Агата Кристи
Злото е на път (6)

6. Тапънс по следата

— Боже мой — въздъхна Тапънс. — Боже мой.

Тя се огледа с мътен поглед. Никога, каза си тя, не съм се чувствала по-нещастна. Естествено тя знаеше, че Томи ще й липсва, но нямаше представа до каква степен ще й липсва той.

През целия си дълъг семеен живот те не се бяха разделяли за дълго въобще. Още преди сватбата си те се наричаха двойка „млади авантюристи“. Бяха преминали през разнообразни премеждия и опасности заедно, бяха се оженили, имаха две деца и точно когато светът им изглеждаше доста скучен и на средна възраст, избухна Втората световна война и по някакъв почти невероятен начин те отново бяха въвлечени в периферията на британското разузнаване. Малко необичайна двойка, те бяха вербувани от един тих, незабележим човек, който се представи като „мистър Картър“, но чиято дума явно се чуваше от всички. Преживяха приключения и за пореден път ги преживяха заедно. Това, между другото, не бе планирано от мистър Картър. Вербуван беше само Томи. Само че Тапънс, прилагайки цялата си природна съобразителност, така беше успяла да подслуша, че когато Томи пристигна в пансиона на морския бряг в ролята на „мистър Медоуз“, първия човек, когото срещна, беше дама на средна възраст, която сръчно боравеше с куки за плетене. Тя го бе погледнала с невинни очи и той бе принуден да я поздрави като мисис Бленкинсоп. От този момент нататък те заработиха като двойка.

„Обаче — каза си Тапънс — този път не мога да го направя.“

Никакво подслушване, съобразителност или каквото и да е нямаше да я допусне до тайните на имението „Шт-шт“ и до интригите на МОАС. Просто един клуб на старите момчета, помисли си тя с горчивина. Без Томи апартаментът бе празен, светът бе самотен и „Какво, по дяволите — мислеше си Тапънс, — ще правя със себе си?“

Въпросът наистина бе чисто риторичен, тъй като Тапънс вече бе направила първите стъпки от плана, който имаше за себе си. Този път не ставаше дума за разузнаване, контрашпионаж или нещо подобно. Нищо официално. „Прудънс Бересфорд, частен детектив, ето това съм аз“ — си каза Тапънс.

След като набързо скалъпеният обяд бе разчистен, масата в дневната бе покрита с железопътни разписания, пътеводители, карти и няколко стари дневници, които Тапънс бе успяла да изрови отнякъде.

Веднъж през последните три години (не повече, сигурна беше) тя бе пътувала с влак и бе забелязала една къща през прозореца на вагона. Само че кое точно пътуване?

Както повечето хора в наши дни, Бересфордови пътуваха главно с кола. Пътуванията им с влак бяха малко и нарядко. Шотландия, разбира се, когато отиваха при омъжената им дъщеря Дебора — само че това беше нощно пътуване. Пензънс — лятната ваканция, но Тапънс знаеше тази линия наизуст.

Не, това беше много по-обикновено пътуване.

С усърдие и постоянство Тапънс направи подробен списък на всички възможни пътувания, които биха могли да отговарят на това, което търсеше. Едно-две конни надбягвания, посещение в Нортамбърлънд, две вероятни места в Уелс, едно кръщене, две сватби, една разпродажба, на която бяха присъствали, няколко кутрета, които веднъж бе занесла на един приятел — той ги бе отгледал, но почина от грип. Срещата се бе състояла на една безлюдна гара, чието име не можеше да си спомни сега.

Тапънс въздъхна. Може би трябваше да възприеме предложението на Томи — да си купи някакъв обиколен билет и всъщност да пропътува почти всички възможни железопътни маршрути.

В една малка тетрадка беше нахвърляла всякакви откъслечни спомени — смътни проблясъци — в случай че можеха да потрябват.

Шапка, например… Да, шапка, която бе захвърлила на полицата за багаж. Носеше шапка, значи — сватба или кръщене, в никакъв случай кутрета.

Или — друг проблясък — беше си захвърлила обувките, защото краката я боляха. Да, определено беше така… в този момент гледаше къщата и си захвърли обувките, защото я боляха краката.

В такъв случай това определено е било обществено задължение, на което е отивала или от което се е връщала… Връщала се е, разбира се, заради болките в краката от цял ден носене на най-хубавите си обувки. Каква беше шапката? Защото това би могло да помогне… шапка с цветя… за сватба през лятото… или зимна шапка от кадифе?

Тапънс беше заета с нахвърлянето на подробности от железопътните разписания на различните маршрути, когато Албърт дойде да попита какво би желала за вечеря… и какво би искала да поръча от месаря и бакалина.

— Мисля, че няма да съм тук през следващите няколко дни — каза Тапънс. — Така че няма нужда да поръчваш нищо. Ще предприема няколко пътувания с влак.

— Ще желаете ли сандвичи?

— Може би. Вземи шунка или нещо такова.

— Искате ли яйца или сирене? Има и консерва пастет в килера. От доста отдавна седи там, може би е време да се изяде.

Това беше малко зловеща препоръка, но Тапънс рече:

— Добре, това ще свърши работа.

— Желаете ли да бъдат изпратени някакви писма?

— Дори не зная още къде отивам — каза Тапънс.

— Разбирам — отвърна Албърт.

Предимството на Албърт беше, че той винаги приемаше всичко. Никога нищо не трябваше да му се обяснява.

Той излезе и Тапънс се върна към своя план — това, което й трябваше, беше обществен ангажимент с шапка и официални обувки. За нещастие тези, които бяха в списъка, включваха различни железопътни линии… Едната сватба беше по южните линии, другата — в Източна Англия. Кръщенето беше на север от Бедфорд.

Ако можеше да си спомни малко повече от пейзажа… Седеше от дясната страна на влака. Какво гледаше преди гала? Гори? Дървета? Поля? Село в далечината? Докато си напрягаше мозъка, тя погледна намръщено… Албърт се бе върнал. Колко далеч беше тя от мисълта, че Албърт, който стоеше и чакаше да му обърнат внимание, беше нито повече, нито по-малко отговор на молитвата…

— Е, какво има сега, Албърт?

— Ако няма да ви има утре през целия ден…

— Както и на следващия ден, може би…

— Ще може ли да си взема почивен ден?

— Да, разбира се.

— Заради Елизабет — цялата е на петна. Мили смята, че дребна шарка…

— Боже мой. — Мили беше жената на Албърт, а Елиза бе най-малкото от децата му. — Значи Мили иска да си идеш у дома, разбира се.

Албърт живееше в малка спретната къща през една-две улички.

— Не че толкова… Тя иска да ме няма, когато е заета… не обича, когато й се бъркам… Само че заради другите деца… Бих могъл да ги заведа някъде, за да не й пречат.

— Разбира се. Всички сте под карантина, предполагам?

— А, да, но най-добре е всички да го изкарат и да се свърши. Чарли е карал дребна шарка, Джийн — също. Значи няма да има проблеми?

Тапънс го увери, че няма да има проблеми.

Нещо се въртеше в дебрите на подсъзнанието й… Някакво щастливо предчувствие, някакво разпознаване… Дребна шарка… Да, дребна шарка! Нещо, свързано с дребната шарка.

Но защо къщата край канала трябва да има нещо общо с дребната шарка?

Разбира се — Антиа! Антиа беше кръщелницата на Тапънс и Джейн, дъщерята на Антиа, беше на училище… първият й срок… раздаваха дипломите и Антиа й се обади… двете й по-малки деца били с дребна шарка, в къщата нямало никой, който да помогне, а Джейн щяла да бъде ужасно разочарована, ако никой не отиде… Би ли могла Тапънс евентуално…?

Тапънс се бе съгласила… Нямаше някаква конкретна работа — би могла да отиде до училището, да изведе Джейн, да я нахрани, след това да се върнат до спортната зала и така нататък. Имаше специален училищен влак.

Всичко се върна в съзнанието й с изненадваща яснота… дори роклята, с която бе облечена — лятна басмена рокля на цветя от синчец!

Беше видяла къщата при връщането обратно.

На път за там бе погълната от списанието, което си бе купила, но на връщане нямаше какво да чете, затова гледаше през прозореца, докато, уморена от деня и неудобните обувки, бе заспала.

Когато се събуди, влакът преминаваше покрай някакъв канал. Тази част от пейзажа беше частично залесена, мярна се мост, някоя и друга виеща се алея или черен път… ферма в далечината… нямаше села.

Влакът започна да намалява ход без очевидна причина, може би имаше червен сигнал пред себе си. С резки тласъци влакът се придвижи и спря на малък извит мост, простиращ се над канал, който най-вероятно не се използваше. От другата страна на канала, близо до водата, беше къщата — една от най-привлекателните къщи, помисли си Тапънс, които някога бе виждала — тиха, спокойна къща, огряна от златните лъчи на късното следобедно слънце.

Не се виждаше никакво живо същество — нямаше нито кучета, нито селскостопански животни. Зелените капаци на прозорците обаче не бяха затворени. Къщата явно бе обитаема, но сега, точно в този момент, беше празна.

„Трябва да разбера нещо за тази къща — помисли си тогава Тапънс. — Някой ден трябва да се върна и да я разгледам. Това е такава къща, в каквато бих искала да живея.“

С тласък влакът бавно бе започнал да се промъква напред.

„Ще погледна за името на следващата гара, за да знам къде се намира.“

Само че подходяща гара нямаше. Беше по времето, когато с железниците започнаха да се случват разни неща — затваряха малките гари, дори ги събаряха, върху изоставените перони избуяваше трева. В продължение на двайсет минути — половин час — влакът се движеше, но не се виждаше нищо, което да може да се разпознае. Над полята, в далечината, Тапънс бе забелязала островърхия покрив на църква.

После се бе появила фабрика с високи комини, ред сглобяеми къщи, след това — отново празни пространства.

Тапънс си помисли: Тази къща беше почти като сън! Може би беше сън… Предполагам, че никога няма да се върна и я разгледам — твърде е сложно. Все пак доста жалко… Някой ден може случайно да се натъкна на нея! И така тя я забрави — докато картината на стената не пробуди забуления спомен.

Сега, благодарение на една дума, случайно произнесена Албърт, търсенето приключи.

Или, по-точно казано, търсенето току-що бе започнало. Тапънс подбра три карти, един пътеводител и различни други принадлежности.

Сега тя в общи линии знаеше района, в който трябва да търси. Отбеляза училището на Джейн с голям кръст, разклонението на железопътната линия, което се вливаше в главната линия за Лондон, интервалът от време, през който беше спала.

Окончателно планираната област покриваше доста голяма площ — северно от Медчестър, югоизточно от Маркет Бейзинг — малко градче, но доста важен железопътен възел — и евентуално на запад от Шийлбъро.

Щеше да вземе колата и да започне утре рано сутринта.

Тя стана, отиде в спалнята и се загледа в картината над камината.

Да, нямаше грешка. Това бе къщата, която бе видяла от влака преди три години. Къщата, за която си бе обещала, че ще разгледа някой ден… Този ден бе дошъл… Този ден бе утре.