Любен Дилов
До райската планета и назад (16) (Другите приключения на Нуми и Ники
Научнофантастичен роман за деца)

7
ТЪЖНА ЛИ Е КРАСОТАТА. А МОЖЕ БИ АДАМ И ЕВА НЕ СА БИЛИ ИЗПЪДЕНИ. НА НУМИ СЪЩО ИДВАТ ЛУДИ МИСЛИ В ГЛАВАТА

Щом прегазиха първата рекичка, двете райски птици цъфнаха край тях. Ето ви пак, ето ви пак! — радостно закимаха златните им глави. Дотърча отнякъде и карираното прасе, изплезило коварния си език. Ники още беше ядосан и се опита да ги прогони с българското „къш“ и с общочовешки ритници. Но те само се отдръпнаха на безопасно разстояние, а птиците сякаш му казаха с досадното си кимане: Пъдите ли ни? Нищо, нищо! И вас ви изпъдиха.

— Да имах сега една пушка — каза Ники, — щях най-напред да изтребя тия гадини, а после, като строя ония истиняри…

— Какви истиняри? — запита момичето, което вървеше омърлушено край него. — Не знам такава ваша дума.

— Ами тия, дето уж се стремят към истините, пък не дават дума да им кажеш.

— Буф, Ники — въздъхна Нуми, — кога ще престанеш най-после да мислиш за пушки и убийства? На Земята си правете каквото си знаете, но в космоса това е недостойно.

— Значи тия тук ти харесват повече, а? Остани си при тях тогава! Аз ще си ида на Земята — извика той и бързо закрачи встрани от нея, сякаш тръгна веднага за своята планета.

Нуми не обърна внимание на сръднята му. Сигурно бе прочела направо в мозъка му, че не е истинска. Каза замислено:

— Направихме грешка. Трябваше да почакаме да видим как ще ни изгони техният господ.

Красивите слухари потвърдиха отдалеч, че са сторили грешка.

— Много сте ми хубави — каза им момичето с прощална тъга. — Да бяхте и мъничко по-умни!…

Вярно, да бяхме и мъничко по-умни! — съгласиха се веднага златните глави на птиците. А карираното прасе пак й се похвали с дългия си език.

Тя се спря край храста с лилавите камбанки и слънчево оранжевите плодове. Погали една от клонките му.

— Чудно растение си ми ти! А ето че и за теб не разбрах какво си!

— И ти ли, и ти ли? — отвърнаха й лилавите камбанки с нежен звън.

Нуми продължи да се прощава с цветята, които гъсто обсипваха поляната. Милваше ги, шепнеше им нещо, вече на своя си език, може би за да не й се присмее земното момче. А то все пак й се присмя:

— Доста дълго ще трае, ако трябва да изредиш всичките.

Тя не се засегна.

— Мъчно ми е, че няма кой да ги обича. А сигурно и на тях им е мъчно. Не ти ли се струват тъжни?

Ники съвсем не намираше цветята за тъжни и щеше да й каже, че това пак са идиотически представи, но щом обхвана с очи цялата тази неземна красота, усети и в себе си някаква мъка. Май че и друг път бе изпитвал такова чувство.

— Така е — обади се тихичко пиранката. — Истински красивото винаги те прави тъжен.

Съвпадение ли беше, или тя пак бе отгатнала мислите му? И естествено му се прищя да й възрази.

— Не е така. Тъжен те прави чуждата красота. Когато ти я създаваш, тя те радва. Я по-добре викай Мало да си вървим!

— Виках го вече — отвърна Нуми и продължи да си тъгува. — И нищичко, нищичко не може човек да си вземе от тази красота! Ники, не искаш ли да останем? Да кажем на Мало…

— Ти си луда, ма! — кипна момчето. — Да не си яла от плода на Тили-тили?

— Луда ли е тази мисъл? — зарадва се пиранката, решила, че се е научила да й идват луди мисли в главата, както на Ники Лудото.

— Не луда, а глупава, идиотска! Какво ще правим тук?

— Но къде другаде да идем? Нямаме си вече никого, а тук е толкова хубаво! Ще си живеем като Адам и Ева от твоята приказка.

Тя легна замечтано сред цветята, сякаш да му покаже как ще си живеят. Ники я изгледа обезпокоено. Вярно, по-хубава Ева той сега не можеше да си представи и все пак трябваше да обясни на двата й мозъка, че това е чиста глупост.

— Слушай, моме пиранска — подхвана той уж весело, защото още си беше ядосан, — аз също бих останал, но ако имаше какво да правим. Да обработваме земята, да си построим къщичка, да отглеждаме полезни животни, да учим децата и така нататък. За тая работа обаче трябват инструменти. Иначе ще живеем като тия истиняри тука и бързо-бързо ще затъпеем като тях. Ти май не разбра добре легендата, която ти разказах. Припомни си: господ изгонва Адам и Ева от рая и чак след това се ражда човечеството. Значи в рая, дето всичко ти е дадено наготово, нищо не може да се роди. Човекът е станал тогава човек, когато се е научил сам да строи, да отглежда растения, да рисува, да пее, изобщо да прави онова, което животните не могат да правят.

— Но ти ми я разказа най-напред другояче — усъмни се Нуми. — Заради познанието бил ги изгонил.

Николай никога преди не бе разсъждавал върху смисъла на тази легенда за произхода на човечеството, но разпалено защити сегашното си хрумване:

— Точно така, заради познанието! Но ти ми кажи за какво служи познанието? Нали за да можеш да вършиш нещо? Щом Адам и Ева открили познанието, веднага разбрали, че не са като другите същества около тях и решили, че трябва нещо да правят с това познание. И ако искаш да знаеш, никакъв господ не ги е изпъждал! Те са плюли на неговия скучен рай и сами са си отишли да си създадат един свят за себе си и за бъдещите си деца!

— Хей, Ники — радостно извика пиранката, — така приказката стана много хубава! Преди все не разбирах как може да те пъдят, защото си поискал да узнаеш нещо. — Тя помълча няколко секунди и въодушевено плесна с ръце. — Знаеш ли, че и на мен ми дойде една луда мисъл в главата? Ще кажем на Мало да ни отведе бързо на Пира или на Земята, да си вземем инструменти. После той ще ни намери някоя безлюдна планета и ние ще създадем на нея друго човечество. По-хубаво и от Земята, и от Пира! Луда ли е тази мисъл? — запита го тя и явно много й се искаше да бъде похвалена.

— Луда е колкото си щеш! — засмя се Ники. — Кажи му я!

Но нямаше ли и всезнаещият Малогалоталотим да се изсмее над вярата им, че биха могли сами да създадат един цял нов свят?

Не, той нито се изсмя, нито пък отвърна нещо определено на момичето, което се опита да му внуши своята луда идея. Той легна кротко над цветята, сякаш се боеше да не ги смачка, прие двете деца в себе си и ги понесе към други далнини на Вселената.