Любен Дилов
До райската планета и назад (22) (Другите приключения на Нуми и Ники
Научнофантастичен роман за деца)

4
ЛУННАТА РАСА. МОЖЕ ЛИ ЕДНА ВНУЧКА ДА ОСИНОВИ ДЯДО СИ. КАКВО Е ДА ТЕ ЗАХВЪРЛЯТ В БЪДЕЩЕТО

На сутринта, сякаш по невидим и беззвучен сигнал, децата наскачаха мълчаливо от койките си, минаха през някакъв тесен коридор, където набързо ги обрулваше като силен вятър струя ароматизиран въздух — това им беше и цялото миене, после все така съсредоточено излапаха в трапезарията бедната си закуска: чаша кафеникава течност, нещо като мляко с малко шоколад и няколко бисквити. Ръководителите им правеха същото и нито един от тях не отворя уста за команда или нареждане.

Ники си остана обиден и гладен. Никой не му обръщаше внимание, а след като толкова време не бе дъвкал земна храна, бисквитите само доразбудиха вълчия му апетит. Той посегна към патрончето с пиранските хапчета в джоба си, но го върна. Може би учените щяха да имат нужда от тях, та да създадат подобна храна и за техните космонавти.

Той се стараеше да прави всичко, което правеха другите деца, а нито Александър, нито Села му казваха нещо. Тя само веднъж примига съучастнически към него, после му обърна гръб и потъна в трескавата суетня, която цареше в базата. Изобщо тия първи часове на сутринта разочароваха момчето. Но който е бил на обратната страна на Луната, знае много добре, че там всъщност няма нито сутрин, нито обед, нито вечер. По простата причина, че слънцето никога не изгрява и не залязва. Луната се върти така, че винаги е само с едната си страна към Слънцето и Земята, а другата тъне във вечен космически мрак.

Чак когато голяма група от децата, сред които и Села, заобличаха големите си скафандри, Ники реши сам да се обади. Приближи се към студента-ръководител, който проверяваше как децата поставят шлемовете си, и рече така, че да разберат обидата му:

— А аз? Казахте, че съм бил събитие за човечеството, пък сега…

Александър се учуди.

— Няма ли да дойдеш с нас на заниманията?

— Какво ще правите?

— Ще изкатерим някой връх, ще се спуснем в два-три кратера. Ще си поиграем на изследователи. Ти си се наскитал по чужди планети, но ние сега се учим.

Това естествено поласка момчето. Удаваше му се възможност още веднъж да се поперчи с пиранския скафандър. И той бързо нахлузи шлема си. Студентът посегна да го спре, но Ники му каза:

— Тук аз мога и през шлема да чувам.

— Това наистина е удивителен скафандър — рече студентът и огледа шлема му от всички страни. — Добре. Ще вървиш със сестра ми. Дадох й допълнителен предавател. Моят също се настройва на твоята вълна, но аз не ще имам време за теб. Трябва да ръководя заниманието. А Села е умно момиче, ще правиш каквото тя ти каже.

Вече в скафандрите, децата приличаха на големи и еднакви бели бръмбари. Затова, когато чу в шлемофона си гласа на Села, Ники не разбра къде се намираше, докато тя не се откъсна от групата и го хвана за ръкава.

— Дядо Николай, хайде с мен! Ще те изведа на разходка, деденце.

Въпреки че беше в големия скафандър, тя пак изглеждаше край него дребничка. Ники се засегна от покровителственото й отношение.

— Ще се справя и сам, бъди спокойна!

Села се засмя.

— О, вярно! Старците са много чувствителни.

— На Земята ми казваха Ники. Съкратено — рече той.

— И аз съм съкратена — пак се засмя Села. — Това е древното име на Луната. От Селена. Не се обиждай, Ники. Когато някой ми е симпатичен, аз обичам да се заяждам с него. Някога при вас не е ли имало такова явление?

Макар да беше мъничка, тя говореше съвсем като възрастна. А пък това явление, както тя се изрази, не беше рядко и някога. Ники сам бе забелязал, че в училище повече се заяждаше с ония момичета, които му се харесваха. Сега обаче не му беше до заяждания и той мълчаливо се остави да го водят.

В хангара децата запреглеждаха четири от топчестите летателни апарати, уверяваха се в изправността им, товареха в тях резервни цилиндри с кислород, разни пакети и торби, после дружно ги заизбутваха на ръце към външната площадка. Лунолетите се придвижваха учудващо леко на начупените си паешки крака, които завършваха с меки гъсенични вериги.

Силно осветената с множество прожектори площадка пред хангара се оказа всъщност дъно на кратер, ограден с черни скали. Явно и цялата база бе вкопана под тези скали заради метеорите, които падат на Луната и са опасни, защото няма атмосфера, в която да изгорят, както това става на Земята.

Децата наскачаха в трите лунолета, а Села го поведе към четвъртия — подир брат си. Ники го разпознаваше само по това, че беше по-висок от децата. Помогна му да влезе, бутна го в една от седалките, сама се тръшна в съседната. Александър седна пред пулта за управление. Влязоха още пет деца и някои насядаха на пода, защото нямаше седалки за всички.

Щом те затвориха кръглата врата зад себе си, лунолетът се вдигна нагоре. Ники видя през илюминатора от лявата си страна как се вдигнаха и другите. А в тях не бе влязъл нито един от ръководителите. Запита:

— Сами ли ги управляват? Не е ли опасно?

Гласът на Села прозвуча твърде нехайно в шлемофона му.

— Иначе пък няма да е интересно.

Сега той вече не виждаше лицето й през стъклото на шлема. В лунолета светеха само скалите на уредите. През илюминаторите надничаше страховитият лунен пейзаж — сивочерен от студения блясък на звездите.

— А какви са двигателите? — запита Ники. — Атомни ли?

— Йонни. Лунолетите нямат нужда от толкова мощни.

Ники още не бе учил за йоните, но не му се щеше да издаде невежеството си. Тия деца, въпреки невръстния си вид, сигурно знаеха много. Щяха ли иначе да ги изберат за бъдещи граждани на космоса.

— А другите цивилизации какви двигатели имат? — запита го Села.

Ники не бе видял там никакви други двигатели, освен раираните ламомагарета на планетата на звездните, но изведнъж му се прииска да си отмъсти за подигравките й.

— На последната планета, където бях, имаха много интересни двигатели. Бяха вградени в петите им. И движеха краката ми така…

Той показа с пръсти по бедрото си как ходеха кривокраките хора от райската планета. Села прихна.

— Хей, Ники, аз имам седем дядовци, но толкова забавен дядо никога не съм имала!

— Защо седем? — изненада се Николай.

— На майка ми бащата и неговия баща, на баща ми бащата и неговия баща, на втория ми баща бащата и бащата на третия ми баща и неговия баща.

На Ники чак му се зави свят от тия бащи, та не веднага пресметна, че тя имаше цели трима живи прадядовци. Толкова ли дълго живееха сега хората?

— Имам трети баща, защото първите двама умряха — поясни Села. — Но и третият сигурно скоро ще загине, та може и дядовците ми да станат повече.

Това съобщение направо го зашемети, а най-вече нехайният тон, с който бе направено.

— Защо трябва да загине?

— Вече пета година се шляе из пръстените на Сатурн, пък там е опасно. И другите двама там загинаха.

Ники съвсем се притесни от толкова трагедии.

— И какво ще правиш, ако пак останеш без баща?

— Защо аз? Да му мисли майка ми какво ще прави, като си избира все такива мъже — отвърна момичето, а накрая взе, че се и засмя. — Аз ще мисля, когато порасна, защото и на мен ми се харесват мъжете с опасни професии.

Как само говореше това малко българско момиче — като зрял и препатил човек! Но всъщност сигурно така трябваше и да бъде. Нали самото то се готвеше да живее и работи в космоса! Ники въздъхна лекичко:

— Пък аз сигурно нямам вече никакви роднини на Земята.

Вместо да му съчувства, странната българка рече:

— Тогава какво ще правиш там? При нас е по-хубаво.

Той погледна през илюминатора към грозното лице на Луната.

— Не мога да си представя, че тук ще е по-хубаво.

— Там е голяма скука — рече Села, но веднага се поправи. — Не ми вярвай, аз си обичам Луната, пък там изобщо не съм стъпвала. Ние, които сме родени тук, вече не можем да живеем на Земята. Поради земното притегляне. За да ида, трябва цяла година да ме подготвят специално, защото нашият организъм не е пригоден за дълго пребиваване там. Нали виждаш какви сме нежнички. Както те гледам, ти сигурно си по-силен и от брат ми, пък той е на двайсет и една години. Но пък сме много по-издръжливи на космическите условия.

— Тогава вие всъщност сте вече друга човешка раса — изрече колебливо Ники. — Космическа, а?

— Засега лунна, но от нея ще се роди и космическата. Затова ти казвам да останеш при нас. Като искаш, разходи се до Земята, разгледай я и пак ела. Пък ако толкова ти е мъчно, че си нямаш роднини, аз ще те осиновя.

Весело момиче беше тая Села, но още не можеше да му стане симпатична. Прекалено дръзко се държеше и говореше като възрастна, а той бе свикнал на очарователната доброта и наивност на малката пиранка, пред която винаги можеше да се поперчи. За да не й остане длъжник, Ники каза:

— Едва ли ще разрешат една правнучка да осиновява прадядо си.

— За теб ще направят изключение — засмя се Села. — Хей, зайченце бяло, ужасно съм любопитна! Я разкажи нещо за оная сърничка от другата цивилизация, с която сте си играли из космоса!

За Нуми той можеше много да разказва, но, така зададен, въпросът го накара да млъкне. И добре, че откъм командния пулт на лунолета избухнаха безшумно няколко червени светкавици, та го избавиха от неудобното мълчание. А и Села подвикна бойко в ушите му „Започва се“ и занадява на рамо торбата, която стискаше между коленете си.

Николай се обезпокои. Какво ли се започваше? Та и как да не се тревожи, като от всичко видяно и чуто досега, той сякаш не бе попаднал отново сред човечеството, а в непозната му цивилизация! А който от вас е бил захвърлян някога така в далечното бъдеще, той знае, че тогава се попада в една наистина чужда цивилизация.