Любен Дилов
До райската планета и назад (25) (Другите приключения на Нуми и Ники
Научнофантастичен роман за деца)

7
ЛУННИЯТ ГРАД. В ДОМА НА АЛЕКСАНДЪР. ТРУДНО ЛИ СЕ ЖИВЕЕ В КОСМОСА. НИКИ СЕ ХВАЛИ

Гарата заслепяваше със своя блясък и също се намираше под повърхността на Луната. В нея непрекъснато влизаха и излизаха космолети и планетолети от различни големини и с различни форми. Влизаха и излизаха съвсем безшумно и сякаш бяха повече от хората, които се виждаха около тях. Изглежда, всичко тук се управляваше автоматично. Но въпреки това тя си се наричаше просто „гара“, а не аерогара, защото аеро означава въздух, а на Луната, както е известно, въздух няма.

Тук, разбира се, въздух имаше. Необикновено свеж и сякаш вкусен въздух, който Ники не се насищаше да диша, докато тримата учени и Александър говореха нещо, крачейки към някакъв малък перон. Ники си помисли, че ако Нуми беше тук, щеше веднага да научи всичките им езици със своя електронен мозък и пак му домъчня, че не е сега с него.

— Учените са нетърпеливи — каза му Сашо, щом се спряха на перончето. — Трябва да ги извиниш, но ти за тях си изключително събитие. Питат много ли си уморен и дали не би могъл веднага да отидеш с тях, но аз им казах, че е по-добре най-напред да си починем у дома и после да те заведа. Дай им сега чантата и дрехите си.

— Но какво ще облека, като сваля скафандъра? — възпротиви се момчето.

— Със старите си дрехи и без това не бива да се показваш — отвърна студентът. — Хората ще те гледат, ще те спират да те питат, пък учените още не искат да се разгласява събитието. Не бой се, ще те облека като истински лунянин.

Ники им подаде вещите си и учените му кимнаха бързо за довиждане, защото в съшия миг пред перона, сякаш от стената, безшумно изскочи едно късо влакче. То разтвори подканящо вратите си пред тях, прие ги, затвори вратите и се шмугна в насрещната стена.

Момчето надникна от перона. Влакчето приличаше на малка подземна железница, а пък долу нямаше никакви релси.

— Ние сме в друга посока — рече Сашо, погрешно разбрал любопитството му. — Не се ли радваш да видиш нашия град?

— А, радвам се — отвърна Ники не особено убедително.

Дори след като учените си заминаха, той още не можеше да се отърве от безпокойството си, че се е превърнал в изключително събитие. Ако имаше тук някой като него, сигурно веднага щеше да му лепне прякора „Ники Събитието“, както той се заяждаше с Нуми, подвиквайки й: „Ало, Експеримента!“. И сигурно също щеше да му бъде неприятно. Затова ние няма сега да го прекръстваме.

— Ела да ти покажа как се оправяме тук, ако случайно се загубиш — рече Сашо и го отведе към края на перона, където на стената висеше грамаден план на града. Той натисна копчето под него и каза: — Сектор 148, дом три.

Мигновено по стената сред гъстата мрежа от линии запълзя една по-дебела червена линия, като в началото и края й засветиха цифри и букви.

— Ето — тръгна пръстът на Сашо по линията, — тук пише четири, значи, вземаш влакчето с номер четири. На тази буква се прекачваш на влакче девет, а на тази буква слизаш. Запомни го, сектор 148 дом три е моят адрес.

— А ако човек не знае адреса? — запита Ники.

— Тогава ще пита — отвърна Сашо. — За кого да попитаме? Хайде за Села — и той отново натисна копчето, но сега два пъти последователно. Линията угасна и Сашо каза: — Моля, къде живее Селена Диева?

Червената линия отново рукна като тъничка струя кръв по плана на града, отново засветиха същите буквички и цифри, а на края й в син цвят изгряха цифрите 148/3.

— Видя ли? Пак същото!

— Компютър е, нали? — рече Николай, за да покаже, че и той разбира нещичко от тия неща, а в него за пръв път се обади и Ники Лудото, който досега все си бе мълчал, смутен от това бъдеше на човечеството: — Ами ако не знаеш и името на тоя, при когото искаш да идеш?

Веднага се засрами заради глупавия си въпрос, но беше късно Сашо се засмя.

— Е, тогава ще е по-трудничко, но ще попиташ компютъра къде да се нахраниш, къде да преспиш и той ще ти посочи най-близкия свободен хотел. Пък там ти вече на спокойствие можеш да седиш, докато си спомниш името или докато решиш при кого искаш да отидеш.

— Това сигурно ще струва много пари!

— Разбира се — пак се засмя студентът, — на тия, които идват на Луната без работа и не знаят при кого отиват, ще им струва много. Но иначе не струва нищо, защото го заплащаме с труда си. Не бой се, ти си наш гост и няма нужда да плащаш.

Вече две такива подлунни влакчета бяха минали безшумно край тях и двамата скочиха едва в третото. Седнаха в най-близкото двойно канапе и веднага стомахът на Ники се сви. Влакчето бе потеглило сигурно със самолетна скорост. Той се огледа. В дъното на вагончето седяха няколко души, които изобщо не му обърнаха внимание. Значи лицето му не беше нещо необикновено за тях, значи той поне на вид не се различаваше от днешните хора! Добре ли беше това, или не?…

Сашо обаче не го остави да разсъждава над този мъчен въпрос, защото продължи да му разказва за лунния град, а и момчето веднага го забрави сред смайващите неща, които чу. Градът имал над пет милиона жители, но и това не било всичко. Той представлявал всъщност столица на цяла държава, защото в Космоса наоколо имало още петнайсет изкуствено създадени града с по един милион жители, строели се непрекъснато и нови. А Земята изпращала всичко най-красиво и скъпо, което създавала, на космическите жители, та да не чувстват липсата й. Пък те са си го и заслужили. Почти цялата индустрия била изнесена в космическото пространство, та да не се замърсява земната природа и жителите на космоса били сега онази част от човечеството, която се трудела в най-тежки условия.

Но тук също си имаха чиста и хубава природа. Щом слязоха от подлунния влак, двамата се озоваха направо в голяма градина с разкошно цъфнали цветя и множество дървета. Клоните им до скършване бяха натежали от плодове, които приличаха на ябълки.

— Това яде ли се? — запита вечно гладният Ники.

Студентът му откъсна един плод.

— Затова са посадени. Тук всички дървета са плодни. Не можем да си позволим дървета само за украшение, както е на Земята. Нали ти казах, че живеем в по-трудни условия.

Ники още не разбираше какво тук им е трудното. Градината по нищо не се отличаваше от най-хубавите земни градини, а отгоре на всичко раждаше и плодове. Вярно, тази ябълка беше по-различна от земните, защото тукашните растения специално са създадени да растат в извънземни условия, но вкусът й си го биваше.

Прекосиха градината и излязоха на улица, очертана като алея от два реда дървета, също отрупани с различни плодове. Зад тях през двайсетина метра се виждаха, сякаш нарисувани, някакви красиви врати. Отделни къщи не се очертаваха, а това сигурно не беше и възможно тук, където всичко е изсечено дълбоко в лунните недра. Ники пръв зърна вратата с номер три. Сашо я отвори, но се оказа, че тя не водеше към стълбище или коридор, а направо в грамаден асансьор. На таблото му имаше поне петдесет копчета с имена край тях.

— Та това е цял небостъргач! — удиви се Ники, видял кое копче натисна студентът.

— Само че не е изправен нагоре, а надолу. И освен това Луната няма небе, драги сънароднико, забрави ли?

— Значи луностъргач — не се предаде Ники Лудото и отново усети студенината в стомаха си, защото асансьорът се спускаше сигурно със същата самолетна скорост в глъбините на Луната.

След няколко мига вратата му сама се отвори и ги прикани да излязат в друга градинка с цветя и храсти, по същия начин обляна от невидимо слънце, както всичко в този зашеметяващ лунен град. Обграждаха я осем врати и Александър отвори най-близката от лявата им страна.

— Заповядай в нашия дом, драги дядо Николай! — шеговито официално го покани студентът.

Ники забеляза, че той не отключи вратата и се засрами от съмнението си. Та кой ще вземе да краде в това богато и красиво бъдеще, където всеки сигурно си имаше всичко, което му е нужно?

В жилището беше тъмно и студентът посегна зад вратата. Веднага и в него нахлу същият пролетен ден, пълен с ухаещ на непознати треви въздух. Ники се втрещи насред просторното помещение. Такава обстановка не бе виждал дори в милионерските домове, които бе гледал по филмите.

— Сега бегом в банята! — подвикна му Сашо и засваля тежкия си скафандър.

Ники не възрази, защото изведнъж се усети мръсен сред блясъка и чистотата на жилището.

— Не се стеснявай, сами сме — рече студентът. — Мама е на петстотин милиона километра оттука.

Той явно се радваше на дома си. Двамата влязоха в едно помещение, цялото в розова облицовка, разделено от три преградни полустени. Зад първата хвърлиха скафандрите си. Зад втората застанаха вече голи. Там трябваше да се натисне първо синьото копче на стената, а после червеното. И да си затварят очите и устата, защото банята била химическа.

И наистина, не вода рукна върху им, както бихме очаквали от всяка нормална земна баня, а от всички посоки към тях се устреми на приятно бодливи струйки някаква синя течност. Стичаше се обилно по телата им и изчезваше в пода, оставяйки след себе си само една удивително хубава миризма.

На Ники му се прищя това да продължи по-дълго, но тук сигурно всичко беше пестеливо отмерено и автоматично се самоизключваше. Щом течността спря, Сашо му посочи да натисне червеното копче. Този път, пак така от всички страни, бурно ги задуха горещ вятър, който мигом изсуши телата им, а после ги накара и да настръхнат, защото ставаше все по-студен и по-студен, докато също се самоизключи.

Зад третата преградна стена имаше голямо стенно огледало и някаква апаратура под него. Сашо вдигна от капака й нещо като пластмасова книга, която се оказа моден журнал. Запрелиства я под носа му.

— Избери си дрехи и запомни как става. Тук под всеки модел виждаш номер, а това с буквите е ръстът. Я да те огледам! Едро момче си, почти колкото мен. Харесва ли ти този панталон? А с това яке ли да го комбинираме?

Ники хареса и панталона, и якето с множество джобове, но нещо го безпокоеше още.

— А долни дрехи?

— Какви долни дрехи? Ааа, като онези, твоите ли? Не, такова не носим. Тук винаги е топло, а навън пък е толкова студено, че никакви дрехи няма да те спасят, ако скафандърът ти не е в ред. Обличаш това, носиш го ден-два, после го хвърляш. Внимавай сега! Ето, първо набирам номера на модела, този е на панталона, този на якето. Следват буквите на ръста.

Пръстът му бавно въртеше цифрите и буквите на телефонната шайба върху капака на апаратурата. Почти веднага, щом свърши, предната стена на апаратурата се скри някъде и по един наклонен улей се плъзнаха, сякаш радостно с радостните си цветове, идеално изгладени панталонът и якето. Ники побърза да ги облече, защото все още се срамуваше да се гледа гол в огледалото, и те прилепнаха така към тялото му, сякаш бяха ушити специално за него от най-изкусния шивач. Видя се сега толкова елегантен и хубав, че веднага му се прищя да изтича на улицата, забравил, че не ще срещне там никого от махалата, комуто да се похвали.

— Вече си същински лунянин — зарадва се и студентът. — Утре, ако искаш, ще натиснеш ей това копче — Той го натисна и в стената зина подобен отвор, но с обратен наклон навътре. — Хвърляш ги тука, те отиват в централната пералня за възстановяване, а ти си поръчваш нещо друго. Ако не си доволен, хвърли ги още сега.

— Как ще ги хвърля? — почти се изплаши Ники. — Толкова са хубави!

Сашо облече и себе си по същия начин и го поведе към кухнята. Тя приличаше на елегантен малък салон за гости. По стените й висяха картини, които сякаш бяха прозорци към непознат фантастичен свят. Вероятно представляваха пейзажи от други планети. И само на едната й стена имаше нещо като широка и лъскава лавица. Над нея светеше дълъг шестколонен списък на ястия и напитки.

— Менюто за днес — посочи му го Сашо. — Натискаш това копче и произнасяш името на руски или на английски. Както виждаш, написано е и на двата езика. Хайде, опитай, но си избери нещо по-леко. Щом ти посвикне стомахът, можеш и цялото меню да изядеш.

Ники нищо не разбра от прочетеното и за кой ли път се наруга мислено, загдето не бе учил както трябва тия езици. Зърна някъде думата „молоко — милк“ и я произнесе, после рече безпомощно:

— Избери ми ти нещо.

Студентът добави няколко непознати му руски думи и отново, както при автомата за дрехи, стената се отвори. Една широка, може би гумена лента бавно се завъртя и избута на лавицата голяма чаша с мляко, чинийка с някаква кашица и три бисквитки.

— Стига ти засега. Щом свършиш, пак отваряш с това копче и поставяш приборите и съдовете на лентата. Тя си ги отнася. Ще трябва да се учиш, защото тук всеки сам се обслужва.

— Да, много трудно живеете — подигра го Ники Лудото. — Автомати ви обличат и перат, автомати ви готвят и мият…

— Всяко време си има своите трудности, дядо Николай. Ще се запознаеш и с нашите. А космосът е безмилостен към човека и който живее в него, той винаги работи тежко и с постоянен риск за живота си. Но щом тук не ти харесва, ще се върнеш после в лагера — не му остана длъжен студентът. — Нали видя, там се живее, както са живели някога най-бедните хора на Земята. Хайде, излапвай си яденето и… в кревата, защото ни чакат!

След малката закуска той го настани в стаята на Села и му показа как се гаси осветлението. Леглото под него веднага започна лекичко да се люлее и сякаш в самия му мозък зазвуча тиха приспивна музика. Николай искаше да и се възпротиви, да прекара още веднъж пред очите си всичко видяно и чуто досега, но това легло го омагьоса и само след няколко мига той спеше.

Когато Сашо дойде да го събуди, той тъкмо развеждаше Нуми из подлунния град и гордо й казваше:

— Ето, виж как живее сега нашето човечество! Вие там, на Пира, имате ли такива градове?…