Любен Дилов
До райската планета и назад (28) (Другите приключения на Нуми и Ники
Научнофантастичен роман за деца)

10
ДИВАЦИ ЛИ СА ХОРАТА ОТ МИНАЛОТО. ЗЕМЯТА ЗОВЕ ПИРА И ОТНОВО СЕ ПОЯВЯВА ЗАГАДЪЧНИЯТ МАЛОГАЛОТАЛОТИМ

Майката на лунните му приятели още повече разстрои момчето. Тя се появи на големия цветен екран така по майчински развълнувана, че отново му се доплака. Каза най-напред много мило: „Здравейте, момчета!“, и чак след това се обърна към сина си:

— Здравей, синко, благодаря ти, че се обади. Бях започнала вече да се безпокоя. Все пак в учебния лагер не е безопасно, нали? Внимавай, момчето ми, пази децата, които са ти поверили, но и себе си пази! Целуни оная палавница Села заради мен! При нас тук всичко е наред и няма основания за тревоги. За ваканцията ще се разберем допълнително, но ще бъде хубаво, ако доведеш и своя млад приятел със себе си. Много симпатично момче е — при тези си думи тя кимна усмихнато право към Ники, сякаш знаеше къде в момента стоеше той. — Но каква е тази тайна около него? Шегуваш ли се, в наше време тайни от хората няма. Нищо, така ще ни е по-интересен! А името му звучи наистина загадъчно. Николай Лудогорски! Само че, както му гледам дръзката муцунка, усещам отсега, че сигурно ще го обикна и за по-кратко ще му викам Ники Лудото. Дано само да не ми се разсърди! Целувам ви, момчета! До скоро виждане!

И тя успя да им изпрати дори една въздушна целувка, преди екранът да изрече своето неумолимо „стоп“. Разбира се, целувката беше всъщност безвъздушна, защото между Юпитер и Луната няма никакъв въздух.

— Чудесна е тая моя майка, нали? — засмя се Сашо. — Видя ли какъв прякор ти съчини веднага!

Ники не му каза, че отдавна си носи този прякор, защото и без екран гледаше пред себе си своята майка. Тя не беше толкова хубава и често удряше доста силни, не винаги справедливи плесници, но въпреки това една страхотна мъка по нея бе стегнала гърдите му. Младият възпитател веднага отгатна това и го прегърна през раменете.

— Всеки човек рано или късно остава без родители, дядо Кольо. Ние със Села да не би да имаме родители? Баща ни загина отдавна, а майка си ще зърнем веднъж в месеца по за няколко минути на екрана. Пък ти си вече мъж, стар космически вълк си ти и не бива да се разкисваш. Няма да се излагаш пред онези дечурлига там, нали? И те също, щом завършат училище, ще се пръснат по цялата слънчева система.

— Бате Сашо — подсмръкна Ники, — сигурно няма да ми е лесно… — Той щеше да му каже още, че Села си има поне по-голям брат, но момъкът го изпревари:

— Аз отдавна съм си мечтал да имам брат, сега ти ще ми бъдеш братчето. А от брат нищо не се крие и аз ще ти доверя една тайна. Мама казва, че нямало тайни, но и тя не знае. Аз също съм кандидат за екипажа на звездолета и вече се готвя за бъдещите изпити. Ще се подготвяме заедно! Представяш ли си, ако ни приемат и двамата, а!

Да, младият възпитател умееше да разговаря с по-малките момчета, а Ники пък умееше да си представя такива неща и наистина му поолекна.

В лагера ги посрещнаха с буен възторг, а Села скочи върху му като полудяла и така го завъртя из столовата в някакъв танц, че му се зави свят. Александър едва успя да ги спре. Рече й:

— Да ти представя твоя втори брат. Мама го осинови и веднага го прекръсти на Ники Лудото.

Сега момичето съумя да завърти и двамата в още по-лудешки танц. Но на Луната това, разбира се, не е толкова трудно, защото нали всичко на нея тежи шест пъти по-малко. В лагера обаче всичко траеше и точно определено време, защото там господстваше суров и строго спазван режим.

На този режим трябваше да се подчини и гостът от миналото, само че неговият беше стократно по-тежък. Налагаше му се да учи и онова, което малките лунни граждани знаеха почти от рождение. А то беше толкова много! Добре, че Сашо винаги отгатваше отчаянието му и бързаше да го изведе навън, за да погледат яркото петно сред звездите, което оттук се виждаше по-добре, и заедно да си помечтаят за бъдещия полет със звездолета. Но веднъж той направо му се скара:

— Нищо не бива да криеш от мен, Ники! Как ще ти помогна, ако не знам какво те измъчва?

— Кой изобщо ще вземе такъв дивак на звездолета.

— Какъв дивак? — изненада се студентът.

Ники почти изплака:

— Такъв! Туземец! От изостаналите племена? Няма ли ги вече на Земята? Значи аз съм последният.

Младият възпитател го изгледа строго.

— Нито си изостанал, нито си глупав, братко мой! Само си прескочил времето, през което много неща са се променили. Затова ти е трудно. Нали помниш, че в института, преди да те разпитат, най-напред изследваха мозъка ти? Трябваше да се направи, за да решим дали да ти вярваме. И знаеш ли какво се установи? Ти имаш същият коефициент на интелигентност, както го наричат учените, който притежават най-добрите ученици днес. Така че няма да ми се оправдаваш с някаква изостаналост, чуваш ли? Освен това да си човек от миналото не значи да си глупав. Глупаци ние и сега си имаме, ще ги има и в бъдещето. А всички знания, които притежаваме днес, са открити в миналото, не от Села и от мен, нали? Бъди спокоен, в института вече се разработва за теб специална програма, та бързо да настигнеш връстниците си. Впрочем, там са ти приготвили една приятна изненада. Да се връщаме, защото може би вече са пристигнали.

Двама непознати мъже ги очакваха в празната трапезария, разположили на масата някакви специални апарати. Бяха дошли да запишат един негов призив към Пира и да го излъчат в космоса. Може би пиранци все някога ще го уловят и разберат. Дори векове да траело, съществувала надежда поне за бъдното човечество да се свърже със своите далечни събратя. Носеха му и готовото послание.

Ники обаче така се развълнува още в началото, когато прочете: „Земята зове Пира, планета Земя зове планета Пира…“, че трябваше отново и отново да заличат заекването му. Накараха го да си почине, да изпие чаша плодов сок и накрая той все пак успя да прочете посланието без запъване. А то никак не беше лесно, защото съдържаше множество формули и научни проекти как и къде да се търсят двете цивилизации.

Щом свърши, той попита задъхано дали не би могъл да добави нещо от себе си. Сашо му преведе, че двамата мъже с удоволствие щели да го запишат, но да бъдело съвсем кратко. И момчето отново се изправи пред апаратите им.

— Ники зове Нуми! — извика той. — Ники от планетата Земя, зове Нуми от планетата Пира! Мила Нуми, ела пак на Земята, моля те! Сега тук е много красиво и хората са добри, и всички ще ти се зарадват. Ще те чакам и аз. Нуми!

Сашо им преведе какво бе казал и двамата мъже не възразиха. Само единият отвърна нещо, което накара Сашо да се засмее:

— Щом пристигне, ще направим първата междузвездна сватба.

Тогава Ники избяга от трапезарията.

Младият възпитател го откри в помещението със скафандрите, скара му се:

— Пак ли се разкисна? Къде си тръгнал?

— Ще ида малко навън.

— Знаеш, че още не бива да излизаш сам. Ще дойда с теб, но не мисли, че някой ти се подиграва. Това беше просто една мила шега. Ние много уважаваме чувствата на хората, Ники, и никой днес не се срамува от тях.

Облякоха скафандрите си и излязоха през шлюзовия тунел. Ники крачеше вече уверено с тежките скафандрови ботуши, този път обаче тялото му непрекъснато трепереше. Той знаеше, че скафандърът го пази добре от чудовищния студ на лунната нощ, и все пак му беше студено. Така усещаше и мислите си: голи и мръзнещи — както бе се изразил веднъж пред Нуми за необлечените мисли. Струваше му се, че тя е някъде наблизо, но той просто не може да я види в този мрак, и няма думи, с които да облече мислите си за нея. А от това му ставаше още по-студено.

Нощният лунен пейзаж беше грозен и страховит. Сигурно затова космосът над него сякаш го викаше с красивите си разноцветни звезди. А и момчето сякаш отново ги гледаше през вълшебното око на Мало, когато навлизаха в поредния нов свят.

Младият възпитател вървеше мълчаливо до него. Може би искаше и по този начин да покаже, че уважава неговите чувства. На Ники се щеше да му ги каже, но и за тях не намираше облекло. Той се спря в очакване да излети иззад черния хоризонт светлинното островче на звездолетния строеж. Сега и звездолетът щеше да очаква отговора на Нуми, както ще го чака той, па ако ще и цял живот да трае това чакане. Вместо него обаче съзря друго. Една звезда се откъсна от хоровода на другарките си и запада към тях с необикновена скорост.

— Какво е онова? — извика той. — Ей там, там! Иде право към нас.

— Някой планетолет, който… — започна Сашо с преподавателски тон, но внезапно извика: — Легни!

И грубо го събори край себе си в мекия лунен прах. Ники знаеше, че тук понякога падат големи метеорити, затова и всички съоръжения за живеене се намираха под повърхността на Луната. В такива моменти човекът трябваше да легне, както някога са залягали по време на война, та ако небесният снаряд не падне точно върху него, да не го улучат разхвърчалите се настрани късове, ако той се разбие наблизо. Но и опитният Сашо бе забравил в уплахата си, че метеоритите тук не се нажежаваха и не светеха, както в земната атмосфера.

Заровили шлемовете си в праха, двамата очакваха силният удар да разтресе почвата под тях, но тя не се разтресе.

— Какво ли е това? — учуди се гласът на студента в шлемофона на Ники.

Николай също надигна глава. Видя някакво мътно оранжево сияние, сетя се да избърше с ръкавицата си праха от стъклото на шлема и скочи така, че излетя на повече от метър височина. Сашо бавно се изправи подире му.

— Малооо — закрещя обезумелият от радост Ники. — Той е! Той е!…

Само на петдесетина крачки от тях пулсираше едно грамадно жълто-оранжево кълбо, което ту се издуваше встрани като мандарина, ту се източваше нагоре и заприличваше на круша. Студентът се вкамени на мястото си. Той не бе могъл да си представи фантастичното същество, но сега то изглеждаше точно такова, каквото бе им го описал и рисувал Ники. А момчето вече залиташе натам и виковете му сякаш също се спъваха в лунните камъни.

— Ну… Нумиии, въ… вътре ли си?

Едва не се блъсна при поредния си скок в нажежената кожа на гигантското същество, но запази равновесие и я потупа, както се потупва по гърба стар приятел. Рече:

— Бате Сашо, ела, не се бой! — после нетърпеливо обходи своя скъп гост от космоса, за да види дали пиранското момиче не бе скочило отнякъде.

Студентът не посмя да дойде толкова близо до загадъчния Малогалоталотим.

— Тръгваме ли? — извика му Николай, убедил се, че Нуми не бе излязла. — Хайде!

— Накъде?

— Където ни заведе!

— Ники, бъди благоразумен! Не бива… — отвърна младият възпитател, но момчето възторжено го надвика:

— Той за мен е дошъл! Затова кацна точно тука! Сигурно Нуми го е пратила да ни свърже! Ела с мен, моля те! Той пак ще ни върне, ето, оттука се влиза и така.

Ники полекичка забоде шлема си, заедно със запаленото прожекторче в запомненото място. Искаше само да му покаже как става влизането, та да не се плаши, но чудотворната плът на Мало неудържимо го всмука в себе си.

Младият възпитател скочи напред като плувец, който иска да спаси давещ се, меката стена обаче го посрещна с еластичен удар и го хвърли далеч от себе си. После цялото кълбо лумна нагоре като гигантски пламък. След още секунда то се откъсна от лунната почва и се понесе към звездите.

На мястото му край падналия момък остана да зее голяма черна дупка. Но понеже Луната изобщо си е осеяна с подобни малки и големи кратери, едва ли някой щеше да открие в нея нещо по-особено.