Любен Дилов
До райската планета и назад (26) (Другите приключения на Нуми и Ники
Научнофантастичен роман за деца)

8
НАЙ-ПОСЛЕ ДЪВКИТЕ ПОЛУЧАВАТ ПРИЗНАНИЕ. КАКВО Е ЗАТЪМНЕНИЕТО НА ЛУНАТА. НА НИКИ ЛУДОТО ОТНОВО МУ СЕ ХОДИ НА УЧИЛИЩЕ

В института Николай трябваше да предаде сега и пиранския скафандър, заедно с всичко в него. В последния миг той се сети да прехвърли прашката с кламерчетата и останалите му дъвки в новото си яке, но за беда го забелязаха. Жената която очевидно ръководеше дошлата от Земята научна групичка, му каза на разбираем руски:

— Не бива нищо да криеш от нас. Какво е това?

— Играчки, детски играчки — засрами се момчето. — Те не са от космоса, земни са — но единият от учените вече слагаше кламерче в ластика и той извика: — Внимателно! Не срещу хора, много боли!

— Значи е оръжие? — засмя се ученият.

Ники се засегна заради прашката си и каза на Сашо, който постоянно стоеше край него, за да превежда.

— Ако искат да знаят, то ни спаси живота на планетата на звездните.

Разбира се, че излъга, защото не прашката, а газовото пистолетче бе ги отървало, но не му се разделяше с нея. Студентът-възпитател обаче най-безцеремонно я прибра в джоба си.

— Тук не ти трябва, пък в учебния музей ние си нямаме такъв експонат.

Наложи се да им даде и дъвките. Учените пак се смяха, като им демонстрира как се надува балонът, но после му обясниха чрез Сашо, че човечеството може би е сбъркало, като е забравило това забавление. Макар и не особено красиво, такова дъвчене сигурно би било полезно за човека навсякъде, където гравитацията е слаба, та да не се отпускат челюстните и лицевите му мускули. И Ники се зарадва, че човечеството ще осъзнае тази своя грешка, че вече му помага в по-нататъшното развитие.

Той подробно им разказа каквото знаеше за пиранския скафандър. Показа им как се подменят резервните патрончета с въздух, вода, с хранителните хапчета, обясни им коя от тръбичките в шлема за какво служи. Студентът, който на ръст беше почти колкото него, предложи сам да го изпробва навън и Ники му помогна да го облече. А на самия него, сигурно пак от автомата за дрехи, бързо намериха подходящ лунен скафандър. Той беше много по-хубав и по-лек от тези в лагера, но въпреки това „губеше по точки“ в сравнение с пиранския, както се изразяваха някога на Земята.

Този път те не минаха през голямата гара, откъдето бяха дошли, а подлунното влакче ги откара в някакво помещение, където почакаха да бъде изтеглен въздухът и чак тогава пред тях се отвори една голяма металическа врата. Извървяха двайсетина метра в полутъмен тунел и стъпиха на повърхността на Луната.

Светлината го заслепи, но лицевото стъкло на шлема му веднага потъмня и Ники видя пред себе си огромни бетонни площи, сред които се извисяваха като къртичини множество купести постройки. Някъде в далечината се вдигаха и слизаха разноформените и разноцветни планетолети, подпалени като празнични красиви ракети от невидимите лъчи на слънцето.

Да, лъчите му бяха невидими, защото тук нямаше атмосфера. То приличаше на грамадна, поразмазана огнена топка, залепена сред звездния безброй, но въпреки това обливаше Луната с такава светлина и жар, от която само скафандър можеше да те спаси.

Студентът заподскача предпазливо, въртеше се, опипваше тялото си, облечено в тънкостенния пирански скафандър и непрекъснато говореше на руски. Изглежда, предаваше наблюденията си на учените, които също бяха настроили своите предаватели на пиранската вълна. Ники нищо не разбра, но гласът на момъка звучеше възторжено и той изпита гордост, сякаш сам бе направил този вълшебен скафандър.

Ето че в шлемофона му се обади и жената. Пак неразбираемо. Сашо й отговори и Ники видя, че тримата учени си тръгнаха.

— Ние ще останем още мъничко. Да ти покажа нещо — каза му Сашо на български и го повика при себе си.

Той вдигна ръка нагоре и Ники отново видя Земята. Огромна, но силно потъмняла, тя бе се приближила съвсем близо до слънцето.

— След малко ще влезем в сянката й. Тя ще мине между нас и слънцето.

Земята се движеше необикновено бързо и ставаше все по-черна. Но може би не тя, а Луната се движеше толкова бързо, защото нали тя обикаляше и около Земята? Сега това е нощната й страна и там всичко спи, помисли си Ники и пак му стана тъжно. Но, чакай, чакай, нали щом те влязат в сянката й, значи ще има лунно затъмнение и сигурно на Земята ще наизлязат да го гледат, както бе го наблюдавал той някога… Земята бе захапала вече единия край на огненото кълбо и постепенно го поглъщаше. Лунният хоризонт почерня, дойде съвсем близо. Чернотата се носеше насреща им като стена, чийто край се сливаше с космоса. Скоро достигна бетонните постройки и те се размиха в нея. От слънцето бе останал само един крив нажежен до червено въглен. Скоро изчезна и той, а мракът връхлетя и върху момчетата, но лицевото стъкло на шлема му веднага изсветля и Ники видя едно необикновено зрелище. Земята, покрила цялото слънце, приличаше на черна дупка, около която буйно пламтяха розови и оранжеви огньове. За миг дори се уплаши, защото сякаш не тя, а слънцето бе погълнало родната му планета, но пак си рече: Чакай, чакай! Та това всъщност не е лунно, а слънчево затъмнение! Или може би то за Луната е слънчево, пък за Земята е лунно? Но щом за нас тук сега Земята е такава черна, значи може би е и земно затъмнение… Буф — въздъхна той неволно с пиранското възклицание на Нуми. — Такава бъркотия е в космоса с тая негова относителност на всичко!…

Сашо обаче прекъсна отчаяните му опити да определи какво явление наблюдава. Пак засочи с ръка:

— Виж онези звезди, дето се движат с такава скорост! Ето, там и там, и там…

Ники бе ги видял вече още при пристигането си на Луната и правилно бе отгатнал, че са създадени от човека.

— Това са космическите градове, за които ти говорих — заобяснява му студентът. — Не всички се виждат оттук, само най-близките. А онова там, яркото петно, виждаш ли го? Ей там, където върви едновременно с онзи град! Там сега се строи първият звездолет. Сглобяват го направо в космическото пространство, защото е много голям.

Ники чак се задъха от вълнение. Звездолет? Значи ще лети към звездите? Запита:

— А кога ще тръгне?

— Може би след три-четири години — разочарова го Сашо.

Ники отново погледна към Земята и я видя да бяга сега като опарена от слънцето. Огненият сърп от едната й страна бързо нарастваше и скоро то отново заизсипва безмилостния си огън върху Луната, а светлината му погълна далечния звездолет.

— Хареса ли ти? — запита го Сашо.

— Да — отвърна Ники вяло, но студентът-педагог отгатна настроението му.

— Ако решиш да се върнеш на Земята, ще си намериш нови приятели. Сега там е много красиво и хората са добри, и всичко…

— Да, да — прекъсна го Ники. — И ще ме турят в музея, както ти прашката ми. Кажи им да ме вземат на звездолета.

— С него ще отлетят специално подготвени хора. А това, за музея, го избий от главата си!

— Но аз мога да ги отведа на Пира!

— Знаеш ли къде е?

— Не знам — призна си Николай.

Студентът обаче не му се присмя.

— Ще предам на комисията желанието ти. Може пък наистина да им бъдеш полезен за полета. Но тогава ще трябва да останеш на Луната, за да се пригоди целият ти организъм към космоса и много, много да се учиш.

— Ще се уча! — заяви твърдо Николай и внезапно изпита една отдавна невкусвана радост.

Чак му се прищя веднага да седне на чина. И това беше напълно разбираемо. Защото, който от вас е отсъствал по някаква си причина дълго време от училище, знае, че винаги накрая му е домъчнявало за чина, за съучениците, пък и за някого от учителите.