Любен Дилов
До райската планета и назад (18) (Другите приключения на Нуми и Ники
Научнофантастичен роман за деца)

9
ТРЯБВА ЛИ ДА СЕ ОТКАЗВАМЕ ОТ ДУМИТЕ. РАДОСТ И БЕЗКРАЙНА МЪКА. КАКВО МОЖЕМ ДА ОЧАКВАМЕ ОТ ЗВЕЗДИТЕ

Планетата беше обвита в синьо-розов воал, но скоро през него запрозираха континенти и морета. Нуми радостно назоваваше имената им — все мъчни за запомняне, а много приятни със своето звучене. Ники обаче изпитваше безпокойство.

— Оттук би трябвало да се виждат вече големите градове.

— Ние нямаме градове като вашите — успокои го Нуми. — На Пира живеем сред горите и в планините, и на плуващи островчета в моретата. А цялата индустрия е на близките пустинни планети. Така си пазим природата чиста.

Но тревогата на момчето не се разсея. То не бе забравило, че според науката тук и на Земята трябваше да са изминали може би цели столетия и всичко ще се е променило. Нуми отгатна състоянието му и продължи да го успокоява, а навярно успокояваше и себе си.

— Мало сигурно избира място, където никой да не го види. Така направи и когато спаси космолета ни. Стовари ни в един резерват, където изобщо не влизат хора, за да не смущават животните.

— Но какво ще правим там? И ако ни нападнат някакви зверове?

Нуми се засмя.

— Ти не се уплаши от ония чудовища, сега от нашите мили животни се боиш. Нищо страшно няма. А нали си имаме и радиостанция в шлемовете, и компаси, лесно ще стигнем при хората.

Ники искаше да се радва като нея, а все не успяваше.

— Нуми, но ние нямаме пари, за да си купим инструментите!

— Пари ли? — учуди се момичето и пак се засмя, просто защото му беше много, много радостно. — Бъди спокоен, ще ни дадат всичко, каквото ни трябва.

— А дали няма да е нахално, ако поискам да ми присадят като твоя мозък?

— Не, разбира се. Но не бива да се отказваме от думите, Ники. Откаже ли се човек от думите, сигурно ще престане да бъде човек. Аз така си мисля — рече тя и стреснато се вторачи в него. — Не, не бива да го искаш. Ти си земно момче, а пиранският мозък ще те направи съвсем друг.

— Какво от това? — рече Ники нехайно, защото на кое земно момче не се иска да се отличава от останалите хора!

— Тогава аз може би ще престана да те обичам.

— Много важно! — изтърси той в смущението си.

Нуми бе готова вече да заплаче.

— Не е ли важно за теб?

— Буф, ама не почвай пак! — извика Николай. — Исках да кажа, че не е толкова страшно. Тоя мозък нали също ще се изключва? Като ти се прииска да ме обичаш, натискам копчето и казвам: Готово, Нуми, обичай ме сега колкото си щеш!

Оказа се, че пиранските момичета също лесно преминават от сълзите към смеха и на Ники му олекна. Олекна му не само на душата, олекна и цялото му тяло, защото Мало бе изключил гравитацията около себе си и се спускаше, лек като пухче от топола, над една безкрайна, радостно зелена гора.

Щом тежестта се върна в телата им, Нуми го дръпна и бързо запълзя към мястото, откъдето се излизаше.

— Няма нужда да слагаме шлемовете. Нашият въздух е по-добър и от вашия.

Ники не беше толкова нетърпелив и успя да съобрази:

— А Мало кога ще се върне да ни вземе?

Бяха допълзели вече в просторната утроба на космическия Пегас и Нуми се изправи, запалила фенерчето си. В ярката му светлина Ники я видя доста объркана, затова добави предвидливо:

— Трябва да му кажеш колко ще останем тук.

— Буф, Ники — въздъхна момичето. — Знам ли отсега колко ще ми се иска да остана?

— Но ако отлети много надалеч и престане да те чува? — рече момчето все така внимателно, за да не обиди чувствата й.

— Няма да ни изостави. Ще го помоля пак да дойде, щом го повикаме. Нека така направим, а?

Ники се съгласи, но в гърдите му продължаваше да трепка, вместо радост от близката среща с Пира, предишното не хубаво предчувствие. Предпочиташе да бяха кацнали за инструментите на Земята, макар че сигурно също нямаше да му е лесно да реши колко време да останат на нея.

Пиранката постави пръстче зад ухото си, за да е сигурна, че изкуственият й мозък действува, и така се напрегна да внуши на Мало желанието им, че неволно го заповтаря шепнешком. Щом видя, че устните й престанаха да мърдат, Ники запита:

— Какво ти отговори?

— Не знам. Вече ти обясних, че той само ми внушава своите отговори.

— И нищо ли не ти внуши сега?

— Сигурно ми е внушил, защото чувствам, че трябва да изляза и че няма нищо опасно. И съм уверена още, че космосът принадлежи вече на хората, че ние ще пътуваме из него когато и колкото си поискаме. Това е хубав отговор, нали?

— Хм — рече Ники. — И ти и аз ли? Така ли го чувстваш?

— И ти и аз. Повярвай ми, така го чувствам — отвърна тя, но като че ли не беше много уверена. — Нека да изляза вече, Ники, моля те! Нямам търпение да видя къде сме кацнали.

— Сложи си шлема — заповяда той строго, защото все пак не бе повярвал истински на думите й. — Сложи го, ти казвам! Не се знае какво е станало на Пира.

Нуми послушно нахлупи шлема на главата си, сръчно го затегна, помогна му да затегне по-бързо и той своя. После закачливо почука с пръст по лицевото стъкло, точно над носа му.

— Не се ли радваш?

Гласът й нахлу сега по шлемофона направо в мозъка му, гальовен и нетърпелив.

— Как да не се радвам — усмихна й се той. — Ще си взема и чантата. На вашите деца ще е интересно да видят земните ни учебници. Дано Мало ме пусне с нея.

— Опитай! Хайде! — възликува гласът й в ушите му, а тя самата вече се гмуркаше с шлема напред в меката стена на Мало.

Настъпи пълен мрак, защото Нуми бе отнесла и светлината със себе си. Ники извади своето фенерче, та да намери чантата си, но когато се наведе за нея, сякаш някой силно го ритна изотзад. Той полетя ужасяващо леко и се блъсна в отвъдната стена, която го отхвърли като гумена и момчето увисна по корем във въздуха. А това можеше да означава само едно: Мало пак бе изключил гравитацията в себе си, за да излети.

— Нумиии!

Вместо отговор в шлемофона му избълбукаха ридания.

— Кажи му да се върне! Бързо! Няма да взимам чантата.

— Не… пре… къснато му казвам — отвърна гласът й, накъсан от плача. — Той… той…

— Успокой се — извика Ники. — Така няма да те разбере.

Шлемофонът изхлипа още няколко пъти в ушите му и утихна в страшно мълчание. Безтегловността обаче не изчезна. Ники почака още няколко секунди и пак я извика, двойно по-изплашен от мълчанието й.

— Не се връща — изхлипа тихичко, сякаш много отдалеч, гласът на момичето. — Вече почти не го виждам.

— Нищо ли не ти каза? Чуваш ли ме, Нуми? Нищо ли не ти отговори тоя подлец?

— Ох, не го наричай така! Не знам! Ка… каза ми, каза ми онова, което и по-рано… Хората трябвало сами…

— Спри да плачеш, чуваш ли? Така няма да ме чуеш! Аз трябва да ти кажа…

Но и той не успя да довърши, защото внезапно падна върху меката долна стена на Мало. Гравитацията отново бе се върнала в него. Значи той бе напуснал атмосферата на Пира, готов да се гмурне в поредния звезден тунел.

Ники още по-отчаяно завика скъпото му име. Но шлемофонът не отговаряше вече нито с плач, нито с думи, нито дори с тихичкото попукване на работещото радио. Мало бе отлетял толкова надалеч, че вълните на мъничкия предавател не успяваха да го настигнат.

Момчето се сви на кълбо като от стомашна болка и заплака. Заплака, както много отдавна не бе плакало и както не се полагаше на едно вече четиринадесетгодишно момче, което смяташе себе си за мъж и за стар космически вълк.

Но и плача му никой не чуваше. Мало или беше безсърдечен, или можеше да възприеме от хората само телепатичните импулси на Нумините два мозъка. А звездите… звездите са толкова големи и толкова заети със своите си работи, че едва ли обръщаха внимание на мъката на някакво земно момче.

Жестоко е, но е така. Който от вас се е опитвал да каже нещо на звездите, знае много добре, че те изобщо не се интересуват от нас. Затова и ние, хората, не бива да очакваме от тях нито помощ, нито дори съчувствие, а сами да си се оправяме във Вселената както знаем и както можем.