Метаданни
Данни
- Серия
- Нуми и Ники (2)
- Включено в книгата
-
До райската планета и назад
Другите приключения на Нуми и Ники - Година
- 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- SecondShoe (2008)
- Корекция
- Mandor (2008)
Издание:
Любен Дилов
До райската планета и назад
Другите приключения на Нуми и Ники
Научнофантастичен роман за деца
Първо издание
Рецензенти ЕМИЛ МАНОВ, ВАСИЛ РАЙКОВ
Редактор АСЕН МИЛЧЕВ
Художник ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ
Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ
Технически редактор ПЕТЪР БАЛАВЕСОВ
Коректор МАЯ ХАЛАЧЕВА
Индекс № 11/9537726231/6354—4-83
Българска. Предадена за печат на 20.IX.1982 г. Подписана за печат на 20.II.1983 г. Излязла от печат на 25.III.1983 г. Формат 1/16/70/100. Изд. коли 10.37. Печатни коли 8. УИК 9,31. Тираж 50115. Цена 1.09 лв.
Държавно издателство „Отечество“
Държавна печатница „Балкан“, София
c/o Jusautor, Sofia
История
- — Добавяне
- — Редакция от Мандор според хартиеното издание
6
СТАВА ЛИ СЕ ДОБЪР, КАТО БИЕШ ЛОШИТЕ. НИКИ ОТКРИВА НОВ ЗАКОН НА ВСЕЛЕНАТА. КОГА ЧОВЕКЪТ Е ЩАСТЛИВ, КОГА ГО ИЗГОНВАТ ОТ РАЯ
Тук обаче бяха си измислили много по-лесен начин да стават добри.
Колоната излезе на скрита сред храстите полянка. В средата й се издигаше хълмче-подиум, цялото покрито с най-разкошни цветя. Зад него пък през няколко метра стърчаха десетина човешки чучела, направени от клони и изсъхнала трева. Приличаха на бостански плашила.
Децата застанаха в полукръг, а голямото момче, което ги водеше, стъпи върху подиума с цветята. Каза им нещо тихичко, децата в хор го повториха. Момчето надигна разнозвучния си глас с хорът.
— Какво си приказват? — попита Ники.
Нуми не бе го разбрала, но по излъчванията на децата усещала, че е може би песен или заклинание, или някаква клетва.
Момчето от подиума извикваше все по-гръмко своите заклинателни думи, а хорът го повтаряше по същия начин, докато накрая всички закрещяха оглушително. Тогава момчето посочи с гневен жест плашилата и децата като побеснели се нахвърлиха върху тях. Ритаха ги, обсипваха ги с юмручни удари, ръфаха ги със зъби, изтърбушваха тревните им кореми и глави.
Чуждопланетните гости застинаха в недоумение пред грозната и смешна гледка. Момчето-водач слезе от своя подиум и дойде при тях. Каза им:
— Ето така става! На децата често им се иска да бъдат лоши, защото ние произхождаме от Земята и злото още се ражда с тях. А това са земляните. Те са грозни и жестоки, те са най-лошите същества на света.
— Виждали ли сте ги? — смая се Нуми.
— Не сме ги виждали, но знаем.
— Не разбирам. Щом не сте ги виждали, нито пък са ви сторили нещо лошо, защо трябва да ги биете?
— Защото те са нашите врагове!
Ники я побутна нетърпеливо да му преведе разговора. Тя се поколеба дали да му открие опасната за него истина, но нали не умееше да лъже, все пак добросъвестно му предаде всичко.
Земното момче не се уплаши.
— Кажи му, че аз съм от Земята и че никой там не им е враг. Там дори не знаят за тяхното съществуване.
— Още не бива, Ники! Може да се нахвърлят върху теб, както са освирепели сега.
— Нека посмеят! Ще им изкарам тая глупост през тъпите носове! — закани се земното момче.
Децата, и най-големите сред тях, бяха необикновено хилави. Сигурно не само с труд не се занимаваха тук, но и не спортуваха. А какви мускули ще направиш, като се тъпчеш само с плодове? Най-много да ти се надуе коремът като на оня фукльо там, дето още отначалото ги гледаше все навъсено. Ники усети, че ако се ядосаше истински, можеше всичките да натръшка, но вместо да им се ядоса, ги съжали. Заради глупостта им и скуката, в която живееха.
— Кажи им, че хората на Земята са добри и миролюбиви.
— И това няма да им кажа — рече Нуми. — Не е съвсем истина, Ники, пък аз не мога да произнасям лъжи, нали знаеш? Толкова хора видях у вас да се бият помежду си!
— Но нали трябва да ги вразумиш по някакъв начин? Като нямат други врагове, а толкова им трябва да се бият, да си измислят там някакви зверове! Защо хора, и то земляни?
Нуми се обърна отново към вожда на децата и го запита наистина ли те стават по-добри, след като набият земляните. И може ли изобщо човек да стане по-добър, ако бие някого? Момчето отвърна убедено:
— Така ние връщаме на земляните злото, което са ни дали. И ставаме добри един към друг.
Като го чу преведено, Ники не побърза да се засмее и изведнъж реши, че това всъщност не е толкова неразумно. Сигурно би било по-добре, ако и на Земята народите, вместо да се бият помежду си, като обявяват за свой враг ту тоя съсед, ту оня, да си направят чучела и тях да бият. Защото и на Земята всеки народ обявяваше себе си за най-умен и най-добър. Дали и това не беше закон на Вселената — глупостта навсякъде да е еднаква?
Помисли си го, но го премълча, защото се побоя Нуми да не му се присмее. На Пира може би дори и чучела не биеха, ако се съдеше по това момиче. Ето, то отново вече се възмущаваше:
— Как можеш да обявяваш за свои врагове хора, които изобщо не познаваш!
Наивна си беше тая мила пиранка и толкоз! Именно тогава е по-лесно да обявиш някого за враг! Опознаеш ли го, разбираш, че и той е като тебе и можете да се сприятелите. Точно това си помисли Ники, спомнил си за Пламо.
Беше в един скучен неделен следобед. Ники се шляеше самичък из улицата, когато се зададе непознато момче. Ей, подвикна му той, ти да не си от съседната махала? Да, отвърна момчето и явно се зарадва, че среща някого, с когото ще си поприказва. Ами що не съм ти виждал мутрата досега? — рече Ники, защото все още му беше скучно. — Не си идвал да се биеш с нас? Сигурно си голям страхливец! Аз съм нов — отвърна плахо момчето. — Оня ден се преместихме да живеем тука. Аха! — зарадва се Ники, намерил най-после повода за бой. — И предпочете да идеш в другата махала, а? Ей сега ще ти смачкам физиономията! Момчето каза: Какво съм виновен, там ни дадоха квартира! Но не беше страхливо и се приготви за отбрана.
Ники си бе изработил една хитра маневра. Скачаше встрани със свиреп вик, като джудистите, за да обърка противника. Момчето изненадано се обърна, решило, че ще го нападат откъм гърба, оплете краката си и падна. А Николай, вместо да се нахвърли върху него, му помогна да се изправи, отупа дрехите му и го заведе у дома си да промият с кислородна вода ожуления му лакът. Оттогава Пламо стана най-добрият му приятел, макар и да не участваше нито в едната, нито в другата банда. Дали не биеше тайно някое такова чучело?
Вождът изкомандува нещо и децата престанаха да бият плашилата. Строиха се, запъхтени, в предишния полукръг. И наистина изглеждаха доволни и щастливи. Тогава на трибуната с цветята се качи момчето с издутия корем, което бе ги гледало враждебно. Не само коремът му бе издут, точно в средата му се поклащаше и една голяма буца, сякаш в нея шаваше немирно животинче.
Вождът обясни на Нуми:
— Иска да каже специално за вас една своя песен. Той е от по-големите и затова има вече право да създава изкуство.
Нуми се зарадва, както бе се радвала на песните на Короторо от планетата на звездните, но думите, които занарежда момчето, звучаха твърде войнствено. Може би беше стихотворение, не песен. Тя изчака да чуе цялото и тогава да го преведе, но се оказа, че не знае някаква важна дума. Попита тихичко:
— Как се казва на вашия език онова там, на корема, дето е навито?
— Пъп — пошепна й Ники.
— А може ли да се развие? Как се развива?
— Не знам точно. У нас народът казва: разви се пъпът. Когато се роди бебето, връзват пъпчето му. Сигурно нещо се скъсва и става херния. Тоя певец май има такава херния, виж му корема!
Момчето свърши, а децата шумно запляскаха с длани по голите си бедра. Нуми заповтаря в ухото на Ники стихотворението-песен на неговия език:
Разви ми се пъпа, а той за мен е много скъп.
Но аз ще ида при магьосничката Лата Мете.
Защото знае мъдростта на вековете,
с която се навива пъп.
Земляни, вие, дето там
срещу родината ми виете!
За нея аз и пъпа си ще дам,
но нека първо го навият!
Пиранката с необикновените способности сигурно чу смеха на земното момче направо в мозъка му, защото го предупреди:
— Внимавай, ще го обидиш!
— Вярно, поетите лесно се обиждат — все пак се ухили Ники. — Ето го, иде вече да пожертвува пъпа си!
Тукашният поет още отдалеч им се скара:
— Вие защо не одобрявате моето изкуство?
— Но ние нищо не сме казали! — смути се момичето.
— Защо тогава не пляскате? При нас е забранено да не се одобрява.
Нуми предпазливо се удиви:
— Съвсем всичко ли трябва да се одобрява?
— Всичко! Човекът е истински щастлив само когато одобрява всичко. Така е наредено от бога.
Нуми преведе странната божия заповед и Ники заплеска с длани по крачолите на скафандъра си.
— Какво правиш? — обезпокои се тя.
— Одобрявам. Виж го как цъфна!
Поетът закима към него също като птиците-слухари.
— Но това не е истина — възмути се Нуми. — Ти в себе си не го одобряваш!
— Та може ли човек всичко да одобрява, без да лъже — засмя се Ники Лудото и потупа момчето по голото рамо. — Браво, браво! Ти си голям поет и родолюбец! Само че гледай по-скоро да ти оправят пъпа, защото как ще тръгнеш срещу Земята с тоя спукан корем?
Нуми отказа да преведе думите му и поетът патриот я запита:
— А вие няма ли да ни кажете нещо, което ние да одобрим?
Тя с готовност се качи на подиума, като внимаваше да не стъпче цветята.
— Мили деца, ние се радваме, че се запознахме с вашата красива страна — започна тя тържествено и децата веднага изпляскаха по бедрата си. — Ние с моя приятел обиколихме много светове и се убедихме, че навсякъде е интересно. Но най-щастлив е човекът, когато непрекъснато се труди и опознава света. Ето защо ние сме готови да ви предадем нашите знания.
Децата одобриха и това. Изглежда им беше все едно какво им се говори. Важното бе от време на време да попляскат бедрата си.
— А на Земята ходили ли сте? — прекъсна я поетът и буцата на корема му пак зашава.
Момичето от Пира не можеше да лъже.
— Да. Там хората също се трудят и се учат, и създават изкуство, и търсят истините, и мечтаят да посетят другите светове.
Децата изръкопляскаха дори на тези и думи, сякаш никога не бяха смятали земляните за свои най-върли врагове. Но вождът им и поетът-патриот пристъпиха бързо към подиума и й подадоха ръка да слезе.
— Трябва веднага да си вървите! — каза й вождът.
— Нещо лошо ли сторихме? — обърка се момичето.
— Веднага, веднага, веднага! — изпя й поетът, а вождът направо я заплаши: — Иначе господ ще ви накаже! Хайде, вървете си!
Очите на Нуми се просълзиха и тя изхлипа:
— Пъдят ни.
Ники я дръпна от ръцете им.
— Тия ли? Значи другите са длъжни да одобряват всичко, а те? Хайде, стига сме им пречили да бъдат щастливи — и той се провикна към равнодушната детска редица. — Хей, зяпльовци, много ви здраве! Ауфидерзейн! Гуд бай! Ариведерчи! Досвидания!
Децата изръкопляскаха и нему, макар да не знаеха нито един от тия земни поздрави за довиждане. А Ники ги съжали, като видя посинелите им от пляскането бедърца. Добави:
— Па недейте да слушате толкова тоя ваш господ! Моят мъдър дядо казваше: Който всичко одобрява, лесно оглупява! Преведи им го, Нуми!
Дядо му, разбира се, никога не бе изричал такова нещо, но Николай Лудогорски от Земята с нищо не бе по-лош като поет от тукашния патриот с буцата на корема. И пожъна нови аплодисменти, щом Нуми им преведе думите му.
Не изръкопляскаха само по-големите момчета и момичета. Но и не се разгневиха повече. Само изпроводиха гостите си със замислени очи. А това изпълни Нуми и Ники с мъничко надежда. Защото, макар да нямаха зад себе си като дядото на Ники нито дълъг, нито труден живот, двамата вече знаеха, че човек става по-добър не когато бие враговете си и бързо се съгласява със своите приятели, а когато се замисли.