Любен Дилов
До райската планета и назад (10) (Другите приключения на Нуми и Ники
Научнофантастичен роман за деца)

1
НА РАЙСКАТА ПЛАНЕТА. ЗА КАКВО СЕ ИСКА МОЗЪК И ЗА КАКВО НЕ. АКО НЕ СИ КАМИЛА, НЕ ПИЙ КАТО КАМИЛА

До хоризонта се къдреха ниски хълмове, целите покрити с цветя и нацъфтели храсти. Розово-бели облачета се къдреха и по небето. Гравитацията тук беше нормална, а въздухът — топъл, напоен с упойващо сладки миризми.

— Ето ти сега колкото си щеш цветя! — каза Николай Лудогорски. Не по шлемофона, защото вече бяха свалили шлемовете.

Поляната, на която ги стовари този път Мало, представляваше разкошен килим от непознати цветя. Стрък до стрък, багра до багра, подредени от ръката на най-вълшебния творец — природата. На тази планета обаче тя като че ли бе работила с особено вдъхновение и майсторство.

Мало излетя, щом го напуснаха. Или бягаше, за да не го видят тукашните хора, или не искаше да загрози красотата под себе си с някоя яма. Веднага над главите им закръжиха две едри птици. Имаха пурпурни крила, златни кореми, смарагдовозелени опашки. След малко те кацнаха и се приближиха към двамата пришълци. Бяха по-красиви от райските птици, които Ники познаваше от зоологическата градина.

— О, какви сте ми хубави! — чак се просълзи Нуми от умиление. Неочаквано птиците закимаха с искрящо златните си глави, сякаш се съгласяваха с думите й.

— И никак не ги е страх от нас — добави Ники, а птиците кимнаха и към него.

— Много ми се иска да ви погаля — каза Нуми. — Ще дойдете ли?

Птиците послушно дойдоха в краката й. Тя свали ръкавицата на скафандъра си и внимателно докосна с длан гърба на едната. Ники не издържа в мъжката си твърдост. Птиците бяха толкова красиви и кротки, че той направо взе другата на ръце. Тя дори не трепна, само изви глава към лицето му и го загледа с големите си яркосини очи. Не, по-невероятно нещо досега май не бе им се случвало: две непознати птици така безстрашно да влизат в прегръдката им!

Нуми вече нежно целуваше гушката на своята птица и й шепнеше някакви женски думички. Бяха на пиранския език, та Ники не ги разбираше, но сигурно бяха женски. А птицата като че ли и тях разбра, защото весело й закима.

— Ама ти ме шашваш — каза той по земному на своята птица. — Такова чудо никъде няма по света.

Чудото усърдно разклати под носа му своето бляскаво като скъпоценен камък клюнче, сякаш се съгласяваше: „Така си е, не мога да го оспоря“.

— Не, ти наистина ми вземаш акъла — продължи да й се радва момчето и птицата пак закима, доволна, че е успяла да му вземе акъла. — А друго не що не знаеш ли? Хайде, изчуруликай ми вашата песничка!

Тя не отговори. Изглежда си нямаше своя песен. Той погледна към Нуми, чул въздишката й.

— Не улавям никакви излъчвания в мозъчето й, сигурно са много слаби.

— За да слушаш и да кимаш не се иска мозък — рече Ники и пусна птицата сред цветята. — Така ли е, красавице?

Тя веднага го потвърди. Николай разочаровано я изгледа, но си спомни, че това е първото същество, което срещаха тук, и трябваше да разкаже за него на записния апарат. Нахлузи шлема, който висеше на каишка на врата му и заописва красотата на двете птици, цветовете им, големината, формата. После отхвърли шлема назад и се засмя. Птицата го гледаше с кротко очакване.

— Знаеш ли как те кръстих? Слухар! На Земята имаме една птица, колкото тебе и също е хубава, казват й „глухар“. Ти пък ще бъдеш „слухар“.

Нуми се възпротиви. Името било обидно за тези толкова мили същества.

— Нали е обидно? — запита ги тя и птиците кимнаха едновременна — Видя ли!

— Нали не се обиждате? — рече Ники и възтържествува, защото птиците отговориха и на неговия въпрос със същата птича сериозност.

— Но пък са толкова красиви! — поиска да ги оправдае момичето.

— И толкова глупави! — добави момчето.

А птиците пак се съгласиха и с двете им твърдения.

— Хайде, слухари, довиждане — подвикна им Ники. — Останете си със здраве! Да вървим, Нуми!

Двамата свериха компасите си и тръгнаха. Без да избират посоката, защото тук всички посоки изглеждаха еднакво примамливи. Но двете птици ги последваха. Или бяха са харесала пришълците, или им ставаше скучно, ако нямаше с кого да се съгласяват. И щом единият от двамата кажеше нещо, те рипваха пред него, поглеждаха го с предани очи и кимаха: „Така е, прав си!“.

Децата преджапаха една бистра рекичка, в която плуваха толкова пъстри и необикновени на вид рибки, каквито нямаше и в най богатия земен аквариум. Ники опита водата и тя се оказа великолепна на вкус. Откога не беше пил истинска вода, а не блудкавата течност, която изсмукваше на малки глътки от тръбичката в шлема и която кой знае от какво се състоеше. Нуми поиска да го спре, но той въпреки това коленичи.

— Нали глътнахме от серума против чужди вируси? Мога цялата река да изпия!

И засмука водата направо с устни. Пи толкова дълго, колкото пие една камила, когато тръгва да прекоси пустинята. А камилите, както е известно, си имат специален корем за това.

Рибките също не се плашеха, но го гледаха ококорено и помахваха опашките си. Вероятно се бояха да не ги остави без вода.

Стомахът на земното момче обаче не беше специален и когато продължи пътя си, водата се закламбучка в него с неприлични звуци. Като в бъчва, която возят на каруца. Нуми каза, че било опасно да се пие толкова много вода. Особено чужда. А слухарите край тях го потвърдиха със златните си глави.

Храстите, които стърчаха над цветния килим, бяха не по-малко красиви. Един от тях отдалеч привлече вниманието им с яркооранжевите си топчици-плодове. Ники бе готов да каже и на него, както каза на птицата: „Не, ти наистина ми вземаш акъла! Как може едновременно да цъфтиш и да имаш плодове?“. Но Нуми му изшътка и се наведе над храста.

Въпреки че нямаше вятър, камбанките се поклащаха и издаваха тихичък гальовен звън.

— Тили, тили, тили… Нали така казва? — шепнешком попита тя. — Какво ли означава?

— Не — отвърна Ники ядосано, защото водата пак кламбучна с неприличен звук в стомаха му. — Той пита: И ти ли, и ти ли?

— Какво и аз ли? — озадачи се момичето.

— И ти ли се хващаш на въдицата му да си мислиш, че казва нещо.

— Но той наистина казва нещо, Ники! Аз не само го чувам, аз улавям и излъчванията! Може би са дори мозъчни. Дали не идват от плодовете? Да, от плодовете идват! Не са обикновени плодове, щом висят край цветовете. Може би са малки главички с мозъчета.

— По-полека! — засмя се Ники. — След ония двойни чудовища, почна навсякъде да виждаш глави и мозъци! Сто глави и сто мозъка, как си я представяш тая работа? Сама казваше, че с твоите два се чувстваш неудобно.

— Ники — рече строго момичето. — Тези топчета наистина имат излъчвания.

Момчето не се предаде и опипа една от топчиците, която грееше като мъничко оранжево слънчице.

— Ако искаш да знаеш и нашите цветя имат излъчвания! Дори зеленчуците! Дали стават за ядене?

— Буф! — извика малката пиранка. — Как можа да помислиш сега за ядене?

— Какво да правя, гладен съм — отвърна момчето виновно. — Да си взема ли една дъвка?

— Да дъвчеш дъвка сред тая красота? Поне тук не ставай грозен, Ники! Ще бъдеш единственото грозно нещо.

Тя никак не го харесваше, когато дъвчеше своите донесени от Земята дъвки, и Ники Лудото отново трябваше да се примири с глада в устата си. Защото иначе наистина не беше гладен. Стомахът му бе подут от водата, а преди да слязат двамата отново се заситиха в хранителния разтвор на Мало.

— За да забравиш глада си, опиши това растение — посъветва го Нуми. — Искаш ли да го наречем „Тили-тили“?

— Тия топчици много приличат на нашите райски ябълки. Има на Земята едни такива плодове, красиви са, но не са вкусни.

Той се прекъсна, защото пак бе си помислил за ядене. За щастие Нуми не го забеляза. Тя се заинтересува защо се казват така и той й разказа библейската легенда за рая.

Според нея господ, след като създал целия свят с всичко в него, накрая създал по свое подобие и първите хора. Нарекъл ги, кой знае защо, Адам и Ева. Двамата си живеели най-безгрижно в неговите райски селения и само едно не бивало да правят: да късат от дървото на познанието, което растяло насред рая. Това господ изрично им бил забранил. Но както е известно, където има господ, непременно ще има и дявол. А любимото занимание на този дявол било да разваля онова, което господ създава и както се изрази Ники Лудото, винаги да му прави сечено. Един ден дяволът се преобразил в змия, увил се около дървото на познанието и когато Ева се приближила, той с дяволски хитри приказки я придумал да си откъсне една ябълка от забраненото дърво, да си хапне от нея, че и на Адам да даде да си ръпне. Изяли двамата ябълката и чак сега забелязали, че са голи, и страшно се засрамили…

Какво толкова страшно и срамно имало в това, Нуми, естествено, не можеше да разбере, пък и Ники не успя да й го обясни убедително. Така или иначе, това било първото, което двамата познали, след като яли от дървото на познанието. Но и за тая нищо и никаква работа господ ужасно им се разсърдил. Той ги прогонил от рая, като ги проклел да слязат на Земята и занапред с пот на челото да си изкарват хляба. Двамата отишли на Земята и започнали с труд и мъка да се прехранват, а между другото си народили деца и така успели да създадат човечеството…

Нуми изслуша тази твърде наивна легенда със светнали очи. Тя много обичаше приказките, та сигурно и двата й мозъка я записаха дума по дума. А слухарите край храста кимаха усърдно, но едва ли в главите им имаше нещо, което изобщо да запомня.

— Може и тия плодове да са забранени — каза Нуми накрая. — Внимавай да не те изгонят.

Буф, това момиче като че ли бе готово да повярва на всичко!

— Умрял съм им за рая! — изпъшка Ники Лудото, защото стомахът вече бе го заболял от многото вода.

Да, лекомислено е да се пие като камила, когато не си камила. Това и слухарите ще потвърдят.