Любен Дилов
До райската планета и назад (5) (Другите приключения на Нуми и Ники
Научнофантастичен роман за деца)

3
НИКИ СЪЩО ПАДА В ПЛЕН. НО НИКОЛАЙ ЛУДОГОРСКИ МИСЛИ ЕДНО, А НИКИ ЛУДОТО ВЪРШИ СЪВСЕМ ДРУГО. СМЕШНО ЛИ Е ДА СТОИШ НА ГЪРБА НА НЕПОЗНАТО ЧУДОВИЩЕ

Не трябваше да тича така слепешката, защото дърветата си го подхвърляха едно на друго като баскетболна топка. Според компаса бе изминал повече от седем километра, но дали в правилната посока? Нуми се обаждаше от време на време ту с изохкване, ту с някоя дума, но и тя не можеше да му покаже къде се намира — близо или далеч, от ляво или в дясно. Защото един радиоглас винаги с еднаква сила преодолява разстоянията във всички посоки. То е все едно да се опиташ да определиш по транзисторното си радио къде се намира говорителят — в София ли, в Пловдив ли, или пък във Варна и на коя точно улица.

Веднъж тя изписка възторжено в ухото му „Пусна ме!“, но само миг след това извика едно смъртно ужасено „Аааа!“ и замлъкна сякаш завинаги. Той разплакано я молеше да се обади отново, да каже какво е станало, къде се намира. Чу отново гласа й, когато лежеше съвсем безсилен някъде в края на гората, защото между стволовете бе станало по-светло.

— Кошмарни са — изрече тя отпаднало. — Не идвай, Ники! Защо и двамата да загинем.

Бе казала „кошмарни са“, значи звярът не беше един. Дали наистина да не се върне? Така се запита момчето, но само още по-ожесточено запълзя към светлото.

Тревата отвъд последните дървета бе също висока и Ники се шмугна като гущер в нея. Дълго не посмя да вдигне глава, а сърцето му лупаше така силно, че сякаш тресеше земята под гърдите му. И щеше дълго да лежи, ако изведнъж не бе чул едно грохотно ръмжене, нещо като далечна гръмотевица, ако и почвата под корема му наистина вече не бе закънтяла.

Той вдигна глава над тревата с чувството, че го обгражда цяло стадо зверове, и забрави да я върне обратно. Не забрави, а не можа, защото целият се вцепени от гледката. Очите му не успяха да различат какво точно виждаха. На стотина метра пред него като че ли се биеха слон, кит и октопод, сплетени в общо кълбо с размерите на жилищна кооперация. На всички посоки се размахваха шии, хоботи, пипала, може би опашки, крака с дебелината на дворцови колони. После му се стори, че не са слон, кит и октопод, а праисторически чудовища като ония, които бяха нарисувани в учебника по зоология. А когато очите му най-после прогледнаха истински, той зърна да се премята сред чудовищното кълбо и скафандърът на Нуми. Вече действително като играчка от новогодишна елха в сравнение с тия гигантски туловища.

Ники понечи да й съобщи, че я е открил, но вместо това отново зарови главата си в тревата. С какво щеше да й помогне? С газовото пистолетче ли? Тук трябваха тонове приспиващ газ! И от самолет да се пръскат. С лъчевия резец ли? И нокътя им не ще изрежеш с него! Или пък с прашката? Не беше ли права, като му казваше да не идва? Безсмислено е да загиват и двамата. По-добре е да помоли Мало да го върне на Земята, та поне там да научат какво става из космоса!…

Така си мислеше момчето Николай Лудогорски от цивилизацията Земя, свряло се като мишка в тревата, за да не го открият чудовищата. Но Ники Лудото каза нещо съвсем друго, щом в шлема му звънна ужасеният повик на момичето: „Ники, защо мълчиш?“.

— Тук съм, не се безпокой! Ще измисля нещо! — отвърна Ники Лудото.

— Нищо не измисляй! — каза странното пиранско момиче. — Пази се да не те забележат! Ох, цялата ме изпочупиха! Защо не ме изядат най-после, та да се свърши това мъчение.

Момчето отново вдигна предпазливо глава, за да види защо наистина не я изяждаха, а само я подхвърляха между хоботите си на десетки метри над земята. Битката там като че ли бе поутихнала, шиите и хоботите се люшкаха някак си лениво, един от тях вдигаше и сваляше сребристия скафандър като асансьор и сякаш го показваше на другите.

— Нуми, слушай ме сега! — викна й той задъхано. — Ръцете ти са свободни! Когато си най-близо до земята, боцни го с резеца. Аз ще се покажа да им отвлека вниманието, а ти бягай.

— Недей, опасно е! За теб е опасно.

— Прави каквото ти казвам, чуваш ли! — побесня той от собствения си страх. — Така ще те набия после, че…

— Как така ще ме набиеш — възмути се тя и се разплака. — Бягай, Ники, безсмислено е!

— Млък, глупачке, защото веднага ще скоча! Прави каквото ти казвам и ми дай знак!

Тя не му даде искания знак, но щом видя хобота да я сваля отново към тревата, Ники се изхвърли от мястото си и размаха ръце и крака, за да привлече вниманието на чудовищата към себе си. Те не я пуснаха. Може би не бяха го и забелязали. Вторият скок го отнесе още по-близо до тях. Резеца — крещеше й той, — резеца! Но летеше така бързо, че я загуби от погледа си. Оглушал и ослепял от собственото си безумие, Ники не бе в състояние вече да се спре. А и слабата гравитация го носеше с двойно по-голяма сила. Сякаш не той скачаше, а нещо друго го изхвърляше във въздуха накъдето си ще. Приличаше на топче за тенис на маса, което, веднъж ударено, можеше до безкрай да подскача насам-натам.

И все пак нещо го спря. Направо във въздуха, при поредното му отскачане. Стегна го в плътен обръч около кръста и забави полета му. Беше сиво-черно, по-дебело и от най-дебелия питон в зоологическата градина и го отнасяше към някакви сивочерни гърбове на китове или гигантски слонове. Иззад тях ту тук, ту там се надигаше чудовищна глава с ококорени плочести очи, готова да посрещне поредната си плячка. Той се подпря с юмруци на питона, опита да се завърти, но обръчът го стегна още по-силно. Успя единствено да зърне момичето далеч под себе си, в тревата. Чудовищата бяха го пуснали, за да уловят него.

— Бягай! — викна й той и насочи двете си оръжия напред.

Беше безсмислено да се опитва да среже тоя гигантски хобот, но, ако той го отнесеше близо до очите на звяра или до зиналата му паст, щеше да забие режещия лъч в някое око, щеше да стреля и с упойващия газ в гигантската муцуна.

Нуми сякаш бе отгатнала това му решение, защото гласът й гръмна в ушите му:

— Не прави нищо, чуваш ли! Ще ги разсърдиш! Само трябва да изтърпиш. Скафандърът ще издържи. И скрий патрончетата, ще ги изтървеш. Аз загубих моето.

Сигурно се намираше вече в безопасност, щом можа да изреди толкова наставления наведнъж.

Хоботът го пренесе доста далеч от едната глава, после като че ли го показа и на втора, а след това го заразмахва като същинско махало. Като ония панаирджийски люлки, чиито вързани на синджири столчета те изхвърлят страховито високо. Ники я послуша и пъхна в джобовете си двете безполезни на това разстояние пирански оръжия, та поне да освободи ръцете си. И добре, че го направи, защото в следващия миг обръчът около кръста му се отпусна и той полетя с главата надолу. Кракът му обаче се заклещи в тоя кой знае как свил се обръч и момчето остана да виси на единия си крак. Кръвта нахлу в мозъка му, замая го. Не, все пак трябваше нещо да се направи! Ако още малко го полюлееха така, сам щеше да си умре.

Той събра сили в себе си, изхвърли се нагоре и обгърна с две ръце онова, което така безпощадно го размахваше. Веднага усети болката от разпънатия глезен, който бе си останал в обръча. Да можеше някак си да го освободи, сега би могъл и да отскочи, защото хоботът забава размахването си. Ето че дори бавно заслиза надолу, после освободи крака му и се изпъна като телеграфен стълб, по който Ники веднага се плъзна. Краката му стъпиха леко в тревата, в изкълчения му глезен обаче сякаш нож се заби и той не успя да хукне веднага. А и веднага го хванаха отново. Този път за лакътя.

— Стой!

Беше Нуми. Той жертваше живота си за нея, а тя, глупачката, преспокойно си стоеше на мястото.

— Няма смисъл. Колкото пъти опитвах, все ме хващаха и само ме търкаляха насам-натам. Стой мирно! Имам чувството, че не ни мислят лошо. Само са любопитни.

Щом хоботът бе го оставал да слезе точно до нея, може би наистина нямаха враждебни намерения. Но какви бяха тези „те“?

От това разстояние се виждаха само гигантски крака, като колонадата пред Народния театър. И отпуснатия неподвижен сега хобот пред тях. Не бе възможно да се огледа повече, както не е възможно да огледаш добре една сграда, когато си близо до нея.

— Нуми, какво е това? Разбра ли нещо?

— Не, но мозъчните им излъчвания съвсем се успокоиха. И не ми се струват враждебни.

— Хайде полекичка назад — предложи той шепнешком, сякаш се боеше да не го чуят, и хвана ръката й.

Направи гърбом няколко предпазливи крачки, теглейки я подире си, но хоботът веднага се спусна над него. Краят му беше изострен и завършваше в нещо като копито или широка длан. Тя разтвори дебелата си сбръчкана кожа и от нея току пред лицевото му стъкло изникнаха няколко дълги остронокти пръста. Ники ужасено се дръпна и падна в тревата.

— Не мърдай! — предупреди го отново Нуми.

Пръстите обхванаха целия му шлем и полекичка го вдигнаха, сякаш искаха само да изправят падналото момче. После зашариха по целия му скафандър, но го заопипваха внимателно, като да проверяваха дали не си е счупил нещо. Тогава Нуми, вместо да използува залисията на хобота и да избяга, направи нещо, което можеше да направи само едно такова странно пиранско момиче.

Тя предпазливо се долепи до този хобот, цялата се залепи за него и започна да го милва и да го потупва галено, както се потупва врата на любим кон или вярно куче. Хоботът изостави момчето, изви се към нея, а момичето влезе в прегръдката му, не преставайки да го милва. Хоботът я вдигна и я заотнася към една от главите, надникнала облещено отгоре им. Сега сигурно вече щеше да я глътне. Ники съвсем онемя от страх. Дори не си помисли, че моментът е сгоден за бягство. Затова не бива да му приписваме прекалена храброст. Той просто не се сети за това.

Нуми бе стигнала вече до облещената и раззинала челюсти глава. Невероятни бяха тези челюсти. Двамата заедно можеха да бъдат само една мъничка хапка за тях, а момичето не се уплаши. То започна да милва и тях отстрани. Те изтракаха оглушително, отвориха се пак, затвориха се, но не посегнаха към него. Тогава Нуми се измъкна от прегръдката на хобота и стъпи върху тая чудовищна и на вид, и по размери глава.

Държеше се като малко дете, което безстрашно се приближава към устата на лъва, защото го смята само за голяма играчка. Ето, от другата страна изскокна друг такъв хобот, а тя се остави и нему, като го милваше по същия начин и го насочваше да я обгърне през кръста, не през ръцете. Хоботът я вдигна от главата и я понесе към друга такава глава. Приближи я към очите си, които сигурно бяха големи колкото автомобилни колела. Нуми успя да се изплъзне и оттам и стъпи върху втората глава. Както би стъпил човек върху капандурата на висока къща. Изправи се и преспокойно направи няколко крачки напред-назад.

— Ела и ти горе — чу Ники гласа й в шлемофона си. — Оттук се вижда по-добре. Буф! Нищо не мога да разбера! Коя глава на кое тяло е, кой хобот на кого е?

Тогава Ники си помисли нещо доста разумно, което досега не бе му хрумнало. Щом Мало бе ги довел тук и си кротуваше на поляната, сигурно знаеше, че това не ще е особено опасно за тях. Нали е Спасител на живота. И вече тръгна по-спокойно, с намерението да обиколя тия зверове, да ги огледа от повече страни. Вървеше сякаш покрай дънерите на ония гигантски дървета в гората, а това бяха крака с груба като кората на стогодишни дъбове кожа. Един, два, три, четири… Там още един и още един… Внезапно изотгоре към него се проточи нещо, което се разтягаше и изтъняваше в края си. Опашка или хобот? Не смогна да го види добре, защото ръцете му инстинктивно се вдигнаха за отбрана. Нещото го докосна много леко и Ники си спомни какво бе направила храбрата му пиранска приятелка. Прегърна го, с лек натиск го насочи към кръста си и го замилва. Нещото го подхвана все така внимателно и с бързината на асансьор го вдигна нагоре. След няколко мигвания Ники стъпи отново на краката си и веднага се усети свободен. Живият асансьор вече се отдалечаваше със змийски огъвания, а Нуми му махаше с ръка на пет-шест метра от него.

— Добре дошъл при твоите невиждани зверове!

Дори можеше вече и да се смее това изумително момиче! А който е пребивавал така върху гърба на някакво съвсем непознато чудовище, знае добре, че тогава на човек никак не му е до смях.