Агата Кристи
Злото е на път (14)

14. Упражнение по мислене

— Предполагам, че трябва да помислим — рече Тапънс.

След щастливата среща в болницата, Тапънс най-накрая беше изписана с почести. Сега преданата двойка сравняваше бележките си в дневната на най-хубавия апартамент в „Агнец и флаг“ в Маркет Бейзинг.

— Остави мисленето на мира — рече Томи. — Нали знаеш какво ти каза онзи доктор, преди да те пусне да си вървиш. Без грижи, без умствени усилия, много малко физическа дейност… не се притеснявай за нищо.

— Че какво друго правя сега? — запита Тапънс. — Повдигнала съм си краката нависоко, нали, и главата ми лежи на две възглавници? Що се отнася до мисленето, то невинаги е умствено усилие. Не се занимавам с математика, не уча икономика, не правя домакински сметки. Мисленето представлява просто една удобна почивка и отваряне на съзнанието, в случай че нещо интересно или важно премине оттам. Във всеки случай нали предпочиташ малко да помисля с повдигнати на високо крака и глава на възглавниците, отколкото пак да се впусна в действие?

— Със сигурност не искам пак да действаш — каза Томи. — Това свърши. Разбираш ли? Физически, Тапънс, ще останеш неподвижна. Ако е възможно, няма да те изпускам от очи, защото не ти вярвам.

— Добре — отвърна Тапънс. — Край на лекцията. Сега да помислим. Да помислим заедно. Не обръщай внимание какво са ти казали докторите. Ако знаеше за докторите толкова, колкото зная аз…

— Остави докторите — рече Томи, — прави това, което ти казвам аз.

— Добре. Уверявам те, че в момента нямам желание за физическа дейност. Въпросът е в това да сравним бележките. Попаднахме на много неща. По-лошо е от селски благотворителен базар.

— Какво разбираш под „неща“?

— Ами факти. Всякакви факти. Прекалено много факти. И не само факти… Слухове, догадки, легенди, клюки. Цялата работа е като бъчва, в която има различни пакети, загънати и заровени сред стърготини.

— Точно така, в стърготини — каза Томи.

— Не съм сигурна дали си искрен или искаш да ме засегнеш — рече Тапънс. — Както и да е, съгласен си с мен, нали? Имаме твърде много от всичко. Има правилни и неправилни неща, важни и маловажни, и всичките са объркани заедно. Не знаем откъде да започнем.

— Аз зная — каза Томи.

— Добре — рече Тапънс. — Откъде започваш?

— Започвам оттам, че са те цапардосали по главата — отговори Томи.

Тапънс се замиеш за момент.

— Наистина не виждам каква е отправната точка в това. Искам да кажа, че това е последното нещо, което се случи, а не първото.

— За мен е първото — каза Томи. — Няма да позволя на никого да удря жена ми. Това е истинска отправна точка, а не плод на въображението. Това е истинско нещо, което се е случило наистина.

— Напълно съм съгласна с теб — каза Тапънс. — Наистина се случи, случи се на мен и аз не съм го забравила. Мислех си за него… щом възвърнах способността си да мисля.

— Имаш ли някаква представа кой може да го е направил?

— За нещастие — не. Наведох се над един гроб и — туп!

— Кой може да е бил?

— Предполагам, че е някой от Сатън Чансълър. И все пак изглежда толкова невероятно. Почти с никого не съм говорила.

— Викарият?

— Не може да е викарият — рече Тапънс. — Първо защото е мил старец. Второ, защото не е достатъчно силен. И трето, защото има твърде астматично дишане. Не може да се промъкне зад мен, без да го чуя.

— В такъв случай, ако не броим викария…

— Не си ли съгласен?

— Е — каза Томи, — да, съгласен съм. Както знаеш, видяхме се и говорих с него. Той от години е викарий тук и всички го познават. Предполагам, че и самият сатана би могъл да се преструва на мил свещеник, но не и за повече от седмица, бих казал. Не и в продължение на десет или дванайсет години.

— Е, тогава — рече Тапънс — следващият заподозрян може да е мис Блай. Нели Блай. Въпреки че един Господ знае защо. Не може да си е помислила, че се каня да открадна някой надгробен камък.

— Смяташ ли, че може да е тя?

— Всъщност не съвсем. Разбира се, тя е способна. Ако е искала да ме проследи, да види какво правя и да ме цапардоса, би го направила с успех. Както и викарият, тя беше там… на това място… Тя беше в Сатън Чансълър, често изскачаше от къщи, за да свърши едно-друго, така че би могла да ме зърне в църковния двор, да се приближи на пръсти зад мен от любопитство, да види, че разглеждам някакъв гроб, това да не й хареса по някаква причина и да ме удари с някоя от църковните метални вази за цветя или с нещо друго подръка. Но не ме питай защо. На пръв поглед няма вероятна причина.

— Кой е следващият, Тапънс? Мисис Кокърел, така ли се казваше?

— Мисис Копли — отвърна Тапънс. — Не, не може да е мисис Копли.

— Откъде си толкова сигурна? Живее в Сатън Чансълър, може да те е видяла, че излизаш от къщата и да те е проследила.

— О, да, да, но тя приказва твърде много — рече Тапънс.

— Не разбирам какво общо има приказването.

— Ако я беше слушал цяла вечер като мен — каза Тапънс, — щеше да разбереш, че всеки, който приказва колкото нея — без да спира, в непрекъснат поток — не би могъл да е човек на действието! Не би могла да се приближи до мен, където и да съм, без да приказва с възможно най-силния си глас, докато върви.

Томи се замисли над това.

— Добре — рече той. — Имаш точна преценка за тези неща, Тапънс. Задраскай мисис Копли. Кой още остава там?

— Еймъс Пери — каза Тапънс. — Това е човекът, който живее в къщата край канала. Трябва да я наричам „къщата край канала“, защото има толкова много други странни имена. Освен това така са я наричали в началото. Съпругът на добрата вещица. В него има нещо странно. Простоват е, голям, силен мъж, би могъл да цапардоса по главата когото и да е, стига да иска, и дори ми се струва, че при определени обстоятелства би му се искало — въпреки че не зная точно защо — би му се искало да удари мен. Той наистина е по-добра възможност от мис Блай, която ми прилича на една от онези досадни и енергични жени, които ръководят енориите и си пъхат носа навсякъде. Не е от този тип, които биха прибягнали до физическа атака, освен по някаква невероятно емоционална причина. — Тя добави, като потръпна леко: — Знаеш ли, уплаших се от Еймъс Пери първия път, когато го видях. Показваше ми градината си. Изведнъж почувствах, че… ами, че не бих искала да го дразня… или да го срещна на някоя тъмна улица през нощта. Стори ми се, че той е човек, който не е жесток, но който би могъл да бъде жесток, ако нещо го тласне натам.

— Добре — каза Томи. — Еймъс Пери. Номер едно.

— Също и жена му — рече Тапънс бавно. — Добрата вещица. Беше мила и ми хареса и не бих искала да е тя… Мисля, че не е била тя, но ми се струва, че е объркана… Объркана е за някои неща, свързани с къщата. Това е друг въпрос, разбираш ли, Томи… Не знаем кое е важното във всичко това… Започнах да се питам дали всичко не се върти около тази къща… дали къщата не е центърът на всичко. Картината… Тази картина означава нещо, нали, Томи? Мисля, че би трябвало.

— Да — рече Томи, — би трябвало, струва ми се.

— Дойдох тук, за да се опитам да намеря мисис Ланкастър… но явно никой тук дори не е чувал за нея. Чудех се дали не съм объркала нещата и мисис Ланкастър да е в опасност (тъй като още съм сигурна в това), защото е притежавала тази картина. Мисля, че тя никога не е била в Сатън Чансълър, но са й дали или е купила картина на къща тук. А тази картина означава нещо… по някакъв начин е заплаха за някого.

— Мисис Какао… мисис Мууди, де… е казала на леля Ейда, че е разпознала някого в „Слънчевото било“, някой, свързан с „престъпни действия“. Мисля, че престъпните действия имат връзка с картината, с къщата край канала и с детето, което може би е убито тук.

— Леля Ейда обожавала картината на мисис Ланкастър и мисис Ланкастър й я дала… може би са говорили за нея — откъде я има или кой й я е дал, къде е къщата…

— На мисис Мууди са й светили маслото, защото тя определено е разпознала някого, който е бил „свързан с престъпни действия“.

— Разкажи ми пак за разговора с доктор Мъри — каза Тапънс. — След като ти е казал за мисис Какао, той е продължил да говори за определени типове убийци, като е давал примери с истински случаи от живота. Единият е бил с управителка на приют за възрастни хора — смътно си спомням, че четох за това, но не помня името на жената. Идеята обаче беше те да й прехвърлят парите си, след което да живеят там до смъртта си, добре гледани и хранени, без никакви парични притеснения. Всички били много щастливи, само че мирно умирали в съня си след не повече от година. Най-накрая започнали да обръщат внимание. Съдиха я и я осъдиха за убийство… Но тя нямаше угризения на съвестта и обжалва, като твърдеше, че това е било просто проява на доброта към бедните старци.

— Да, точно така — каза Томи. — Сега вече не помня името на жената.

— Е, няма значение — рече Тапънс. — След това цитирал друг случай. Случай с някаква жена, прислужничка, готвачка или икономка. Започвала работа в различни семейства. Предполагам, че понякога нищо не се е случвало, друг път е имало масови отравяния. Сигурно е било отравяне с храна. Всичко е ставало с доста логични симптоми. Някои хора се възстановили.

— Правела сандвичи — каза Томи, — пакетирала ги и им ги давала за пикник. Била много мила и много всеотдайна, освен това в случаите на масово отравяне тя самата имала някои симптоми. Може би е преувеличавала ефекта им. След това се е махала и е постъпвала на работа другаде, в съвсем различна част на Англия. Така продължило няколко години.

— Точно така, да. Никой, струва ми се, не могъл да разбере защо го е правила. Пристрастена ли е била към това? Някакъв навик може би? Забавлявала ли се е? В действителност никога не се разбрало. Никога не е проявявала някаква злоба към хората, чиято смърт явно е причинила. Не съвсем наред в главата, може би?

— Да. Мисля, че е било така, но предполагам, че специалистите ще анализират дълго време и накрая ще открият, че всичко е свързано със семейното канарче, което в детството й е причинило шок или я е разтревожило, и така нататък. Както и да е, не е била с всичкия си.

— Третият случай е още по-странен — каза Томи. — Французойка. Жена, която е страдала ужасно от загубата на съпруга и детето си. Била е с разбито сърце и е била ангел на милостта.

— Точно така — каза Тапънс, — спомням си. Наричаха я ангелът на… както се казваше селото — Гивон или нещо подобно. Ходела да гледа съседите, когато се разболявали. Най-вече гледала болни деца. Грижела се всеотдайно за тях. Рано или късно обаче, след очевидно леко възстановяване, състоянието им се влошавало и умирали. Плачела е часове, ходела на погребенията обляна в сълзи и всички казвали какво щели да правят без ангела, който се грижел за скъпите им създания и който правел всичко, което било по силите й.

— Защо искаш отново да повтаряме всичко това, Тапънс?

— Защо се чудех дали доктор Мъри има някаква причина, за да спомене тези случаи.

— Искаш да кажеш, че е свързал…

— Мисля, че е свързал три класически случая, които са добре известни, след което ги е изпробвал — като ръкавица — за да види дали подхождат към някого от „Слънчевото било“. Мисля, че по един или друг начин всеки от случаите би могъл да се окаже подходящ. Мис Пакард съответства на първия. Способната управителка на дома.

— Наистина имаш зъб на тази жена. А на мен ми е симпатична.

— Бих казала, че хората харесват убийците — каза Тапънс много разсъдително. — Също като мошениците и хората, които злоупотребяват с доверието ти — те винаги изглеждат толкова честни. Бих казала, че всички убийци на вид са мили и особено добросърдечни. Такива ми ти работи.

Както и да е, мис Пакард е много способна и има подръка всички средства, за да осъществи хубава естествена смърт без подозрения. Само някой като мисис Какао би могъл да я заподозре. Мисис Какао би могла да я заподозре, защото самата тя е малко побъркана и може да разбира побърканите хора, освен това може да я е срещала и някъде преди.

— Мисля, че мис Пакард не би имала някаква финансова изгода от смъртта на който и да е от възрастните й пациенти.

— Не се знае — каза Тапънс. — Може би има някакъв по-умен начин, не да се печели от всички. Просто си избира една-две, да кажем, от богатите, които й оставят много пари, но през цялото време има смъртни случаи, които са съвсем естествени, но от които тя не получава нищо. Затова си мисля, нали разбираш, че доктор Мъри би могъл, само би могъл, да е хвърлил поглед към мис Пакард и да си е казал: „Глупости, въобразявам си разни неща.“ Въпреки това мисълта е заседнала в главата му. Вторият случай, който ти е споменал, може да се свърже с някоя прислужничка, готвачка или дори някоя болнична сестра. Някой от работещите там, почтена жена на средна възраст, която обаче е побъркана точно по този начин. Може би е имала зъб или не е харесвала някоя от пациентките там. Не можем да гадаем, защото ми се струва, че не познаваме достатъчно добре всички…

— И третият?

— Третият е по-труден — призна Тапънс. — Някой, който е отдаден. Посветен.

— Може би просто е добавил този, за да закръгли бройката — рече Томи. После прибави: — Мислех си за онази ирландска сестра.

— Милото момиче, на което дадохме кожения шал ли?

— Да, онова мило момиче, което леля Ейда е харесвала. Онова, съчувстващото. Изглеждаше, че толкова обича всички, че толкова съжалява, когато някоя умре. Беше много загрижена, когато разговаря с нас, нали? Ти така каза — тя напускаше и не ни каза точно защо.

— Може да е била доста невротична. От сестрите не се очаква да бъдат твърде милозливи. Не е хубаво за пациентите. Учат ги да бъдат хладни, способни ида внушават доверие.

— У теб заговори сестра Бересфорд — рече Томи и се ухили.

— Да се върнем на картината — каза Тапънс. — Нека просто се съсредоточим върху нея, защото ми се струва много интересно това, което ми каза за мисис Боскоуън, когато си ходила да я видиш. Звучеше ми… звучеше интересно.

— Самата тя беше интересна — каза Томи. — Може би най-интересният човек, когото срещам в тази необикновена история. Човек, който изглежда, че знае нещата, но без да размишлява върху тях. Като че ли знаеше нещо за това място, което аз не зная и което може би и ти не знаеш. Тя обаче знае нещо.

— Това, което е казала за лодката, е странно — рече Тапънс. — Това, че оригиналната картина е била без лодка. Защо мислиш, че има лодка сега?

— О — рече Томи, — не зная.

— Имаше ли някакво име, изписано на лодката? Не си спомням да съм видяла някакво… но тогава и не съм разглеждала много внимателно.

— На нея пишеше „Уотърлили“^[1].

— Много подходящо име за лодка. На какво ми напомня това?

— Нямам представа.

— И тя беше съвсем сигурна, че съпругът й не е рисувал тази лодка? Може да я е сложил допълнително.

— Каза, че не е. Беше много категорична.

— Разбира се — каза Тапънс, — има още една възможност, която не сме разгледали. Имам предвид моето удряне — човекът, който ме е ударил, може този ден да ме е проследил от Маркет Бейзинг, за да види какво съм намислила. Защото там задавах всички онези въпроси. Посетих всички агенти по недвижими имоти. Блоджет&Бърджес и всички останали. Разубеждаваха ме за тази къща. Бяха уклончиви. По-уклончиви, отколкото е нормално. Това беше същата уклончивост, както когато опитвахме да разберем къде е отишла мисис Ланкастър. Адвокати, банки, собственик, с когото не могат да се свържат, защото е в чужбина. Същото поведение. Изпращат някой след колата ми, искат да видят какво правя и своевременно някой ме удря по главата. Което ни води — каза Тапънс, — до гроба в църковния двор. Защо някой не е искал да разглеждам стари гробове? Всичките бяха съборени. Предполагам, че група момчета, на които им е омръзнало да чупят телефонни кабини, са се вмъкнали в църковния двор, за да се позабавляват и светотатстват зад църквата.

— Каза, че били изписани някакви думи? Или грубо издялани думи?

— Да, с длето, струва ми се. Някой, който се е отказал от зле свършената работа. Името — Лили Уотърс, и годините — седем. Това беше направено добре, след това идваха другите останки от думи… Изглеждаше като „А който…“, след това „съблазни едного от тия малките“… и… „воденичен камък“…

— Звучи ми познато.

— Би трябвало. Определено е библейско, но е правено от човек, който не е бил съвсем сигурен в думите, които е искал да си спомни…^[2]

— Много е странна цялата тази работа.

— И защо някой би възразявал? Просто се опитвах да помогна на викария… И на бедния човек, който се опитваше да намери изгубеното си дете… Ето, пак се върнахме до мотива за изгубеното дете… Мисис Ланкастър говореше за някакво нещастно дете, зазидано зад камина, а мисис Копли бърбореше за зазидани монахини и убити деца, майка, която убила детето си, любовник, извънбрачно дете, самоубийство… Всичко това са стари приказки, клюки, слухове и легенди, объркани в най-фантастичната каша! Все едно, Томи, има един факт, не просто слух или легенда…

— Имаш предвид…

— Имам предвид, че от комина на къщата край канала падна една стара парцалена кукла — детска кукла. Била е там много, много дълго време, цялата покрита със сажди и боклуци…

— Жалко, че не е тук — каза Томи.

— У мен е — рече Тапънс триумфиращо.

— Взела си я със себе си?

— Да. Изненада ме, нали разбираш. Помислих си, че искам да я взема и да я изследвам. Никой не я искаше или нещо подобно. Мога да си представя как семейство Пери просто щяха да я хвърлят направо на боклука. Ето я тук.

Тя стана от дивана, приближи се до куфара си, порови се малко и донесе нещо, увито във вестник.

— Заповядай, Томи, погледни.

С известно любопитство, Томи разгърна вестника. Внимателно извади остатъците от детската кукла. Отпуснатите й ръце и крака висяха, изтънелите остатъци от дрешки се разпаднаха, щом я докосна. Тялото явно бе направено от много тънък велур, зашит около натъпкано със стърготини тяло, което сега беше провиснало, защото тук-там стърготините се бяха изсипали. Докато Томи я държеше, докосвайки я много внимателно, тялото внезапно се разцепи, разтваряйки се в една огромна рана, от която се изсипа шепа стърготини и малки камъчета, които се разпиляха по пода. Томи обиколи и внимателно ги събра.

— Боже мой — каза си той. — Боже мой!

— Колко странно — каза Тапънс, — пълна е с камъчета. Мислиш ли, че това са остатъци от разпадащия се комин? Може би хоросанът или нещо друго се рони?

— Не — каза Томи, — тези камъчета бяха вътре в тялото.

След като ги събра внимателно, той бръкна с пръст в трупа на куклата и оттам изпаднаха още няколко камъчета. Той ги занесе до прозореца и ги заразглежда в ръката си. Тапънс го наблюдаваше с неразбиращ поглед.

— Смешно е да се пълни кукла с камъчета — рече тя.

— Е, това не са съвсем обикновени камъчета — каза Томи. — Имало е много добра причина, предполагам.

— Какво имаш предвид?

— Погледни ги. Вземи няколко.

Учудена, тя взе няколко от ръката му.

— Ами камъчета — рече тя. — Някои са доста големи, други са малки. Защо си толкова развълнуван?

— Защото, Тапънс, започвам да разбирам нещата. Това не са камъчета, скъпо момиче, това са диаманти.