Любен Дилов
До райската планета и назад (20) (Другите приключения на Нуми и Ники
Научнофантастичен роман за деца)

2
И СЪС СЪНАРОДНИЦИТЕ НЕ ВИНАГИ Е ЛЕСНО ДА СЕ РАЗБЕРЕШ. АКЦИЯ СПАСЯВАНЕ. СТРАННАТА ЛАГЕР-ШКОЛА

Не след дълго в шлемофона му се обади един малко сънлив мъжки глас. Също на български:

— Хей, момко, какво е станало с теб? Къде се намираш?

— Не знам — отвърна Ники. — Около мен е пълна тъмница. Някакви планини се виждат наблизо.

— Нямаш ли карта, компас? За пръв път ли си на Луната? С какво си дошъл? Кога?

Мъжкият глас го обсипа с тия въпроси, сякаш му се караше. Николай пак си помисли, че ако му каже за Мало, няма да му повярват и отвърна:

— Моля ви, спасете ме! После ще ви разкажа всичко.

— Как си с въздуха? — запита този път мъжкият глас по-разтревожено, а Ники се зарадва, че може да се похвали:

— Имам предостатъчно. И храна, и вода…

— Тогава ще отложим за другия месец — засмя се мъжът. — Щом си така добре запасен.

— Моля ви, бързо! Бързо! — уплаши се Ники.

— Села — обърна се мъжът към момичето, което първо бе чуло повика му за помощ. — Обяви тревога в групата! Три машини! Изгответе план за търсене с пеленгатори, да видя дали ще можете. А ти, момко — рече той на Ники, — стой включен на тази вълна и не мърдай от мястото си. Светлина поне имаш ли?

— Имам фенерче. Много е силно!

— Фенерче ли? — сякаш не разбра думата мъжът. — Добре, запали там каквото имаш и се обаждай от време на време, та да засечем посоката. Аз ще ти кажа кога.

Шлемът му изпука тихичко и замлъкна. Около него отново стана страшно, но не както преди. Ники се загледа към звездите и сега съзря две-три необикновено едри, които се движеха с голяма скорост. Дали това не са вече звездолетите, с които пристигат да го търсят? Звездите обаче бързо отлетяха и се скриха зад зъбера на планината. Тъкмо в този миг обаче мъжкият глас отново се обади:

— Хей, момко, жив ли си още? Хайде, говори! Летим вече.

— Какво да говоря? — зарадва се Ники и побърза да запали фенерчето.

— Какво да е! Пей, да, пей нещо. Някоя весела песен.

— Нищо не ми хрумва — пообиди се момчето.

Мъжът се засмя:

— Май че не ти е до песни сега, а? Но все пак трябва да те чуваме непрекъснато, разбираш ли? Вълната ти трябва да работи, за да я засечем с пеленгаторите. Децата изработиха добър план, трябва да им се признае.

Деца ли го търсеха? — отново изпадна в малодушие Николай, но мъжът го стресна:

— Пей, ти казах!

Имаше право, разбира се. Нали и самият Ники бе карал пиранката да говори непрекъснато, когато я търсеше на планетата с чудовищата. И той запя дрезгаво и доста фалшиво първата песничка, която някога бе научил в детската градина: „Зайченцето бяло цял ден си играло в близката горичка със една сърничка…“

Шлемофонът му гръмна в силен и весел смях.

— Хей, ще ми повредиш ушите с тоя пубертетен глас! Каква беше тая песен?

— Песен — тросна му се Ники. — Всеки българин я знае.

Мъжът не се засегна, но отвърна подигравателно:

— Е, ние пък не сме истински българи! И какво направило зайчето?

— По-добре ме търсете. После ще ви разказвам.

— Казах ти, че те търсим. Говори, говори! Но отсега нататък пей само наум, чуваш ли ме? На колко си години?

Ники не отговори. Що за българи са пък тия? Човек изпаднал в такава беда, а те непрекъснато му се подиграват! Нали в бъдещето хората щели уж да бъдат много, много по-добри!

— Не мълчи, ти казах — скара му се мъжът. — Попитах те нещо.

— На четиринайсет.

Мъжът се засмя отново.

— Хубава възраст! Вземам си думите назад. След две години можеш пак да пееш. Сега само ми разкажи какво е станало по-нататък със зайчето, щом не ти хрумва нищо друго. Хайде, нужно е!

Ники заразказва песничката, но не успя да довърши, защото мъжът го прекъсва:

— Хей, какъв е тоя огън? Ти ли го запали?

— Фенерчето! — зарадва се Ники, защото какъв друг огън ще са видели в тая пустош?

Мъжът пак така странно се учуди на думата?

— Какво е това? Откъде го имаш?

— То е от друга цивилизация.

— Аха! Зайченцето бяло се загубило, друга цивилизация… — рече мъжът. — Слушай, Зайо, да не те е ударил някой метеорит по главата, а? Тука често падат разни камъни. Добре, не е нужно да ни дрънкаш повече глупости. Слизаме.

Въпреки поредната обида, Ники почти затанцува от радост, размахвайки пиранското си фенерче. И с други неща сигурно щеше да ги смае, не само с него!

Някакъв топчест предмет, опасан от ярко светеща ивица, се спусна точно на границата, която очертаваше светлината на фенерчето със студения лунен мрак. Ники вдигна чантата и дрехите си и залитайки, предпазливо се упъти към него.

— Изгаси това чудо, че не мога да те вида! — рече му все така сърдито мъжкият глас в ушите и Ники побърза да угаси фенерчето.

Две яки ръце го подхванаха и го натикаха в тесния отвор на чудноватото превозно средство. Впрочем, не беше нужно да са толкова яки тия ръце, защото, както е известно, на Луната всичко тежи шест пъти по-малко, отколкото на Земята.

Вътре беше тесничко. Светлина — зеленикава и червеникава — идеше само откъм пулта за управление. Сред тоя червеникаво-зеленикав здрач седяха трима души в бухнали и сигурно тежки скафандри. Шлемовете им също бяха много по-големи от този на пиранския скафандър. Четвъртият, онзи, който бе го качил в планетолета, се вмъкна подире му, но и наведен беше по-едър от другите. В тъмнината Ники не различаваше добре лицата им. Той опипа ръкава на Ники и в шлемофона му гръмна познатият вече мъжки глас:

— Хей, Зайо, не ти ли е студено в тия дрешки? Откъде ги имаш?

— Това е скафандър от друга цивилизация.

— Добре, добре — рече с нова досада мъжът. — Седни сега там.

И сам седна с гръб към останалите пред пулта. Още преди да бе се настанил както трябва в посоченото му полегато кресло, Ники усети една тръпка в тялото си. Сигурно вече излитаха. А в превозното им средство навярно също нямаше въздух, щом всички си седяха с шлемовете на главите. Примитивно изглеждаше — целите му стени наоколо бяха заети от тръби и апаратури. Спасителите му имаха грамадни цилиндри за кислород на гърбовете си, но нали все пак се намираха на Луната? Напреднало бе човечеството.

— Другари, аз много ви благодаря! — каза плахо Ники, защото общото мълчание го подтискаше.

— Моля, моля — отзова се грубоватият мъжки глас. — Само че е безсмислено да го казваш сега на другите. Те няма да те чуят, защото шлемофоните им работят на друга вълна, а и не знаят български. Тук само сестра ми и аз сме българи. Затова е по-добре, докато стигнем, да си помислиш какво точно ще ни разкажеш за себе си. Откъде си, как си попаднал на това място и защо не дойде със собствените си крака до базата, като си само на километър от нас, ами разбуди целия лагер за нищо работа!

Ники отново се възмути в себе си от това отношение. Значи само двама българи имало тук, а и те, вместо да се зарадват на земляка си, вместо да му съчувстват, сега пък му се караха.

— Но аз ви казвам истината! Защо не ми вярвате?

— Много просто, приятелю — рече мъжът и ръцете му се раздвижиха над пулта, — ние сме убедени, че ако някой дойде от друга цивилизация при нас, той няма да се казва Николай. Може да се казва например Врън-мрън или Кракомъколикодаковако, но не и Николай. И няма да ни разправя приказки за бели зайчета. А сега ще прекратим разговора, защото аз трябва да превключа на вълната на базата.

Ники въздъхна горчиво. Колко бе мечтал някога, четейки научно-фантастични романи за бъдещето, сам да попадне някак си в това бъдеще, а ето че то не било особено приятно. Какво ли е заварила и Нуми, горката, на своята Пира? Дано поне на нея да са повярвали бъдещите пиранци!

Тази странна лунна база, в която имало и деца, наистина се оказа съвсем близо, защото само след минутка лунолетът кацна. Попълзя известно време нанякъде, после изведнъж през кръглите му прозорчета-илюминатори нахлу ярка светлина. Сега Ники видя добре през шлемовите стъкла лицата на тримата си мълчаливи спътници. Бяха изненадващо дребни, на десетина-дванайсетгодишни момчета, и му се усмихнаха много дружелюбно. Подканиха го с жестове да стане, помогнаха му да излезе през тесния шлюз. Ники скочи на някаква силно осветена площадка. Намираха се в нещо като гигантски хангар. Десетина подобни по-големи и по-малки лунолети стояха наоколо на начупените си като на гигантски паяци крака. Иззад тях изплуваха още няколко нисички момчета в скафандри. Именно изплуваха, защото в тази намалена гравитация движенията им бяха плавни като на водолази под водата.

Те просто доизбутаха на ръце техния лунолет между другите и всичко приличаше повече на детска игра. Ако не бе преживял досега толкова фантастични неща, би си помислил, че сънува. Щом свършиха, момчетата го наобиколиха с весели усмивки и въпреки че бяха чужденци, както бе му казал българинът, явно му се радваха. За разлика от неговите земляци.

— Това са останалите, които те търсеха — рече българският глас в шлемофона му. — Да вървим сега да спим!

Тоя пък поспаланко! — ядоса се Ники. Човек се връща от космоса след столетия може би, а тоя си мисли само за спане! Но нищо не каза и послушно го последва, сподирен от групата.

Отвориха някаква врата с множество колела, които най-напред трябваше да бъдат развъртени. Тя беше металическа, с меки уплътнители по края. Затвориха я по същия начин, прекосиха малък коридор и влязоха зад втора подобна врата. Тук помещението изглеждаше вече обитаемо, имаше и въздух, защото всички припряно засваляха шлемовете и скафандрите си. Из тия тежки и тромави скафандри се пръкнаха малки момчета в разноцветни, полепнали към телцата им трика. Но по-голяма бе изненадата му, когато от скафандъра на българина излезе не някакъв грамаден мъж, а един около двадесетгодишен момък, висок колкото него, с тънко и крехко телосложение. Ники спокойно би му излязъл насреща за един бой, без да се опасява от поражение.

— Ти няма ли да се преоблечеш? — запита го момъкът, като видя, че той свали само шлема си.

Ники, който бе разпознал сред останалите по трика момчета и едно късо подстригано момиче, се смути.

— Аз… аз нямам нищо отдолу.

— Отдолу си гол, така ли? И с това навън и вътре? — изненада се младият българин, като безцеремонно заопипва тънкия му и мек скафандър.

Ники оживено заразказва как го топли и храни скафандърът, колко добре се чувствува човек в него. Показа му и тръбичките шлема, извади от джоба резервните патрончета с храна, вода и въздух, фенерчето, лъчевия нож и газовото пистолетче.

Момъкът видимо се изпълваше с по-голямо уважение към него.

— Ако не бяхме те вдигнали от там, нямаше да повярвам, че има такива скафандри. — Той каза нещо на другите деца, само че Ники не разбра какво си говореха. Стори му се, че говорят ту на неразбираем руски, ту на още по-неразбираем за него английски. После момъкът отново рече на български: — Чие производство е?

— На цивилизацията Пира.

— Стига вече с тия чужди цивилизации де! Ако продължаваш така, ще повикам лекаря! Впрочем, извинявай, как се чувстваш? Здрав ли си?

— Напълно! — увери го Ники.

Момъкът го огледа усмихнато, но сякаш в очите му имаше повече насмешка.

— Затова и не те попитах. Здраво момче ми се виждаш. И доста добре си израсъл, явно не си от тук. Само дето си решил да си играеш на загубеното зайче. Хайде, ще пием по един чай! Все пак успя да ме разсъниш.

И той тръгна към насрещната врата. Децата, сякаш това и чакали, награбиха чантата и земните дрехи на Ники, а той тръгна подир сънародника си все още със свито сърце. Защо не му вярва тоя българин? И скафандъра му показа, който явно превъзхождаше техните, и всичко останало! По ония планети по-лесно приемаха чуждите жители. Толкова ли е трудно човек да се разбере със сънародниците си, па макар това да е и след столетия?

Той беше забравил, че някога и на Земята не винаги това му се е удавало, а сигурно всеки ще потвърди, че има много случаи, когато никак не е лесно да се разбереш дори със съседите си.