Любен Дилов
До райската планета и назад (24) (Другите приключения на Нуми и Ники
Научнофантастичен роман за деца)

6
ЧАСОВЕ ЗА ОБРАТНО. КАКВО ОЗНАЧАВА ДА ПРИНАДЛЕЖИШ НА ЦЯЛОТО ЧОВЕЧЕСТВО. КОМУ КАК ИЗГЛЕЖДА ЗЕМЯТА

Странният млад възпитател ги посрещна сам в хангара на базата. Той се ръкува със сестричката си и момчето, което водеше катастрофиралия планетолет. Изглежда, ги поздравяваше за бързото отстраняване на повредата. После двете деца се върнаха в планетолета да го дооправат и заредят за следващите полети, а Ники чу най после гласа му и в своя шлемофон:

— Как е, дядо Николай, доволен ли си от приключението?

Ники долови в думите му насмешка.

— Всичко това… на сериозно ла беше?

— Несериозно ли ти се видя?

— Не, но…

— Ще ти кажа. Само планетолетът бе повреден предварително и нарочно. Останалото си беше истинско.

— Но нали имаше и ранени! — възмути се Ники.

— Дребна работа! Бързо ще им мине. Важното е, че децата проведоха отлично спасителната акция.

— Но ако някой беше загинал? — не отстъпи Ники, все още смутен от поведението му на ръководител и възпитател.

Двамата вървяха по шлюзовия коридор и Сашо му отговори чак когато влязоха в помещението, където се сваляха скафандрите. Каза, вече без шлем на главата ся:

— Тук си имаме един електронен мозък, който предварително изчислява какво може да се случи и какво трябва да се направи. От него се учим. Но ти не се стеснявай да критикуваш, ако нещо не ти харесва при нас. Сигурно не така сте си представяли някога бъдещето.

Николай не помнеше как бе си представял по-рано бъдещето, но, щом влязоха в трапезарията, се изправи пред нещо действително невъобразимо. Повечето от децата седяха или лежаха на пода в разни изкълчени пози. Други висяха по корем през пейките, а малките чинии с храната пък бяха на пода. От кухнята тъкмо излизаше едно от момчетата, но вървеше… на ръцете си, а таблата с няколко чинии носеше с крака. И никой не се стресна от влизането на ръководителя, нито пък той намери нещо осъдително в хулиганското им поведение. Дори им подвикна весело на руски език: „Не ви желая добър апетит!“.

Отвърнаха му със задружно ръмжене, а той каза на български:

— Ако искаш да се храниш сега като нас, избери си някоя такава поза! — И сам седна върху петите си на един стол край масата.

Ники предпочете да седне на съседния стол както бяха го учили на Земята. Дежурният по кухня сви крака, за да свали таблата пред тях, подкани ги на руски:

— Моля, не си взимайте!

Много странни любезности си разменяха тия тук, ходейки и ядейки надолу с главата! А Ники тъкмо бе започнал да се възхищава от тях. Объркан, той не посмя да посегне към таблата, изчака да види какво ще направи неговият сънародник. Сашо си взе една от чинийките и две сухарчета. Тогава той направи същото, но напразно потърси лъжица или вилица. Огледа се. Децата загребваха със сухарчетата от жълтеникавата кашица. Загреба и той, но гладът го накара да сдъвче цялото сухарче още с първото загребване. Сашо му рече:

— Ти май доста си гладен! Поискай си допълнително.

Ники загреба с второто сухарче и тъкмо съобразяваше как да помоли на руски циркаджията-сервитьор, онзи извика:

— Който не иска допълнително, да си вдигне левия крак.

В трапезарията се размахаха един куп крака, но бяха все десни. Това му се видя толкова идиотско, че не можа дори да го разсмее. Момчето дойде при него, отново сгъна крака и таблата се озова под носа му.

— А, не, не, благодаря! — обърка се Ники, макар да му се щеше да грабне цялата табла.

Беше късно да се поправи и защото децата едно по едно захващаха опразнените чинийки между ходилата си, изправяха се на ръце и така ги отнасяха към кухнята. Ники имаше чувството, че се намира в лудница. Александър обаче навярно отгатна най-после състоянието му и рече:

— В космоса може да се случи човек да яде и в още по-необичайни положения, ако изобщо има какво да яде. Затова тук в лагера ние се учим още да заемаме колкото се може по-малко място в пространството, да дишаме по-малко, да ядем по-малко, да бъдем спокойни във всяко положение. Но като идеш оттатък, ще ядеш колкото и каквото си щеш.

— Къде оттатък? — зарадва се Ники, решил, че е някъде наблизо.

— На другата страна на Луната. Ние там живеем. Ако искаш, ще те изпратим още сега, но на децата ще им бъде мъчно. Те само изглеждат сега равнодушно, защото в дневния режим, както ти казах, ние се тренираме да бъдем спокойни и сдържани.

Той слезе от стола, взел празната си чинийка в ръка.

— Защо не опиташ като тях, а?

— На ръце ли? — изненада се Николай, че го караха да върши същите детинщини.

— Полезно е. Кръвта се раздвижва. Пък щом си бил в космоса, знаеш, че там няма горе и долу. Ще можеш ли?

Насмешливият въпрос го амбицира. На Земята Ники бе го вършил стотици пъти, а тук сигурно щеше да бъде още по-лесно. Той се спусна смело напред, опря длани на пода и изхвърли краката си нагоре. Но тук не беше Земята, тук всичко тежеше шест пъти по-малко и той се пльосна по гръб. Добре, че трапезарията бе се опразнила, та никой не го видя! А студентът не се засмя.

— Не така силно!

Вторият опит също щеше да излезе несполучлив, но Сашо навреме го подпря в кръста. Помогна му да запази равновесие, събра стъпалата му и постави върху тях двете празни чинии една върху друга.

— Бягай сега да ги измиеш!

Ники се съсредоточи, за премества ръка след ръка по пода и скоро тръгна по-уверено. Тук наистина се ходеше на ръце по-леко, отколкото на Земята. И всичко щеше да мине благополучно, ако в трапезарията не бе се втурнала закъснялата Села.

— О! — извика тя. — Това е възмутително! Да караш стария човек да ходи на ръце!

Ники се залюля, поразтвори крака за равновесие, забравил чивиите и те с весел звън хукнаха из трапезарията. Момичето се запревива от смях, а той скочи на краката си със зачервено от нахлулата в него кръв лице.

— Села, не се дръж прилично — смъмри я пак по този странен начин брат й. — И недей да вдигаш чиниите!

— Не слушам! — отвърна тя и веднага доказа, че няма да изпълни нареждането.

Хвърли се на ръце и удивително бързо изтича към едната чиния, спряла се чак в отсрещния ъгъл на голямото помещение. А там направи нещо, което си беше същинска циркова акробация: изви се в заден обръч и вдигна чинията със стъпалата си. За секунда остана само на дясната си ръка, взе с лявата чинията от краката си, захапа я с уста. После по съшия начин отиде при втората чиния, грабна и нея с краката си и победоносно се отправи към кухнята.

— Не се смущавай — обясни брат й на смаяното момче. — Обедът и обедната почивка при нас са и часове за обратно. Така ги наричаме. Тогава правим и говорим обратното на това, което иначе правим и говорим. Така е по-весело.

— И сигурно също е много полезно — предпазливо се обади Ники Лудото, който още беше ядосан заради падането на чиниите, но Сашо сякаш не чу подигравката му.

— Полезно е. Бъдещият жител на космоса трябва винаги да е готов да се срещне с неща, които противоречат на човешкия разум.

И Ники му даде право. Та нали двамата с Нуми сами бяха видели толкова неща, които противоречаха и на трите им разума заедно! Той се препъна, застана този път съвсем уверено на ръцете си и попита отдолу:

— А сега накъде няма да вървим?

Сашо стоеше вече по същия начин край него.

— Браво! Скоро ще станеш отличен ученик при нас. Извинявай, грешка! Трябваше да кажа: скоро няма да станеш отличен ученик. Назад към спалнята!

И зашляпа с длани към спалното помещение, а Ники го последва, едва сдържайки смеха си. Не, тия деца тук наистина си живееха доста забавно, а и техните ръководители изглеждаха славни момчета!

Часовете за обратно продължаваха и в спалнята, защото никое от децата не лежеше в койката си. Едни стояха на главите си като древните йоги. Други седяха с кръстосани крака. Един дори бе качил крака си на врата, а неколцина висяха като обесени на някакви куки по стените. Имаше и такива, които така бяха се сгънали на пода, че приличаха на захвърлени купчинки дрехи. И това ако е почивка! — рече си Ники, но студентът-ръководител извика на руски:

— Аз не предлагам сега никой да не сяда и Николай да не ни разказва своите приключения из космоса.

Ники пак щеше да се обиди, забравил, че те сега си говореха наопаки, но децата веднага изоставиха странните си пози и насядаха като японци върху петите си. Той се опита да седне като тях, коленете му обаче изпукаха, та побърза да изпъне крака. Сашо седна до него, за да им превежда.

Трябваше да започне от самото начало, от гигантската жълта тиква, която бе кацнала пред входа на изложбата, а впоследствие бе се оказала най-загадъчното същество на Вселената. Децата слушаха с вперени в него очи как според пиранската легенда тези малогалоталотими разселили хората по различни планети, за да ги спасят от земетресенията и потопа и само Села се провикна веднъж на български:

— Не може да бъде! Това ти не си го измислил.

Николай се обърка — как така, хем не било вярно, хем пък не го бил измислил? Но Села се смееше насреща му и кимаше окуражаващо. Пак ли наопаки му говореха? Ще вземе и той наопаки да им разказва, та ще видят тогава!

— И после ние не кацнахме на една пустинна планета, а на нея нямаше никакво море и в него не плуваха едни такива риби, които не си отхапваха една друга опашките. И никакъв такъв звяр не ни подгони, който нямаше двуметрови мустаци, ей такива…

Сашо го прекъсна:

— Не им обръщай внимание, карай си нормално — и подвикна на децата на руски: — А вие там, не го слушайте и непрекъснато се обаждайте!

Но момчето не можа да продължи разказа си. Вратата се отвори шумно и лекарят на базата го повика с ръка. Села първа скочи на крака, сякаш готова да се бие за своето откритие.

— Николай не принадлежи само на нас, той принадлежи на цялото човечество — отвърна й лекарят съвсем бавно на руски, сигурно за да го разбере и гостът им от миналото.

Села обаче не се отказа от собствеността си заради човечеството и най-нахално ги последва. В трапезарията го чакаха двама мъже и една жена — в скафандри, но от съвсем друг тип и много по-елегантни от тия, с които си служеха децата. Бяха свалили шлемовете си. Посрещнаха го с дружелюбни усмивки и по много сърдечен начин се ръкуваха с него. Въпреки това Ники бе разтревожен. Жената каза нещо и то прозвуча толкова меко и гальовно, сякаш го изпя. Сашо му преведе:

— Идват от Земята. Дошли са да те вземат. Не се сърди, но нямаме право да те крием! Ще трябва да им разкажеш всичко, което си преживял, ще искат и да изследват това, което си донесъл. Но аз ще дойда с теб като преводач, искаш ли? — Ники посърна, защото още не му се разделяше с тия странни деца. — Хайде, прибери си багажа, пък аз ще се сбогувам с учениците.

Докато си вземаше чантата и шлема, Села застана съвсем близо до него и му пошепна, макар че тук никой друг не разбираше български:

— Ники, а тази Нуми как изглеждаше?

— Като теб — отвърна и той. — Само че с два мозъка.

— Хубава ли беше?

— Да.

— Ясно — въздъхна момичето. — Ти си се влюбил в нея.

Ники се ядоса. Той принадлежеше сега на цялото човечество, а тя го занимаваше с разни глупости! И все пак като че ли му домъчня мъничко за това бойко и весело лунно момиче, което бе спасило живота му. Рече:

— Ти си по-хубава.

Села засия:

— Не ме ли лъжеш?

Той не знаеше дали я лъже — Села наистина беше хубаво момиче, но се чувствуваше виновен пред Нуми и кимна неопределено.

— Слушай — бързо му пошепна тя, защото брат й вече се връщаше и цялата група се готвеше да тръгне, — разкажи им набързо каквото знаеш, дай им всичко да го изследват и се върни! При нас е по-хубаво! Там ще има да те възпитават, да те възпитават… Ще те чакам, чуваш ли?

На площадката пред хангара грееше тържествено с множеството си илюминатори един поне десет пъти по-голям и по-красив планетолет. Вътре в него също всичко беше красиво и удобно, предназначено за дълъг път. Имаше и достатъчно свеж въздух, та можеха да свалят шлемовете си. Ники не усети кога бяха се вдигнали и едва ли бяха летели повече от десетина минути, когато се озоваха над осветената част на Луната.

Слънцето увисна като заслепяваща кълбеста мълния на черното, все така обсипано със звезди небе, а долу се ширна изгорялата пустош на земния спътник. Замижал от слънцето, Ники продължи да наднича през илюминатора, докато зърна някъде встрани, насред звездите една огромна шарена топка, обвита в синьо — розова мъглица.

— Земята! — подсказа му Александър, макар Ники да бе вече я познал.

В първия миг той бурно й се зарадва, но после земното кълбо се разми в бликналите му сълзи. Щом седеше сега тука и можеше да гледа от земен космолет цялата си родна планета, значи времето наистина бе вървяло и там нямаше вече никого, съвсем никого от близките му. И същата тази мила Земя изведнъж му се стори празна като балон.

Момчето така потъна в мъката си, че не разбра кога и къде бе кацнал планетолетът. Не изпита и никакво вълнение пред срещата си с лунния град. А ние не бива да го осъждаме за това. Защото, ако някой от вас е изпадал в подобно положение, той ще потвърди, че не е никаква утеха да принадлежиш на цялото човечество, когато си загубил ония неколцина хора, на които си свикнал да принадлежиш, а и те да принадлежат на теб.