не е вярно. Ти си от тук.

Харесва ми колко простичко е всичко това в очите й. Харесва ми, че за нея решението за всичко е истината. Аз имам затруднения с идентичността си, а според нея просто трябва да казвам истината.

— Не е твоя работа да помагаш на другите да ти слагат етикет — заявява.

— Случва ли се и на теб?

— Да, само че аз не съм от тук, забрави ли? Дойдохме, когато бях на осем години. Имах акцент. Когато за първи път видях сняг, бях в класната стая, и бях толкова поразена, че станах, за да го видя по-добре.

— О, не.

— О, да.

— А останалите деца…

— Не беше приятно. — Тя потръпва престорено при спомена. — Искаш ли да чуеш нещо още по-лошо? На първия ми тест по правопис учителката отбеляза думата favorite като грешна, защото я написах с ou.

— Това е грешно.

— Не. — Тя размахва лъжицата си насреща ми. — Правилният английски правопис е с ou. Питай английската кралица. Провери го, американецо. Така или иначе, бях такъв малък зубър, че донесох речника си от вкъщи и си получих отнетите точки.

— Не си го направила.

— Направих го, и още как — усмихва се тя.

— Наистина си искала онези точки, а?

— Те си бяха мои. — Тя се изкисква, нещо, което не вярвах, че прави. Естествено, познавам я само от няколко часа, така че все още не знам всичко за нея. Обожавам тази част от това, да опознаваш някого. Как всяко ново късче информация, всяко ново изражение ти се струват магически. Не мога да си представя как би могло да ми омръзне някога. Не мога да си представя да не искам да чуя какво има да каже тя.

— Престани да го правиш — казва тя.

— Кое?

— Да ме зяпаш.

— Окей. — Изравям яйцето си и виждам, че се е сварило до съвършена рохкост. — Да ги изядем заедно — предлагам. — Това е най-хубавата част.

Тя загребва своето и ето че двамата седим с яйце в лъжицата и лъжица в ръката.

— На три. Едно. Две. Три.

Лапваме ги заедно. Виждам как очите й се разширяват в мига, в който жълтъкът се пръсва в устата й. Затваря очи, сякаш това е най-вкусното нещо, което е опитвала някога. Каза ми да не я зяпам, но аз го правя. Обожавам начина, по който сякаш чувства нещата с цялото си тяло. Чудя се защо момиче, което е толкова очевидно страстно, е така настроено против страстта.