Агата Кристи
Злото е на път (9)

9. Сутринта в Маркет Бейзинг

— Е — рече мисис Копли, щом излезе забързано от стаята, — още един ден. Това казвам винаги, когато се събуждам.

„Още един ден ли? — помисли си Тапънс, отпивайки от силния черен чай. — Чудя се дали не се превръщам в идиот?… Може би… Бих искала Томи да е тук, за да поговорим. Снощи се обърках.“

Преди да напусне стаята, Тапънс записа в тетрадката си различните факти и имена, които бе чула предната вечер.

Когато си лягаше, беше твърде уморена, за да направи това. Мелодраматични истории от миналото, които може би съдържаха зрънце истина тук и там, но в по-голямата си част бяха слухове, злоба, клюки и романтично въображение.

„Наистина — помисли си Тапънс — научих за любовния живот на маса хора чак от осемнайсети век, струва ми се. Но до какво доведе всичко това? И какво търся аз? Вече дори не знам. Най-страшното е, че се забърках и вече не мога да се измъкна.“

Тъй като имаше ясното подозрение, че първото нещо, с което ще се забърка, ще бъде мис Блай, в която Тапънс разпозна най-голямата заплаха на Сатън Чансълър, тя отклони всички любезни предложения за помощ, като подкара бързо към пощата на Маркет Бейзинг, спирайки единствено когато към колата се приближи мис Блай с пронизителни викове, за да обясни на госпожата, че имала важна среща… Кога щяла да се върне? Тапънс не беше сигурна… Ще заповяда ли на обяд? Много любезно от страна на мис Блай, но Тапънс се боеше.

— В такъв случай на чай. Ще ви очаквам в четири и половина. — Това бе почти кралска заповед.

Тапънс се усмихна, кимна, завъртя стартера и потегли.

Възможно беше, мислеше си Тапънс, ако научи нещо интересно от агентите по недвижими имоти в Маркет Бейзинг, Нели Блай да осигури допълнителна полезна информация. Тя беше от онзи тип жени, които се гордееха, че знаят всичко за всички. Неприятното беше, че тя ще е решена да научи всичко и за Тапънс. Може би днес следобед Тапънс щеше да възстанови силата на своята съобразителна природа!

„Спомни си мисис Бленкинсоп“ — каза Тапънс, като взе един остър завой и се прилепи към живия плет, за да не бъде унищожена от един игрив трактор с невероятни размери.

Като пристигна в Маркет Бейзинг, тя остави колата си на паркинга на главния площад, отиде до пощата и влезе в една празна телефонна кабина.

Гласът на Албърт каза — като използва постоянния си отговор — само едно „ало“, произнесено с подозрителен глас.

— Слушай, Албърт, ще бъда у дома утре. Във всеки случай за вечеря… може и по-рано. Мистър Бересфорд също ще се върне, освен ако не се е обадил. Приготви ни нещо — пилета, например.

— Да, госпожо. Къде сте…

Но Тапънс бе затворила.

Животът в Маркет Бейзинг явно бе концентриран на главния площад. Тапънс бе проверила в телефонния указател преди да напусне пощата — трима от четиримата агенти по недвижими имоти работеха на площада, а четвъртият беше на някаква Джордж Стрийт.

Тапънс си записа имената и тръгна да ги търси.

Започна с господата Лъвбоди&Сликър, които й се сториха най-внушителни.

Прие я едно луничаво момиче.

— Интересувам се от една къща.

Момичето явно никак не се впечатли — със същия успех Тапънс можеше да попита и за някое рядко животно.

— Сигурна съм, че не зная — каза момичето, докато се оглеждаше, за да се увери дали е там някой от колегите й, комуто би могла да препрати Тапънс…

— Къща — повтори Тапънс. — Вие сте агенти по недвижими имоти, нали?

— Агенти по недвижими имоти и аукционери. Търгът в Кранбъри Корт ще бъде в сряда, ако се интересувате — каталози по два шилинга.

— Не ме интересуват търгове. Искам да попитам за една къща.

— Обзаведена ли?

— Необзаведена… За продан… или под наем.

Луничките малко се оживиха.

— Мисля, че е по-добре да се видите с мистър Сликър.

Тапънс много искаше да се види с мистър Сликър и скоро вече седеше в малък кабинет срещу млад мъж, облечен в крещящо сако от туид, който започна да прехвърля множество описания на привлекателни жилища, като си мърмореше коментари сам на себе си.

— Мандевил Роуд, номер 8… строена от архитект, три спални, американска кухня… О, не, това е продадено… Анабел Лодж… живописна сграда, два декара… цената е занижена заради бърза продажба…

Тапънс го прекъсна решително:

— Видях една къща, която ми хареса… В Сатън Чансълър, по-скоро в близост до Сатън Чансълър, до един канал…

— Сатън Чансълър — мистър Сликър изрази съмнение. — Мисля, че в момента нямаме записани в книгите никакви имоти там. Как се казва?

— Не забелязах някакво име… Може би Уотърсайд. Ривърмед… някога са я наричали Бридж Хауз. Струва ми се — каза Тапънс, — че къщата се състои от две части. Едната половина се дава под наем, но наемателите не можаха да ми кажат нищо за другата половина, която гледа към канала и която ме интересува. Изглежда като че ли не е заета.

Мистър Сликър сдържано каза, че, за жалост, не може да й помогне, но благоволи да съобщи, че евентуално господата Блоджет&Бърджес биха могли. От тона на гласа му би трябвало да се заключи, че господата Блоджет&Бърджес са много по-низша фирма.

Тапънс се прехвърли при господата Блоджет&Бърджес, които бяха от отсрещната страна на площада и чиито помещения много приличаха на тези на господата Лъвбоди&Сликър — същите ценоразписи и предстоящи търгове по същите мръсни зацапани прозорци. Входната им врата скоро е била пребоядисвана в доста отровен оттенък на зеления цвят, ако това можеше да се отчете като някакво предимство.

Процедурата по приемането беше също толкова обезсърчителна и Тапънс бе връчена на мистър Сприг, възрастен мъж в очевидно унило настроение. Още веднъж Тапънс изложи своите изисквания.

Мистър Сприг призна, че му е известно съществуването на въпросната сграда, но като че ли заинтересоваността му се изчерпи с това.

— Страхувам се, че не е обявена за продан. Собственикът й не иска да я продава.

— Кой е собственикът?

— Съмнявам се, че зная със сигурност. Доста често преминаваше от едни ръце в други… В един момент се говореше, че имало заповед за отчуждаване.

— За какво им е пък на местните власти?

— Наистина, мисис… ъ-ъ-ъ… (той погледна името на Тапънс, надраскано върху попивателната) мисис Бересфорд, ако можехте да ми кажете отговора на този въпрос, вие щяхте да сте по-мъдра от повечето жертви в наши дни. Неведоми са пътищата на местните кметства и комитети по планирането. Задната половина на къщата се нуждаеше от някои поправки, които бяха извършени, и тя е дадена с извънредно нисък наем на… ъ-ъ-ъ… а, да, на мистър и мисис Пери. Що се отнася до същинските собственици на къщата, въпросният господин е в чужбина и, изглежда, е изгубил интерес към мястото. Струва ми се, че имаше нещо във връзка с наследство на по-малкия син, което бе разпоредено от изпълнителя на завещанието. Появиха се някои малки юридически трудности — законът е скъпо нещо, мисис Бересфорд — предполагам, че собственикът би бил доволен, ако къщата се срути… Не са правени никакви ремонти, с изключение на частта, обитавана от семейство Пери. Самата земя, разбира се, би могла да се окаже ценна в бъдеще, но поправката на необитаеми къщи рядко е изгодна. Ако се интересувате от такъв имот, сигурен съм, че можем да ви предложим нещо, което ще си заслужава много повече. Какво, ако мога да попитам, ви привлече точно към това място?

— Хареса ми видът й — каза Тапънс. — Много хубава къща е… най-напред я видях от влака…

— О, разбирам… — мистър Сприг прикри, доколкото можа, изражението „женската глупост е невероятна“ и каза меко: — Наистина бих я забравил, ако бях на ваше място.

— Предполагам, че можете да пишете на собствениците й и да ги питате дали са склонни да продадат… или ако ми дадете техния — или неговия — адрес…

— Ще влезем във връзка с адвокатите на собствениците, щом настоявате, но не храня големи надежди.

— Предполагам, че днес човек трябва да минава през адвокати за всичко. — Тапънс звучеше едновременно глуповато и капризно… — А адвокатите винаги са толкова мудни.

— О, да… законът изобилства с усложнения…

— Същото е и с банките… точно толкова лоши са и те!

— Банките… — мистър Сприг беше леко изненадан.

— Толкова много хора ти дават някоя банка, вместо адрес. Това е толкова досадно.

— Да, да, както казвате… Само че хората са толкова неспокойни днес и толкова много се местят — живеят в чужбина и така нататък. — Той отвори едно чекмедже. — Имам тук едно имение, Кросгейтс, на три километра от Мар Бейзинг — много добро състояние, хубава градина…

Тапънс се изправи.

— Не, благодаря ви.

Тя се сбогува решително с мистър Сприг и излезе на площада.

Мина за малко през третата фирма, която явно се занимаваше главно с продажба на птицеферми, ферми за едър рогат добитък и изобщо всякакви ферми в запуснато състояние.

Най-накрая Тапънс посети господата Робъртс&Уайли на Джордж Стрийт — малка, но предприемчива фирма, която имаше силното желание да услужи. В общи линии обаче бяха неосведомени за Сатън Чансълър, а искаха да продават сгради, все още наполовина построени и на безбожно високи цени — при вида им Тапънс потрепери. Енергичният млад мъж, като видя, че евентуалният клиент има твърдо намерение да напусне, с нежелание призна, че такова място като Сатън Чансълър съществува.

— Сатън Чансълър, казвате. По-добре опитайте при Блоджет&Бърджес на площада. Те се занимават с някакви имения из тези места… Само че там всичко е в много лошо състояние… порутено…

— Има една хубава къща там наблизо, край моста над един канал… видях я от влака. Защо никой не иска да живее там?

— О, зная мястото, Ривърбанк… Не можете да накарате никого да отиде там… Носи й се славата на прокълната къща.

— Имате предвид… духове?

— Така казват… Какво ли не се говори за нея. Звуци през нощта, стонове. Ако питате мен, направо си е едно свърталище.

— Боже мой — каза Тапънс. — Мястото изглежда толкова хубаво и усамотено.

— Повечето хора биха казали, че е прекалено усамотено. Реката приижда през зимата… помислете за това.

— Виждам, че за доста неща ще трябва да помисля — рече Тапънс горчиво.

Като се отправи към „Агнец и флаг“, където смяташе да се подкрепи с обяд, тя си мърмореше:

„За много неща трябва да се мисли… наводнения, свърталища, призраци, дрънчене на вериги, земевладелци и собственици, които не си живеят в имотите, адвокати, банки… къща, която никой не обича и не иска… с изключение на мен, може би… Е, това, което искам в момента, е храна.“

Храната в „Агнец и флаг“ беше хубава и изобилна — здрава храна за фермери, а не фалшиво френско меню за преминаващи туристи. Гъста пикантна супа, свински крачета в ябълков сос, сирене… или сливи с крем карамел, ако предпочитате… Тапънс обаче не го предпочиташе…

След обезсърчителната си обиколка тя се върна при колата си и потегли обратно към Сатън Чансълър, без чувството, че сутринта й е била успешна.

Като зави покрай последния ъгъл и църквата на Сатън Чансълър се показа, Тапънс видя викария да излиза от църковния двор. Той пристъпваше доста тежко. Тапънс се приближи до него.

— Още ли търсите онзи гроб? — попита тя.

Викарият държеше едната си ръка на кръста.

— Ех — каза той, — зрението ми не е много добро. Толкова много надписи са почти изтрити. Гърбът също ми създава проблеми. Много камъни лежат направо на земята. Почти всеки път, когато се навеждам, имам чувството, че никога повече няма да мога да се изправя.

— На ваше място повече не бих го правила — каза Тапънс. — Ако сте проверили в енорийския регистър и така нататък, значи сте направили всичко, което можете.

— Знам, но бедният човек ме молеше толкова настойчиво, толкова горещо. Сигурен съм, че всичко това е напразен труд, обаче чувствах, че е мой дълг. Все още има един ред, който не съм претърсил, ей там, от тисовото дърво до далечната стена… въпреки че повечето от камъните там са от осемнайсети век. Искам обаче да знам, че съм изпълнил задачата си както трябва. Така няма да се упреквам. Във всеки случай до утре ще приключа.

— Съвсем правилно — каза Тапънс. — Не трябва да се преуморявате. Ще ви кажа какво ще направим — продължи тя. — След като изпия чаша чай с мис Блай, ще отида да погледна аз. От тисовото дърво до стената ли казахте?

— О, не бих могъл да ви моля за…

— Всичко е наред, ще ми е приятно да го правя. Мисля, че е много интересно да бродиш из църковни дворове. Нали разбирате — старите надписи са нещо като картина на хората, които са живели тук и прочее. Наистина ще ми бъде приятно. Приберете се у дома и си починете.

— Е, разбира се, ще трябва да се подготвя за службата тази вечер, това е вярно. Вие наистина сте много любезна. Много любезна.

Той й се усмихна приветливо и тръгна към къщата си. Тапънс погледна часовника си. Тя спря пред дома на мис Блай. „Можех и да го пропусна“ — помисли си Тапънс. Предната врата беше отворена и мис Блай тъкмо носеше през хола в дневната поднос с прясно опечени питки.

— А, ето ви и вас, скъпа мисис Бересфорд. Толкова се радвам да ви видя. Чаят е почти готов. Чайникът ври, трябва само да направя запарката. Надявам се, че сте напазарували всичко, което искахте — добави тя, поглеждайки доста подчертано към очевидно празната пазарска чанта, която висеше на ръката на Тапънс.

— Е, всъщност нямах кой знае какъв късмет — рече Тапънс с всичката дързост, на която беше способна. — Нали знаете как е понякога… един от онези дни, в които просто нямат точно този цвят или точно този вид, който търсиш. Но на мен винаги ми е приятно да разгледам някое ново място, дори да не е много интересно.

Чайникът нададе пронизителен писък за привличане на вниманието и мис Блай се хвърли към кухнята, за да се погрижи за него, като по пътя разпиля купчина писма, които лежаха на масата в антрето в очакване да бъдат изпратени.

Тапънс се наведе и ги събра; докато ги слагаше обратно на масата, забеляза, че най-горното е адресирано до мисис Йорк, Дом за възрастни хора „Роузтрелис Корт“, някъде в Камбърлънд.

„Действително — помисли си Тапънс — започва да ми се струва, че в цялата страна няма нищо друго, освен старчески домове! Предполагам, че в скоро време Томи и аз ще заживеем в някой от тях!“

Само преди няколко дни някой доброжелател и услужлив приятел беше писал, за да им препоръча някакъв много хубав адрес в Девън — женени двойки, повечето от тях — пенсионирани държавни служители. Доста добра кухня… Носиш си собствени мебели и лични вещи.

Мис Блай се появи отново с чайника и двете жени седнаха да пият чай.

Приказките на мис Блай не бяха толкова мелодраматични и пикантни, колкото тези на мисис Копли, и имаха за цел повече да изкопчат, отколкото да предоставят информация.

Тапънс измърмори нещо неясно за отминалите години на служба в чужбина, трудностите на живота в Англия, разказа подробности за женения син, омъжената дъщеря и техните деца, и внимателно насочи разговора към дейностите на мис Блай в Сатън Чансълър, които бяха многобройни — Женският институт, скаутите, Консервативният женски съюз, приготвянето на конфитюр, подредбата на цветя, Клубът по рисуване, Приятелите на археологията… Здравето на викария, необходимостта да бъде накаран да се грижи за себе си, неговата разсеяност… Злополучните разногласия в мненията на църковните настоятели…

Тапънс похвали питките, благодари на домакинята за гостоприемството й и стана да си ходи.

— Вашата енергичност е забележителна, мис Блай — каза тя. — Просто не мога да си представя как успявате да вършите всичко това. Трябва да призная, че след един ден разходки и пазаруване искам просто хубаво да си почина в собственото легло, само да затворя очи за половин час… Леглото наистина е много удобно. Много ви благодаря, че ме препоръчахте на мисис Копли…

— Почти винаги може да се разчита на нея, въпреки че не спира да приказва, разбира се…

— О, разказите й за околностите бяха много занимателни.

— Половината от времето тя не знае какво приказва! Дълго ли ще останете тук?

— О, не, тръгвам си утре сутринта. Разочарована съм, че не открих никакво подходящо малко имение… Надявах се онази толкова живописна къща край канала…

— По-хубаво да не се занимавате с нея. В много лошо състояние е… Земевладелци, които не си живеят в имота — срамота…

— Дори не можах да разбера чия е. Допускам, че вие знаете. Изглежда знаете всичко тук…

— Никога не съм се интересувала особено от онази къща. Непрекъснато преминава от едни ръце в други — човек не може да насмогне. В едната половина живее семейство Пери, а другата просто бавно се руши.

Тапънс отново пожела довиждане й се отправи към мисис Копли. Къщата беше тиха и очевидно празна. Тапънс влезе в спалнята си, остави празната пазарска чанта, изми лицето си и си напудри носа, отново излезе от къщата на пръсти, огледа се по улицата, остави колата там, където си беше, зави внимателно покрай ъгъла и тръгна по една пътека през полето зад селото, която накрая я изведе до стъпалата към църковния двор.

Тапънс изкачи стъпалата в двора на църквата — изпълнен със спокойствие под лъчите на следобедното слънце — и започна да изучава надгробните камъни както беше обещала. В действителност тя нямаше нищо предвид. Не се надяваше да открие нищо тук. Това бе наистина само любезност от нейна страна. Възрастният викарий беше много симпатичен и тя просто искаше да успокои съвестта му. Носеше си тетрадка и молив, за да си записва в случай че открие нещо интересно за него. Тя реши, че трябва просто да търси надгробен камък, който отбелязва смъртта на дете на посочената възраст. Повечето от гробовете тук бяха с по-стари дати. Не бяха нито много интересни, нито достатъчно стари, за да бъдат необичайни или да имат трогателни или нежни надписи. Повечето бяха на доста възрастни хора. Все пак тя се позабави малко, докато се разхождаше, рисувайки картини в ума си. Джейн Елууд, напуснала този живот на 6 януари, на 45 години. Уилям Марл, напуснал този живот на 5 януари, дълбоко оплакван. Мери Трийвз, петгодишна. 14 март 1835 година. Това беше твърде отдавна. „В твоето присъствие е радостта от живота.“ Щастливата малка Мери Трийвз.

Почти бе стигнала до отсрещната стена. Гробовете тук бяха позанемарени и обрасли с трева, явно никой не се грижеше за тази част от гробището. Много от камъните бяха нападали на земята. Стената тук беше разбита и се рушеше. На места се бе срутила.

Тъй като бе точно зад църквата, не можеше да се види от пътя и, без съмнение, тук идваха деца и вършеха какви ли не поразии. Тапънс се преви над една от каменните плочи… Оригиналните надписи бяха изтрити и нечетливи… Но като я наклони малко, Тапънс видя някакви грубо надраскани букви и думи, които също бяха обрасли наполовина с трева.

Тя ги проследи с пръст, схващайки по някоя дума тук и там…

„А който… съблазни… от тия малките…“ „Воденичен камък… воденичен камък… воденичен камък“… и отдолу, неравно изсечено от ръката на аматьор: „Тук почива Лили Уотърс“.

Тапънс си пое дълбоко дъх… Тя усети сянката зад гърба си, но преди да успее да се обърне, нещо я удари отзад по главата и тя падна по очи върху камъка в болка и тъмнина.