Любен Дилов
До райската планета и назад (8) (Другите приключения на Нуми и Ники
Научнофантастичен роман за деца)

6
ВИНАГИ ЛИ ЕДНО И ЕДНО СА ДВЕ. НА ПИРА НЕ ВИКАЛИ ЗА НАСЪРЧЕНИЕ ДОРИ И НА СТАДИОНИТЕ. ТЪЖНОТО СПАСЕНИЕ

Неуморното пиранско момиче продължи да вярва, че и лошата половина на звяра не е лоша. То се прехвърли на нейния гръб и се запромъква по-близичко до главата, като съсредоточено му повтаряше с мощните излъчвания на двата си мозъка: „Ти също си добро същество. Много добро същество си. И ние сме добри, и ще станем приятели. Ти си едно много, много добро същество…“

Злата глава обаче или не възприемаше телепатични внушения, или отказваше да стане добра. Единственото добро, което стори, бе, че не се обърна да налапа момичето, а само изпрати своя хобот. Ноктестите му пръсти се измъкнаха от широката длан, грабнаха пиранката за рамото и гневно я хвърлиха обратно.

— Казах ти да не ходиш — рече й Ники.

— Видя ли — зарадва се Нуми. — Този път не ми се озъби, само ме прогони. Ще се сприятелим и с нея, но ни трябва време и упоритост.

— Не те изяде, защото вече не е гладна. Нали се нахрани — възрази й Ники откъм падината, която разделяше двата гръба на чудовището. Беше клекнал там и озадачено опипваше кожата. — Няма! Никаква следа! Сякаш преди малко не бяха две самостоятелни същества. Какво става с математиката, Нуми? Нали едно и едно винаги са две? При вас не е ли също така?

— О, никак не ме бива в математиката — рече момичето. — Ще питам изкуствения мозък — То помълча малко, после добави изненадано. — Не било винаги. Само в математиката, не и в живота. Ако например върху една капка вода капнеш втора капка, те не стават две, а пак една, но по-голяма.

— Ей, голям хитрец е тоя твой мозък! — възхити се Ники.

— Ще опитам пак — надигна се отново упоритото момиче. — Трябва да станем приятели.

— Недей! Ще се сприятелиш с него и ще ме зарежеш.

Нуми се обърна към него, защото все още не винаги разбираше шегите му.

— Ти това сериозно ли си го помисли? — Тя се ослуша в излъчванията на мозъка му и още повече се възмути. — Не, не мислиш така! Но как можеш тогава да мислиш едно, пък да казваш друго?

— Нали това ти говорех одеве — засмя се Ники. — У нас, земляните, всичко е омешано. Не е като при тоя твой приятел тука.

— Буф, Ники! Много мъчна цивилизация сте вие — въздъхна малката пиранка. — Хайде, помълчи малко, защото ми пречиш да се съсредоточа с тия твои объркани излъчвания!

И тя на пръсти се отправи отново към втората половина на чудовището. Но сега пък то й попречи. Двата му хобота се вдигнаха едновременно нагоре като фабрични комини и затръбиха към небето, сякаш предупреждаваха Нуми да не предприема повече опити или пък се съгласяваха с нея, че земната цивилизация е мъчна за разбиране. После обаче те се наклониха напред, все така изпънати, и засочиха отвъдния край на хълма. Там бе изникнало второ такова чудовище, което явно не идеше за мирна среща. Бе също прицелило двата си хобота насам като цеви на гигантски оръдия и зарева с гласовете на корабни сирени. Внезапно то се разцепи на две, сякаш улучено от артилерийски снаряд, но не падна мъртво, а едната му половина веднага отново се устреми към тях с още по-страшен рев. Другата остана на мястото си и продължи само да вие към небето.

Децата не усетиха кога бе се раздвоило и чудовището под тях. Просто видяха отвъдната му половина, която бяха нарекли „лошата“, да се тресе с всичка сила към идещия насреща звяр.

— Сега не им е до нас — дръпна Ники момичето за ръкава. — Да се спуснем по опашката му, може би…

— Нека видим какво ще стане! — примоли се то.

Буф! — би извикал и авторът с нейното пиранско възклицание. Сигурно нямаше по-любопитно същество в Галактиката от тая Нуми. И на планетата на звездните едва не загинаха заради това нейно любопитство.

Без да се спират в дебнене или в закана и без да се колебаят, двата звяра се блъснаха един в друг, като два локомотива на едни и същи релси. Такъв бе и трясъкът — както при железопътна катастрофа.

Хоботите се сплетоха един в друг. Опашките зацепиха въздуха, нанасяйки плющящи удари, огромните челюсти търсеха място да захапят. И целият хълм затрепера от воя, ръмженето и тропота на множеството гигантски крака. Добре, че миниатюрните радиотелефончета в шлемовете пренасяха гласовете им направо в ушите, иначе нямаше да се чуват.

— Ще викаме ли за нашия? — рече Ники, щом се поокопити от страшната гледка.

— Как да викаме?

— Ами така, да го окуражаваме. Хайде, нашия! Тръшни го! Отхапи му носа! Изпий му кръвчицата! Бий по главата, че по-лесно се мре…

— Буф, Ники! Как можеш да произнасяш такива изрази! — възмути се момичето.

— Защо? Ние на Земята така викаме, когато двама се сбият или на боксовите мачове. Вие там как викате на вашите стадиони?

— Никой не се бие по нашите стадиони. И е страшно престъпление да насърчаваш някого да върши зло.

— Еее, и вие там с вашия пирански морал! Нали трябва нашият да победи. Ако не го гътне, оня кой знае какво ще направи с нас! Гледай, гледай! Това дали не е нашият?

Единият от гигантите вече преплиташе крака. По врата и хълбоците му зееха грамадни рани, вееха се парчета откъсната кожа. Кръв шуртеше като от пожарникарски маркучи. Не се разбираше кой точно е, защото те непрекъснато се въртяха и блъскаха, но гледката ставаше все по-ужасяваща. Раненият падаше от време на време, ревеше и се мяташе с множеството си крайници.

— Струва ми се, че е нашият — треперливо изрече Нуми.

— Може би е по-добре да загине. Тогава ние ще останем само с добрата половина. С нея поне се разбираме малко.

— Буф, Ники — повторно се възмути пиранката, — забранено е да се пожелава смъртта на каквото и да било същество.

Той щеше да й отвърне, че тая забрана съществува сигурно само на тяхната планета, но му хрумна друго и го изрече като истинско откритие.

— Знаеш ли, Нуми, че това тук е измислено много умно! Щом ще трябва да се бият за нещо, бият си се само лошите части. Защо да страдат заради тях и добрите? Ех, ако можеше да се въведе и на Земята! Щом им се прииска на политиците и генералите да воюват, нека излизат сами да се бият помежду си, пък народите им само да викат: Хайде наште! Какво ще кажеш, а?

— Нищо не мога да ти кажа — отвърна тя сериозно. — Защото никак не разбирам защо вие, които сте наши прародители, още воювате помежду си. Ооо! — извика тя, сякаш от болка.

Единият звяр бе паднал на страната си. Още се бранеше, но нямаше повече сили да се изправи. И опитите му да хапе не улучваха противника. А той го тъпчеше с цялата си мощ и безмилостно завираше челюсти в корема му, късаше големи кървави парчета и ги хвърляше настрани. Битката отиваше към края си. Хоботът пред децата се навиваше във въздуха като тирбушон и виеше все по-протяжно. Явно загиваше половината на тяхното чудовище. Но защо половината под тях не бягаше да се спасява? Или Ники щеше да излезе прав: тук се биеха и загиваха само злите?

След още няколко минути падналият звяр изрева за последен път и се изпъна неподвижен в тревата. Победителят вирна хобот да отправи ликуващ призив към своята половина, която все така го чакаше на стотина метра от полесражението. Тя бързо пристигна, сля се с него и двете им глави усърдно заразкъсваха жертвата си.

Замлъкна и хоботът пред тях. Сгърчи се, падна като отсечен от невидима брадва. Гърбът под децата се заогъва вълнообразно от могъщи вътрешни гърчове и внезапно потъна надолу. Цялата грамада се строполи на земята, сякаш куршум бе я улучил право в сърцето. А нищичко не бе я докоснало. Двамата се изтърколиха в тревата и скочиха веднага на крака, защото не паднаха отвисоко.

— Как… какво стана — заекна Нуми, готова да се разплаче. — Това добро същество!…

— Хайде! — кресна й Ники, разгневен от нейната ненавременна мъка. — Да бягаме, докато онзи не ни е забелязал, че ако вземе и той да ни изследва…

Нуми вече истински се разхълца и той гневно я повлече за ръката подире си, но тя все се обръщаше назад да види дали няма да се съживи добрата половина на тяхното чудовище.

Не, тя си оставаше неподвижна, сякаш легнала в кротко очакване също да бъде изядена. А тая смърт беше вече съвсем непонятна и за трите мозъка на двете деца.