Агата Кристи
Десет малки негърчета (90)

Епилог

Сър Томас Лег, помощник-комисар в Скотланд Ярд, избухна раздразнително:

— Всичко това е направо невероятно!

— Зная, сър — почтително кимна инспектор Мейн.

— Десет мъртъвци, а на острова няма жива душа! Звучи нелепо!

— Но е факт, сър — равнодушно отбеляза инспектор Мейн.

— По дяволите, Мейн. Все някой трябва да ги е убил.

— Тъкмо в това е проблемът, сър.

— Докладът на лекаря не може ли да ни помогне?

— Не вярвам, сър. Уоргрейв и Ломбард са били застреляни, първият е улучен в главата, а вторият — в сърцето. Мис Брент и Марстън са умрели от отравяне с цианид. Мисис Роджърс от свръхдоза хлорал. Роджърс е разсечен с брадва. Главата на Блор е премазана. Армстронг се е удавил. Макартър е починал от фрактура на черепа с тежък предмет. Вера Клейторн е била обесена.

— Мръсна работа — намръщи се помощник-комисарят. Помълча минута-две и продължи ядосан: — Наистина ли твърдите, че не сте получили никакви сведения от жителите на Стикълхейвън? Дявол да го вземе, те би трябвало да знаят нещичко!

Инспектор Мейн сви рамене.

— Те са обикновени, почтени хорица. Знаят, че островът е бил купен от някой си Оуън… и това е почти всичко, което им е известно.

— Кой е доставил храна на острова и е извършил необходимите приготовления?

— Казва се Морис… Айзък Морис.

— И какво ви каза той?

— Не можа да каже нищо, сър. Той е мъртъв.

— Знаем ли нещо за този Морис? — намръщено попита помощник-комисарят.

— Да, сър, доста неща. Не му е много чиста работата. Замесен беше в оная афера с акциите на Бенито преди три години. Сигурни сме, макар и да нямаме доказателства. И с наркотици се е забърквал. В това също не можахме да го уличим. Предпазлив човек е бил тоя Морис.

— А ето сега участва и в тази история с острова.

— Така е, сър. Бил е посредник при продажбата, макар да е дал ясно да се разбере, че купува Негърския остров от името на друго лице.

— Нищо ли не сте успели да откриете в счетоводната документация?

— Очевидно не познавате Морис — засмя се инспектор Мейн. — Така умееше да подправя цифрите, че успяваше да обърка и най-добрия експерт-счетоводител. Сърбахме му попарата още по време на аферата Бенито. Успял е да прикрие следите на своя клиент.

Комисарят въздъхна. Инспекторът продължи:

— Морис е давал нарежданията в Стикълхейвън. Представил се е за пълномощник на „мистър Оуън“. Предупредил хората от селото, че на острова ще се провежда някакъв експеримент — поведение на група хора на „пустинен остров“ — в продължение на една седмица. Никой не бивало да обръща внимание на каквито и да било сигнали за помощ.

Сър Томас Лег се размърда неспокойно.

— Искате да кажете, че тукашните хора дори не са се усъмнили? Въпреки цялата тази тайнственост?

— Забравяте, сър, че преди това собственик на Негърския остров е бил младият американец Елмър Робсън. Уреждал е какви ли не чудати увеселения. Сигурно още тогава местните жители са се нагледали на разни дивотии. След време свикнали и започнали да вярват, че на Негърския остров могат да се случат най-невероятни неща. Като се замислите сър, ще видите, че това е съвсем естествено.

Ще не ще, комисарят прие обяснението.

— Разказът на Фред Наракот, човека, който ги е откарал на острова — продължи Мейн, — хвърли известна светлина върху случилото се. Останал твърде изненадан от необичайната компания. „По нищо не приличаха на гостите на мистър Робсън“, така се изрази той. — Според мен тъкмо фактът, че му се видели съвсем нормални и обикновени хора, го накарал да пренебрегне нарежданията на Морис и да отиде с лодката си на острова, след като чул за сигналите.

— Кога точно са отишли?

— Първи забелязали сигналите група бойскаути на единайсети сутринта. Но в този ден било невъзможно да се стигне до острова. Успели едва на дванайсети следобед. Всички са напълно сигурни, че никой не е могъл да напусне острова преди тяхното появяване. След бурята имало силно вълнение.

— Не би ли могъл някой да преплува разстоянието?

— Островът е на повече от миля от брега, а при тази буря и големите вълни… При това през цялото време на отсамния бряг е имало бойскаути и местни хора и все някой щеше да забележи такъв човек.

— Какво знаете за грамофонната плоча, намерена в къщата? Не разбрахте ли нещо по-подробно за нея?

— Направих проучвания — отвърна инспектор Мейн. — Доставена е от фирма за театрален реквизит и сценични ефекти. Изпратена е на У.Н.Оуън чрез посредника Айзък Морис. Във фирмата останали с впечатление, че плочата е поръчана за любителската постановка на някаква неиграна досега пиеса. Ръкописът бил върнат заедно с плочата.

— А какво ще кажете за съдържанието? — попита Лег.

— Ще стигнем и до това, сър — инспекторът се покашля. — Проучих въпросните обвинения възможно най-подробно. Започнах с прислужниците Роджърс, които е трябвало първи да пристигнат на острова. Преди това са работили у някоя си мис Брейди, която починала внезапно. Нищо определено не узнах от лекаря, който се грижел за нея. Той не вярва те да са я отровили и в същото време съзира нещо нередно… Според него именно тяхната небрежност е причина за смъртта й. Но било невъзможно да се докаже.

Идва ред на съдията Уоргрейв. Там всичко е ясно. Той е човекът, който изпрати Ситън в затвора. Между другото Ситън наистина е бил извършил онова убийство… Доста след като го обесиха, се доказа вината му, и то по най-безспорен начин. Но навремето се носеха всякакви слухове… Деветдесет на сто от хората вярваха, че Ситън е невинен, а заключителната реч на съдията била твърде пристрастна.

Що се отнася до мис Клейторн, открих, че е работила като гувернантка. По нейно време в семейството имало смъртен случай от удавяне. Изглежда обаче, че тя не е била замесена, нещо повече дори, проявила голямо самообладание — хвърлила се във водата, за да се притече на помощ, но течението я отнесло навътре и едва я спасили.

— Продължавайте — подкани го помощник-комисарят с въздишка.

— Следва доктор Армстронг. Виден специалист. Има кабинет на Харли стрийт. Абсолютно честен и праволинеен в професията си. Доколкото успях да проуча, името му не е свързано с нищо незаконно. Вярно, оперирал някаква жена на име Клийс още през 1925 година в Лийтмур, когато бил на работа в тамошната болница. Перитонит. Умряла на операционната маса. Може да не е бил опитен хирург, в края на краищата, пък и подобна непохватност не се приема за криминално престъпление. Не е имал никакви мотиви.

Следващата е мис Емили Брент. Някакво момиче, Биатрис Тейлър, работило при нея като домашна прислужница. Забременяло, а тя го изгонила. Момичето се удавило. Тъжна история, но и в този случай няма престъпление.

— Тъкмо това като че ли е смисълът — посочи помощник-комисарят. — У.Н.Оуън се е заел със случаи, недосегаеми от закона.

Мейн равнодушно се върна към своя списък.

— Младият Марстън бил доста буен любител шофьор. Два пъти му отнемали шофьорската книжка, а по мое мнение е трябвало завинаги да го лишат от нея. Това е всичко. Джон и Луси Кум са имената на двете деца, които той прегазил близо до Кеймбридж. Някакви приятели дали показания в негова полза и той се отървал само с глоба.

За генерал Макартър също не разполагам с нищо определено. Безупречна характеристика… участвал във войната и тъй нататък. Във Франция при него служил Артър Ричмънд, убит по време на разузнаване. Нямал никакви конфликти с генерала. Всъщност дори били близки приятели. По онова време наистина ставали такива грешки — командващи офицери жертвали свои хора съвсем ненужно… Нищо чудно и този случай да е бил такъв.

— Възможно е — вметна комисарят Лег.

— И така, стигнахме до Филип Ломбард. Бил замесен в някои доста тъмни истории в чужбина. На няколко пъти едва се измъквал от ръката на закона. Носи му се славата на дързък и безскрупулен човек. Такъв като нищо би извършил убийство в тихо, затънтено място.

— А накрая дойде ред и на Блор. — Мейн се поколеба. — Разбира се, той беше от нашите хора.

— Блор — изсумтя помощник-комисарят. — Разбойник и половина.

— Така ли мислите, сър?

— Винаги съм мислил така. Все пак беше достатъчно хитър и лесно се отърваваше. Според мен се яви като гнусен лъжесвидетел по делото Ландор. Трудно го преглътнах. Но не можах да се добера до нищо конкретно. Харис, когото натоварих с тая работа, също не успя да открие нищо, но продължавам да твърдя, че все щяхме да попаднем на улика, ако знаехме как да подхванем работата. Тоя човек не беше чист.

След кратко мълчание сър Томас Лег рече:

— И тъй, Айзък Морис е починал. Кога е станало това?

— Знаех, че ще попитате, сър. Айзък Морис е починал през нощта на осми август. Доколкото разбрах, взел е свръхдоза приспивателно, нещо от рода на барбитуратите. По нищо не може да се установи дали е случайност, или самоубийство.

— Искате ли да чуете моето мнение, Мейн?

— Мисля, че се досещам.

— Тъкмо навреме е умрял този Морис. В най-подходящия момент.

— Очаквах да кажете това, сър — кимна инспектор Мейн.

Помощник-комисарят удари е юмрук по масата и извика:

— Това минава всякакви граници! Десет души са убити на някакъв гол скалист остров и ние не знаем нито кой го е извършил, нито защо, нито как…

— Не е точно така, сър — изкашля се Мейн. — Поне донякъде се досещаме защо. Някакъв смахнат си е наумил да раздава правосъдие. И избрал десет души… А доколко те са виновни, това е друга работа…

— Друга ли? — попита Лег. — Струва ми се…

Той млъкна. Инспектор Мейн почтително изчака.

— Продължавайте — въздъхна Лег. — За част от секундата имах чувството, че ключът към цялата история ми е в ръцете. Но ми се изплъзна. Довършете мисълта си.

— Да речем, че десет души е трябвало да увиснат на въжето. И те са екзекутирани. У.Н.Оуън е изпълнил задачата, която си е поставил, а сам е успял незабелязано да изчезне от острова.

— Това с изчезването е първокласен фокус — вметна Лег. — И въпреки всичко трябва да има някакво обяснение.

— Разбирам мисълта ви, сър. Искате да кажете, че ако този човек не е бил на острова, той не би могъл и да го напусне; а и според оскъдните сведения на свидетелите, това се изключва от сметките. Остава единствената възможност: да е бил един от тези десет. Обмислихме този вариант най-подробно. И все пак знаем нещичко за онова, което се е случило на Негърския остров. Вера Клейторн и Емили Брент са си водили дневници. Съдията Уоргрейв също е оставил бележки — лаконични, изпълнени с юридически термини, но все пак доста ясни. И Блор е нахвърлял някакви записки. В общи линии фактите съвпадат. Пръв е умрял Марстън, след него мисис Роджърс, Макартър, прислужникът Роджърс, мис Брент, Уоргрейв. След смъртта на съдията в дневника на Вера Клейторн е записано, че Армстронг е напуснал къщата през нощта и Блор и Ломбард отишли да го търсят. Последното изречение от записките на Блор гласи: „Армстронг изчезна.“

Като имаме предвид всички тези факти, можем да направим следното напълно приемливо заключение. Както си спомняте, Армстронг се е удавил. Ако приемем, че той е бил луд, какво би му попречило да избие останалите и да се самоубие — като се хвърли от скалата или да загине при опита да преплува разстоянието до сушата?

Тази версия изглежда приемлива, но не върши работа. Просто не става, сър. Да разгледаме показанията на съдебния лекар. Той пристигна на острова още сутринта на тринайсети август. За съжаление много малко може да ни каже. Единственото, което установи със сигурност, бе, че хората са мъртви поне от трийсет и шест часа, а може би и повече. Но по отношение на Армстронг беше категоричен. Тялото му е преседяло осем до десет часа във водата, преди да бъде изхвърлено на сушата. От което става ясно, че Армстронг е бил във водата през нощта на десети срещу единайсети… И ще ви кажа защо. Открихме мястото, където тялото е било изхвърлено на сушата — заклещено в скалите; там намерихме и парченца от дрехите, коси. Тялото трябва да е било изхвърлено там от прилива на единайсети — около час преди пладне. По-късно бурята е утихнала и вълните дори не са достигали това място.

Ще кажете, предполагам, че Армстронг е успял да очисти другите трима, преди да се хвърли в морето същата нощ. Но има и друго обстоятелство, което не можем да пренебрегнем. Тялото на Армстронг е било изтеглено отвъд границата на прилива; там открихме и следите. Очевидно грижлива човешка ръка го е извадила на сушата.

Следователно с положителност можем да твърдим, че е имало живи хора на острова и след смъртта на Армстронг.

Мейн помълча и много скоро продължи:

— Какво ни остава да изясним? Ето положението на единайсети сутринта. Армстронг е „изчезнал“ (удавен). На острова са трима: Ломбард, Блор и Вера Клейторн. Ломбард е бил застрелян. Тялото му беше на брега близо до това на Армстронг. Вера Клейторн бе намерена обесена в стаята й. Трупът на Блор бе на терасата, с глава, размазана от тежък мраморен часовник, за който можем да предполагаме, че е паднал от прозореца точно над него.

— Чий прозорец? — рязко попита помощник-комисарят.

— На Вера Клейторн. А сега нека разгледаме всеки от тези три случая поотделно. Да започнем от Филип Ломбард. Да речем, че той е съборил мраморната фигура върху Блор, сетне е упоил Вера Клейторн, за да я обеси. Най-накрая се е застрелял на морския бряг.

Но в такъв случай кой му е отнел револвера? Намерихме го в къщата, до самата врата в стаята на Уоргрейв — първата срещу стълбището.

— Има ли отпечатъци по него?

— Да, сър, на Вера Клейторн.

— Но, човече, в такъв случай…

— Знам какво имате предвид, сър. Според вас е Вера Клейторн. Убила е Ломбард, отнесла е револвера обратно в къщата, бутнала е мраморния къс върху главата на Блор и се е обесила.

И това обяснение е вероятно, но само до известна степен. В стаята й намерихме стол, върху който личаха следи от водорасли, каквито открихме и по обувките й. Изглежда, е стъпила на стола, надянала е примката на врата си и го е ритнала.

Когато влязохме в стаята, столът бе изправен до другите край стената. Очевидно някой го е преместил след смъртта на Вера Клейторн.

Остава ни Блор. Но ако някой ми каже, че след като е застрелял Ломбард и е заставил Вера Клейторн да се обеси, той е излязъл навън и сам е съборил върху главата си мраморната фигура с помощта на въженце или нещо подобно, просто няма да му повярвам. Човек не се самоубива по този начин… най-малко пък Блор. Ние познавахме Блор и той не беше от хората, които бихме заподозрели във вкус към абстрактната справедливост.

— Съгласен съм — каза помощник-комисарят Лег.

— Следователно, сър, на острова трябва да е имало някой друг. Някой, който е сложил известен ред, след като всичко е било свършено. Но къде е бил през цялото време? И къде се е дянал след това? Хората от Стикълхейвън са абсолютно сигурни, че никой не може да е напуснал острова, преди спасителната лодка да се е добрала до него. И в такъв случай…

Мейн млъкна.

— В такъв случай… — повтори помощник-комисарят с въздишка. Той поклати глава и доверително се приведе напред. — В такъв случай кой ги е убил?

 

Ръкопис, изпратен до Скотланд Ярд от капитана на риболовния кораб „Ема Джейн“

Твърде млад осъзнах, че характерът ми е изтъкан от противоречия. Нека започнем с това, че съм непоправим романтик и фантазьор. Като дете се заравях в приключенските романи и описанието на хвърлена в морето бутилка, съдържаща важен документ, неизменно предизвикваше вълнение у мен. Усещам го и днес и тъкмо поради това избрах този начин на действие — да напиша собственоръчно самопризнанието си, да го сложа в бутилка и да го пусна сред вълните. И тъй, оставям минимален шанс моето признание да бъде открито, а следователно една неразгадана мистерия (или може би се лаская) да намери своето обяснение.

Освен разпалено въображение притежавам и някои други странности. Изпитвам садистично удоволствие, когато наблюдавам или причинявам нечия смърт. Като малък правех безброй опити с оси и всякакви други градински насекоми… Още тогава изпитвах страстно желание да убивам.

Редом с всичко това у мен се развиваше и друга склонност, противоречаща на вече споменатата: силен стремеж към справедливост. Мисълта, че мога да стана причина за смъртта или страданието на невинен човек или друго живо същество, ми е ненавистна. Винаги съм бил твърдо убеден, че правдата трябва да възтържествува.

Съвсем понятно е — всеки психолог би го разбрал, — че при такава умствена нагласа естествено бе да избера правото за своя професия. Правораздаването се превърна в отдушник на повечето мои инстинкти.

Престъплението и съответстващото му наказание винаги са имали за мен невероятна притегателна сила. С огромна наслада поглъщам всякакви детективски и приключенски романи и неведнъж съм си фантазирал за всевъзможни начини сам да извърша убийство.

След време, когато седнах на съдийския стол, у мен се надигна другата ми тайна страст. Изключително удоволствие ми доставяше да наблюдавам окаяния престъпник да се гърчи като червей на подсъдимата скамейка и да изживява адски мъки от съзнанието за злокобната си обреченост. Забележете, не изпитвах и най-малко злорадство, когато там се озовеше невинен човек. Поне в два случая, когато според мен обвиняемите бяха абсолютно невинни, прекратих делата. Все пак, благодарение на нашите неподкупни и енергични полицейски служители, при съдебните процеси за убийство, ръководени от мен, повечето от обвиняемите действително бяха виновни.

Трябва да уточня, че такъв бе случаят с Едуард Ситън. Външността и държанието му подведоха съдебните заседатели и те погрешно си създадоха добро впечатление за него. В същото време представените доказателства, съвсем красноречиви, но недостатъчно зрелищни, както и собственият ми опит с престъпниците, не оставиха у мен никакво съмнение, че този човек е извършил престъплението, в което беше обвинен — жестокото убийство на възрастна жена, която наивно му се бе доверила.

За мен говорят, че съм „съдия-палач“, но това е несправедливо. Винаги най-строго съм се придържал към истината и съм пристъпвал възможно най-прецизно към решаването на делото.

Единствената ми цел винаги е била да предпазя съдебните заседатели от емоционалното въздействие на прочувствените пледоарии, които някои твърде разпалени адвокати имат навика да изнасят. Стараех се да прикова вниманието им върху конкретните доказателства.

От няколко години насам започнах да долавям, че у мен постепенно настъпва промяна, че губя контрол над себе си… Вече изпитвах желание по-скоро сам да действам, отколкото да раздавам правосъдие в съдебната зала.

Поисках — и съм готов искрено да си го призная — сам да извърша убийство. Мога да го сравня само с порива на твореца да се изяви. Бях, или можех да бъда, гений в престъпността! Въображението ми, неумолимо възпирано от строгите изисквания на моята професия, тайно се разрасна и ме завладя.

Трябва… аз трябва… трябва да извърша убийство! Нещо повече, то не бива да бъде обикновено! Нека е изумително, фантастично, невиждано! Единствено в този смисъл юношеското ми въображение е останало непокътнато!

Щеше ми се да преживея нещо драматично, нещо невероятно!

Исках да убивам!… Да, исках да убивам…

Колкото и нелепо да се стори на някои, чувствах се скован, препъвах се във вроденото си чувство за справедливост. Невинните не бива да страдат!

И тогава най-неочаквано ми хрумна тази идея… Роди се от случайно подхвърлена забележка. Разговарях с някакъв лекар — нищо и никакъв доктор, без специалност дори. Между другото той спомена колко често стават убийства, които законът не е в състояние да накаже.

Посочи ми като пример действителен случай — възрастна дама, негова пациентка, починала наскоро. Той самият бе убеден, че смъртта й нямало да настъпи, ако двамата й прислужници, мъж и жена, облагодетелствани от завещанието, не я били лишили от нужното лекарство. Този вид престъпления според него не могат да се докажат, и все пак той беше сигурен в заключението си. Накрая добави, че такива неща се случват непрекъснато — предумишлени убийства, ала недоказуеми в съда.

Така започна всичко. Изведнъж разбрах какво да предприема. Реших да извърша не единично убийство, а екзекуция в голям мащаб. Привличаше ме грандиозността на замисъла.

Тогава в съзнанието ми изникна песничката за десетте малки негърчета, позната ми от детинство. Още като двегодишен ме очароваше неумолимото намаляване на броя им… и онова чувство на неизбежност.

Започнах скришом да подбирам жертви…

Тук няма надълго да се разпростирам върху подробностите от подготовката. Бях си изработил вече определен подход за водене на разговор и го следвах с почти всеки срещнат… резултатите изненадаха дори мен. В един санаториум попаднах на случая Армстронг — бъбривата сестра, която се грижеше за мен, в стремежа си да ми докаже колко лошо нещо е пиянството, ми разказа този случай отпреди много години. Някакъв лекар под влияние на алкохола убил пациентката си на операционната маса. Небрежно разпитах сестрата къде е практикувал и скоро разполагах с необходимите данни. Лесно се добрах до името на лекаря и неговата пациентка.

Отново случайно дочут разговор, този път между възрастни офицери, събрали се на приказка в моя клуб, ме насочи към следите на генерал Макартър. Някакъв чудак, завърнал се наскоро от долината на Амазонка, ми разправи за невероятните „подвизи“ на някой си Филип Ломбард. Възмутена дама сподели с мен на остров Майорка тъжната история на една домашна прислужница, работила при пуританката Емили Брент. Избрах Марстън от мнозина, извършили подобни убийства. Липсата на всякакво съчувствие, неспособността му да изпита каквато и да било вина за погубения от него живот, го правеше според мен опасен за обществото тип, който няма право да живее. За мен не представляваше никакво усилие да открия случая с бившия инспектор Блор. Колегите ми в съда без всякакво притеснение, дори много разпалено, разискваха делото Ландор. Стори ми се непростимо, един служител на закона да излъже в съдебната зала. На неговите думи се вярва по силата на самата му професия.

Най-накрая се запознах със случая на Вера Клейторн. Това стана по време на едно пътуване през Атлантика. Късно една вечер в салона за пушачи останахме само двама души — аз и симпатичен младеж на име Хуго Хамилтън.

Хуго Хамилтън беше нещастен. За да заглуши болката си, бе погълнал значително количество алкохол. В този късен час той търсеше слушател за сълзливата си изповед. Без особени надежди започнах обичайния си, привидно безцелен разпит. Неговият отклик беше просто изумителен. Още си спомням думите му:

„Имате право. Представата на повечето хора за убийството е превратна. То не се състои само в това, да сипеш в нечия чаша арсеник, или да бутнеш врага си от някоя скала, или друго подобно деяние. — Младежът доближи лицето си до моето и ми каза доверително: — Познавах една убийца… добре я познавах, уверявам ви. Нещо повече, бях луд по нея. И господ ми е свидетел, понякога ми се струва, че още съм… Това е ад, казвам ви — същински ад! И знаете ли, тя го направи заради мен… Не съм си го и помислял дори… Жените са такива чудовища… истински чудовища! Кому би хрумнало, че момиче като нея — хубаво, почтено, весело — е способно на такова нещо. Че ще позволи на едно дете само̀ да влезе навътре в морето и ще го остави да се удави… Кой би помислил, че жена е способна на такова нещо?“

„Сигурен ли сте, че наистина го е направила?“ — попитах го аз.

Той като че ли изтрезня.

„Абсолютно сигурен съм. На друг и през ум не му е минало. Но аз отгатнах истината, щом я погледнах… Когато се върнах… Тя също разбра, че аз знам… Но едно не разбра — че аз обичах това дете…“

Нищо повече не ми каза, но за мен не бе трудно да сглобя цялата история.

Оставаше ми десетата жертва. Открих я в лицето на някой си Морис. Той беше долно нищожество. Освен всичко друго, търгуваше и с опиум и стана причина дъщерята на мои приятели да се пристрасти безнадеждно към него. Момичето се самоуби на двайсет и една години.

През целия този период на издирване в ума ми постепенно узряваше целият план. Той беше почти готов, но окончателният му завършек дойде след един разговор, който проведох с лекар от Харли стрийт. Вече споменах, че бях претърпял една операция. Моят лекар ми обясни, че втора операция би била безполезна. Човекът се постара да ми съобщи мнението си по-внимателно, но аз имам способността бързо да стигам до същината на нещата.

Не му съобщих решението си — да не се примиря с бавно и продължително умиране, какъвто би бил естественият развой на нещата. Не, смъртта ми ще настъпи сред вихрено вълнение. Докато умра, ще живея истински.

А сега, време е да пристъпим към конкретното описание на убийствата на Негърския остров. Не беше никакъв проблем да стана собственик на острова, щом разполагах с услугите на Морис, който прикриваше следите ми. Той беше несравним в подобни сделки. Подреждайки информацията, която бях събрал за всяка от набелязаните жертви, успях да подготвя удачна примамка за отделните хора. Хванаха се безотказно. Всички мои гости пристигнаха на Негърския остров на осми август. Сред тях бях и аз.

Морис вече беше ликвидиран. Страдаше от лошо храносмилане. Преди да напусна Лондон, му дадох хапче, което, както му обясних, бе направило чудеса с моя хроничен гастрит. Трябваше да го вземе преди лягане. Повярва ми безрезервно — беше малко хипохондричен. Нямаше опасност да остави злепоставящи ме документи или бележки. Не беше такъв човек.

Дълго и много внимателно обмислях в каква последователност да бъдат извършени убийствата. По моя преценка гостите ми бяха виновни в различна степен. Реших тези, чиято вина беше най-лека, да си отидат първи, за да не бъдат подложени на изтощителното напрежение и страх, които очакваха по-хладнокръвните престъпници.

Антъни Марстън и мисис Роджърс умряха първи. Той внезапно, а тя — спокойно, в съня си. Разбрах, че Марстън е от онези, които по рождение са лишени от чувството за морална отговорност, присъщо на повечето от нас. Човек без съвест… безбожник! А мисис Роджърс без съмнение бе действала под влияние на мъжа си.

Излишно е да описвам как умряха те. Полицията лесно ще го установи. Не е трудно да се сдобиеш с калиев цианид. Често го употребяват за унищожаване на оси. Носех си малко и без никакво затруднение го сипах в почти празната чаша на Марстън по време на суматохата, последвала прослушването на записа.

Трябва да отбележа, че по време на обвинението внимателно наблюдавах лицата на моите гости и благодарение на дългите години съдебна практика, у мен не остана никакво съмнение, че те са виновни. Всички до един.

В последно време болките ми се бяха засилили и ми предписаха сънотворно — хлоралхидрат. Макар и с усилие, известно време се лишавах от него и така успях да събера смъртоносна доза. Когато Роджърс донесе бренди за жена си, остави чашата на една маса и незабелязан от никого, сипах праха в нея. Все още никой не беше започнал да се съмнява или да подозира другите.

Генерал Макартър умря съвсем безболезнено. Не ме чу, когато се приближих зад него. Разбира се, трябваше много внимателно да преценя в кой точно момент да се отдалеча от терасата, но всичко мина успешно.

Както очаквах, островът бе претърсен и се установи, че на него няма никой друг, освен нас седмината. Това веднага породи подозрение. Моят план предвиждаше, че скоро ще ми бъде нужен помощник. Изборът ми попадна на доктор Армстронг. Той бе доверчив човек. Чувал беше за мен, известна му беше репутацията ми и през ум не можеше да му мине, че човек с моето положение може да се окаже убиец. Подозренията му бяха насочени единствено към Ломбард и аз се престорих, че ги споделям. Споменах, че съм съставил план, според който убиецът ще попадне в капан и ще се издаде.

Всички стаи бяха претърсени, но никой от нас не беше обискиран. Скоро и това щеше да стане.

Сутринта на десети август убих Роджърс. Цепеше дърва за огъня и не ме чу. В джоба му намерих ключа от трапезарията. Предната вечер беше заключил.

В бъркотията, последвала откриването на мъртвия Роджърс, се промъкнах в стаята на Ломбард и му задигнах револвера. Не се съмнявах, че го носи у себе си… в интерес на истината бях инструктирал Морис да му намекне, че не би било излишно да вземе оръжие.

На закуска сипах последната доза хлоралхидрат в чашата на мис Брент, когато й доливах кафе. Оставихме я в трапезарията. Малко по-късно се върнах — жената бе почти изпаднала в безсъзнание и не представляваше никаква трудност да й инжектирам силен разтвор на калиев цианид. Номерът с пчелата беше наистина детинщина, но не устоях на изкушението. Огромно удоволствие ми достави да следвам текста на детската песничка.

Събитията се развиваха точно според моите предвиждания. Стигнахме и до обиска — мисля дори, че аз предложих да го направим. Бях скрил револвера на безопасно място, а цианид и хлорал в мен нямаше да намерят.

Именно тогава споделих с доктор Армстронг, че е време да приведем в действие нашия план. Той беше съвсем прост — аз трябваше да изиграя ролята на поредната жертва. Очакваше се това да обърка убиеца. Във всеки случай, така щях да получа възможност да се движа из къщата и да следя неизвестния злодей.

Армстронг беше във възторг от предложението ми. Пристъпихме към действие още същата вечер. Тънък слой червена глина върху челото, червената завеса и преждата — реквизитът беше налице. Светлината на свещите беше треперлива и непостоянна, пък и единствен Армстронг щеше да ме разгледа отблизо.

Всичко мина отлично. Писъците на мис Клейторн огласиха къщата — тъкмо бе налетяла на водораслите, които бях подредил в стаята й. Всички се втурнаха нагоре, а аз влязох в ролята си на убит.

Въздействието на моята смърт надмина очакванията ми. Армстронг се държа като професионален актьор. Скоро ме отнесоха в стаята ми и ме сложиха в леглото. Вече никой не мислеше за мен. Всички се бояха до смърт един от друг.

В два без четвърт се срещнах с Армстронг вън от къщата. Предложих да се отдалечим и го отведох към скалите. Обясних му, че оттам ще можем да видим дали някой не ни следи, пък и прозорците на стаите бяха от другата страна. Той все още не подозираше нищо, макар че би трябвало да е нащрек, ако бе запомнил следващия стих на детската песничка: „Заплесна се едно…“ И това му изяде главата.

Стана много лесно. Изненадано възкликнах, надвесих се над скалата и го принудих да погледне към някаква въображаема пещера. В момента, в който се наведе, го блъснах силно, той изгуби равновесие и падна в развълнуваното море, а аз се върнах в къщата. Вероятно тогава Блор е усетил стъпките ми. Влязох в стаята на Армстронг и след няколко минути я напуснах, като се постарах да вдигна достатъчно шум. Заслизах по стълбите и в този момент чух, че се отваря вратата. Трябва да са ме зърнали, когато се измъкнах през външната врата.

Няколко минути по-късно ме последваха. В това време заобиколих къщата и влязох през прозореца на трапезарията, който бях оставил отворен. Затворих го и счупих стъклото. След всичко това се качих горе и отново се изтегнах в леглото си.

Предполагах, че отново ще претърсят стаите, но не вярвах да се вглеждат отблизо във всеки труп, за да се уверят, че Армстронг не е сред тях. Очакванията ми се сбъднаха.

Забравих да спомена, че върнах револвера в стаята на Ломбард. Може би някой ще полюбопитства, къде го бях скрил по време на обиска. Килерът беше зареден с храна. Отворих най-долната кутия с бисквити, която измъкнах изпод купчина консерви, сложих вътре оръжието и отново я запечатах.

С пълно право съм бил спокоен, че на никой от тях няма да му хрумне да прерови кутиите с бисквити, затрупани под недокоснатите консерви. Червената завеса разстлах под калъфа на един от столовете в салона, а преждата натъпках във възглавничка.

Настъпил бе часът, който бях очаквал с най-голямо нетърпение — всичко можеше да се очаква от тези трима души, които тъй много се страхуваха един от друг, пък и Ломбард имаше револвер… Следях ги от прозорците на къщата. Когато Блор се върна, вече бях приготвил големия мраморен часовник. Блор напусна сцената…

От стаята си видях как Вера Клейторн застреля Ломбард. Смела и находчива млада жена. Все си мислех, че тя ще му бъде достоен противник, дори ще му надделее. Когато и това свърши, подготвих сцената в нейната стая.

От психологическа гледна точка това бе интересен експеримент. Дали съзнанието за собствената й вина и нервното напрежение от току-що извършеното убийство щяха да се окажат достатъчни, та като се прибави и хипнотичното въздействие на обстановката, да я накарат да посегне на живота си? Според мен — да. И се оказах прав. Наблюдавах как Вера Клейторн се обеси, скрит зад гардероба.

Ето че стигнахме до последната сцена. Напуснах скривалището си, вдигнах стола и го изправих до стената. Револвера намерих на горната площадка, където тя го бе изпуснала. Постарах се да запазя нейните отпечатъци.

А сега?

Скоро ще завърша посланието си. Ще го запечатам в бутилка и ще я хвърля в морето. Защо?

Да, наистина, защо?

Бях си поставил за цел да съчиня мистериозно убийство, което никой не ще успее да разкрие.

Но сега си давам сметка, че за никой творец изкуството не е достатъчно само за себе си. Съществува естествен стремеж към признание и той не може да бъде пренебрегнат току-тъй.

Позволете да се изповядам най-смирено — мъчи ме презряното човешко желание хората да научат колко изобретателен съм бил…

Изхождам от предположението, че загадката на Негърския остров ще остане неразкрита. Нищо чудно полицаите да се окажат по-умни, отколкото съм си мислил. Все пак съществуват три опорни точки. Първо, на полицията е добре известно, че Едуард Ситън наистина бе виновен. Оттук следва, че един от десетте гости на острова не е никакъв убиец, а оттам, колкото и да е парадоксално, най-логично е именно той да е убиецът. Второто указание се съдържа в седмия стих на песничката. Случайна жертва ли е Армстронг, или неговата разсеяност е част от играта. Искам да кажа, че по това време за по-наблюдателния човек щеше да е ясно, че някому се крои номер. Ала Армстронг не бе особено наблюдателен и това му струваше живота. Ако се залови за тази следа, един съвестен полицай ще разнищи цялата работа. Трябва да се има предвид, че в този момент бяхме само четирима и от тях единствено в мен той би имал доверие.

Третото указание е наситено със символика. Това е начинът, по който ме е белязала смъртта — с белег на челото. Белегът на Каин.

Едва ли има какво повече да кажа.

След като предам бутилката с моята изповед на морето, ще се върна в стаята си и ще легна на леглото. Очилата ми висят на черен шнур, но това всъщност е ластик. Ще затисна с тяло очилата си. Ластика ще преметна през бравата на вратата и ще го усуча хлабаво около дръжката на револвера. Ето какво ще се случи според мен.

С увити в носна кърпа пръсти ще натисна спусъка. След изстрела ръката ми ще се отпусне встрани. Изтеглен от ластика, револверът ще отскочи към вратата; като се блъсне в дръжката, ще се изхлузи от ластика и ще падне. Освободеният ластик ще се върне и ще увисне най-невинно на очилата. Една кърпичка на пода няма да привлече ничие внимание.

Ще ме намерят в леглото, прострелян в главата, което не противоречи на записките, направени вече от моите жертви. Когато открият телата ни, ще е невъзможно да се установи точният час на смъртта.

Утихне ли морето, тук ще пристигнат хора с лодки.

И ще открият на Негърския остров мъртвите тела на десет души и една неразрешима загадка.

Подпис

Лорънс Уоргрейв.