Любен Дилов
До райската планета и назад (27) (Другите приключения на Нуми и Ники
Научнофантастичен роман за деца)

9
НИКИ ОТКАЗВА ДА БЪДЕ ВИДЕН ГРАЖДАНИН. КАК ИЗГЛЕЖДАТ МЕЖДУЗВЕЗДНИТЕ РАЗГОВОРИ. ИСТИНИТЕ СА ЖЕСТОКИ

Работата започна истински след като се вървяха в института. Николай трябваше най-подробно да разкаже своята история. Прекъсваха го, караха го по няколко пъти да обяснява някои неща, да рисува Мало отвън и отвътре.

Той не беше силен в рисуването, но общо взето и сомо хапиенсът се получи, както бе го запомнил, в гигантските животни, и карираните близачи. Помогнаха му много диктовките, които бе правил в записния апарат на пиранския скафандър. Виж, звездните хора и ония от райската планета почти не се различаваха на рисунките му, а в действителност никак не си приличаха. Но той не умееше да рисува човеци.

Най-много го измъчиха с разпита как са били разположени звездите, когато Мало е отивал към някоя от планетите, особено към Пира. Показваха му и различни звездни карти, но това Ники Лудото най-малко можа да си спомни. Та и до звездите ли му е било тогава! Но сега той разбираше колко важно е то за бъдещия път на звездолета и се ругаеше наум, че не е бил по-наблюдателен.

Изследваха и него самия в някакви апарати, направиха му безброй снимки — и отвън, и отвътре, както той бе рисувал Мало. Накрая го пуснаха омаломощен, но му дадоха едно диктофонче, с молбата да продиктува и нарисува всичко, което щеше да си спомни по-късно. То записваше говора, както старите касетофони, а върху стъклото на лицевата му страна можеше и да се рисува с мъничко щифтче. Нарисуваш нещо, натискаш страничното копченце, апаратът поглъща рисунката в електронната си памет и освобождава стъклото за ново рисуване.

— Каза ли им за звездолета? — попита той преводача си, защото учените се оттеглиха зад апаратите си и престанаха да му обръщат внимание.

— Да — отговори Сашо, — но е рано още да се мисли за това. Пък и не те, други хора ще решават съдбата ти.

Ники се възмути:

— Откъде-накъде? Аз сам ще си решавам какво да правя.

— Ти сега си виден гражданин на света, дядо Николай, пък видните граждани винаги са правили това, което светът е искал от тях, а не каквото те си искат. Но помолих комисията да те оставят при мен, докато посвикнеш с новия свят.

— Хайде да се върнем в базата, а! — зарадва се Ники, отказвайки да бъде виден гражданин.

— Не знам… — проточи засмяно младият възпитател. — Такива старци като теб да тръгват пак на училище? Но имай предвид, че и учениците са като видните граждани. Те също не могат да правят каквото си щат.

— Ще се уча добре, ще видиш! — пак го увери Ники и най-после се окуражи да изрече нещо, което отдавна вече му бе хрумнало: — Бате Сашо, нали мога да ти викам така? Ние някога така казвахме на по-големите момчета. Вие сигурно имате сега много силни предаватели. Дали не може аз да се обадя по радиото? Вие ще излъчите в космоса моите думи и на Пира ще ги уловят, защото Нуми вече им е разказала за нас и на какви вълни разговаряме ние. Тя ще ви опише и къде се намират. Така звездолетът ще знае накъде да полети.

Студентът не сподели неговия възторг.

— Идеята ти е интересна. Но ако се надяваш да си побъбриш с твоята Нуми, ще останеш излъган. Ние отдавна знаем със сигурност, че на двайсет светлинни години наоколо няма нищо живо. Значи тази Пира трябва да е много, много далеч.

— Може по-рано да не са разбирали вашите предавания, а сега Нуми ще им ги преведе — настоя момчето.

— Не се горещи толкова, дядо Ники, аз наистина харесвам идеята ти и още сега ще им я кажа, но сам ще се убедиш, че някои неща просто са невъзможни.

Младият възпитател поговори кратко с жената, която се бе надвесила над някакъв апарат. Тя закима замислено, отвърна му нещо, посочи с ръка нанякъде и много мило се усмихна на Ники. Изглежда също бе одобрила неговото предложение.

Сашо го поведе по коридора, оглеждайки множеството врати с неразбираеми за Ники надписи. Каза му:

— Ще те запозная с майка си.

— Но ти нали била чак някъде… — изненада се момчето.

— Именно! Да видиш как става.

Те влязоха най-после в търсената врата и се озоваха в нещо като кабина, пълна с апарати и големи екрани по стените. Сашо веднага седна пред един от тях. Натисна някакво бутонче, екранът светна и той му каза на руски, въпреки че на екрана не се появи никой.

— Моля, свържете ме с район Юпитер, спътник Европа, база осем. Търся Велина Диева.

— Поръчката е приета. Моля, предайте съобщението си — отвърна му празният екран също така учтиво.

Сашо бързо хвана Ники за ръкава и го привлече до себе си. Заговори, този път ма български, но сякаш диктуваше някому писмо:

— Мила мамо, здравей! Както виждаш, жив съм, здрав съм. Села е добре и се учи отлично. Използвам едно служебно идване в града, за да ти се обадя. Надявам се, че също си здрава и бодра и че мъжът ти вече се е върнал от Сатурн. А сега огледай това момче до мен и го запомни! То представлява едно изключително събитие за цялото човечество. Сигурно скоро ще научиш за него от научните новини. Казва се Николай Лудогорски и го открихме край нашата учебна база. Сега ми е възложено да се грижа за него и затова не знам дали ще мога да прекарам ваканцията си с теб. Повече, за съжаление, нямам право да ти казвам, преди да е излязло официалното съобщение. Желая ти всичко най-добро и до скоро виждане. Стоп!

— Съобщението е предадено. Явете се за отговора в деветнайсет часа лунно време — каза екранът и веднага угасна.

Сашо уморено се протегна, а изключителното събитие го запита плахо:

— Бате Сашо, а майка ти?…

— Ще я видиш, но не разбра ли сега, че не е възможно да се разговаря така, както ти се ще да се поразговориш с твоята пиранка? Ела да се поразходим!

Двамата излязоха от института и пак се озоваха в градина, отрупана с цветя и плодни дървета. Приличаше на късче от райската планета.

— Можеш да си откъснеш ей от онова дърво — посочи му Александър. — А докато дъвчеш, аз ще ти обясня, щом още не ти е ясно.

Ники веднага си избра най-голямата от лунните ябълки; само от тях му разрешаваше засега младият възпитател да яде. Но веднъж да свикнеше стомахът му, щяха да видят кухненските им роботи какво значи ядене!

— Този спътник на Юпитер, гладнико — засмя се Сашо, като видя как момчето лакомо заръфа плода, — се намира на около петстотин и трийсет милиона километра от нас. Както виждаш, никакво разстояние, ако го сравним с разстоянията между звездите, нали? Но ето че моето повикване ще стигне, с разните му там препредавания, за цял час, въпреки че се движи с най-голямата скорост, със скоростта на светлината. Ако веднага намерят майка ми, тя ще ни погледа на екрана, ще изслуша думите ми, а после ще отговори. Но нейният отговор ще дойде тук пак след близо един час…

Той се разхождаше бавно по тясната алея между цветята, а Ники бе спрял да дъвче, затаил дъх в една ужасяваща догадка.

— Представи си сега как би изглеждал твоят разговор с Нуми! Да приемем, че Пира не е много далеч, че е например само на двайсет светлинни години от нас. Нали знаеш, че разстоянията между звездите се измерват с времето, което ще извърви светлината до тях? Иначе в километри е невъзможно дори да се напишат, толкова са големи. И така, като й кажеш сега оттука: „Мила Нуми, искам да ти представя моя нов приятел от Луната Сашо Диев“, в най-добрия случай твоята Нуми ще ни види на екрана си след двайсет години. Значи тя ще бъде вече трийсет и две-три годишна жена. Пък на екрана й ние ще бъдем, аз — на двайсет и една, ти — на четиринадесет. Какво ще ни отговори тя, дядо Николай, представяш ли си? Ще рече: „Много ми е приятно, Ники, да се запозная с приятеля ти. Чудесно момче изглежда! Жалко, че е толкова млад, иначе като нищо бих се омъжила за него…“

Онова, което Ники преглъщаше, бяха вече само сълзи, но младият му възпитател вървеше пред него и не ги забелязваше. Продължи да си говори все така нехайно весело:

— Добре, ама, дядо Ники, за да я видим и чуем, ние ще трябва да дойдем тук пред екрана след още двайсет години, тоест, след четиридесет. Значи ти ще бъдеш вече на петдесет и четири, пък аз ще карам шейсет и втората. Е, добре, ние ще се порадваме на тази хубава трийсет и три годишна жена и ти ще й кажеш огорчено: „А, Нуми, защо така? Не ме ли обичаш вече? Аз искам да се оженя за теб. Я го виж тоя Сашо какъв е дъртак!…“ Да, но докато нашите образи и твоите думи стигнат при нея, тя ще е навършила седемдесет и три години и ние пак ще й се сторим млади като кандидати за женитба. И сигурно ще ни се изсмее: „Стара съм вече за вас, мили деца! Я дайте да си говорим за нещо друго!“. Нейните думи обаче, драги Ники, ще дойдат при нас след още четиридесет години, когато ти ще бъдеш на деветдесет и четири, а пък аз много ще се обидя, че някаква си седемдесет и три годишна пиранка ми вика така. Но ако й отвърна: „Я не се занасяй, какво мило дете съм ти аз, като съм на сто и една години!“, тогава пък тя ще се разсърди, защото ще го чуе, когато ще е станала на сто и трийсет, а старците са много раздразнителни. И ще ни се разкряка тая грозна столетница… Добре, че ние с теб вероятно няма вече да я чуем, защото, за да я чуем, ще трябва да живеем още четиридесет години, пък такава възраст рядко се достига…

Ники се задави с парченцето от лунната ябълка, което още лежеше непреглътнато в устата му. Сашо се обърна, видя го да кашля и да бърше сълзите си, но сигурно не се досети, че те са от нещо друго, не от кашлицата, защото доста безсърдечно завърши своя разказ:

— Ето така изглеждат междузвездните разговори, мили Ники! Доста са мъчителни, повярвай ми! Ами ако Пира е, както повечето други светове, на стотици или хиляди години далеч от вас? Тогава пък разговорът изобщо няма да се състои. Разбра ли сега?

Ники бе престанал да го слуша, оглушал от кашлицата и от мъката си, но младият му учител казваше истината. А истините, за жалост, най-често са безжалостни към нас. И който от вас се е опитвал да води разговор с някое момиче от друга звезда, не в мечтите си, а по радио или телевизионен предавател, той ще потвърди, че това е наистина мъчителна история.