Агата Кристи
Злото е на път (10)

10. На конференцията… и след това

— Е, Бересфорд — каза генерал-майор сър Джосайя Пен, генерал от пехотата на Нейно Величество, батальонен командир, офицер с изключителни заслуги, който говореше с тежест, съответстваща на внушителния поток от титли след името му, — е, какво мислите за всичките тези празни приказки?

Томи предположи от тази забележка на стария Джош, както непочтително го наричаха зад гърба му, че той не е впечатлен от резултатите на конференцията, в която участваха.

— Лукави и потайни типове — каза сър Джосайя, продължавайки със забележките. — Много се говори, нищо не се казва. Ако някой се изпусне и каже нещо смислено, веднага скачат поне четирима некадърници и го надвикват. Не знам защо се занимаваме с тия работи. Всъщност аз зная. Зная защо го правя. Просто няма нищо друго за правене. Ако не бях дошъл на това представление, трябваше да си остана у дома. Знаете ли какво става там с мен? Тормозят ме, Бересфорд. Тормози ме икономката, тормози ме градинарят. Той е стар шотландец и не ми позволява дори да пипам собствените си праскови. Затова идвам тук, разхождам се тежко насам-натам и се преструвам пред самия себе си, че изпълнявам някаква полезна функция, като запазвам сигурността на тази страна! Глупости на търкалета. Ами вие? Вие сте сравнително млад. Защо идвате да си губите времето? Никой не те слуша, дори ако казваш нещо, което си заслужава да се чуе.

Томи поклати глава, леко развеселен от факта, че, независимо от, както той смяташе, напредналата си възраст, генерал-майор сър Джосайя Пен го има за младок. Генералът би трябвало, мислеше си Томи, да е доста над осемдесетте, беше почти глух и е тежък бронхит, но в никакъв случай не се оставяше да бъде надхитрен.

— Нищо нямаше да се получи, ако вие не бяхте тук, сър — каза Томи.

— Бих искал да мисля така — рече генералът. — Аз съм един беззъб булдог, но все още мога да лая. Как е мисис Томи? Отдавна не съм я виждал.

Томи отвърна, че Тапънс е добре и кипи от енергия.

— Винаги е била енергична. Понякога ми напомняше на водно конче. Винаги пърха след някоя нейна абсурдна идея, след което разбираме, че не е била толкова абсурдна. Много забавно! — каза генералът с одобрение. — Не ми харесват тези почтени жени на средна възраст, с които е пълно в наши дни — всичките си имат причина с главно „П“. А пък днешните момичета… — той поклати глава. — Не са както едно време, когато бях млад. Хубави като картинки, такива бяха тогава. Муселиновите им рокли! Едно време носеха шапки клош. Помните ли? Не, тогава сигурно сте били ученик. Трябваше да погледнеш отдолу, под ръба, преди да видиш лицето на момичето. Това беше много дразнещо и те го знаеха! Сега си спомням… Я да видя — май ви беше някаква роднина… Не беше ли ваша леля? Ейда. Ейда Фаншо…

— Леля Ейда?

— Най-хубавото момиче, което съм познавал.

Томи успя да прикрие изненадата си. Изглеждаше невероятно леля му Ейда някога да е била смятана за красива. Старият Джош продължаваше развълнувано:

— Да, хубава като картинка. И толкова жизнена! Весела! Редовно се закачаше. Ах, спомням си последния път, когато я видях. Бях подофицер на път за Индия. Бяхме на пикник на лунна светлина на морския бряг… Разхождахме се заедно, седяхме на скалите и гледахме морето.

Томи го погледна с голям интерес. С двойна брадичка, с плешива глава, с рунтави вежди и с огромен корем. Помисли си и за леля Ейда, със заченките на мустачки, мрачната й усмивка, металносивата й коса, злобния й поглед. Времето, помисли си той. Какво ли не прави времето с човека! Опита се да си представи един строен млад подофицер и едно хубаво момиче на лунна светлина, но не успя.

— Романтично — каза сър Джосайя Пен с дълбока въздишка. — О, да, романтично. Щях да й направя предложение онази нощ, само че не можеш да правиш предложения, ако си подофицер. Не ти е по джоба. Щеше да се наложи да чакаме пет години, преди да се оженим. Това е прекалено дълъг годеж, за да помолиш някое момиче да се съгласи. Е, добре, знаете как стават работите. Заминах за Индия и мина много време, преди да се върна в отпуск. Писахме си известно време, след което нещата заглъхнаха, както обикновено става. Никога повече не я видях. И все пак, знаете ли, никога не я забравих съвсем. Често си мислех за нея. Дори помня, че веднъж почти й писах, години по-късно. Чух, че била в съседство, където бяхме отседнали няколко души. Помислих си да попитам дали мога да отида да я видя. След това си помислих: „Я не бъди проклет глупак. Сигурно изглежда съвсем различно сега.“ Няколко години по-късно чух един приятел да говори за нея. Казваше, че била една от най-грозните жени, които някога бил виждал. Трудно можех да повярвам, докато го слушах, но сега си мисля, че може би съм имал късмет, че никога повече не я видях. Как е тя сега? Жива ли е още?

— Не. Всъщност почина преди две или три седмици — каза Томи.

— Наистина ли? Наистина ли? Да, трябва да е била… На колко? Трябва да е била на седемдесет и пет или седемдесет или шест? Може би малко по-стара.

— Беше на осемдесет — каза Томи.

— Представи си само. Жизнерадостната чернокоса Ейда. Къде умря? В някой пансион или живееше с компаньон, или… Тя не се омъжи, нали?

— Не — отвърна Томи, — не се омъжи. Беше в един дом за възрастни жени. Всъщност доста хубав том. Казва се „Слънчевото било“.

— Да, чувал съм за него. „Слънчевото било“. Струва ми се, че някаква позната на сестра ми живееше там. Мисис… как се казваше… Май че мисис Карстеърс. Срещали ли сте я?

— Не, почти никого не съм срещал там. Човек отива там просто да посети точно определен роднина.

— Сигурно не е лесно. Имам предвид, че човек никога не знае какво да им каже.

— С леля Ейда беше особено трудно — каза Томи. — Голям тиранин беше, нали разбирате.

— Такава трябва да е била — подсмихна се генералът. — Когато беше момиче, можеше да бъде същински малък дявол, стига да поиска.

Той въздъхна.

— Проклета работа е старостта. Една от приятелките на сестра ми имаше приумици, бедната жена. Казваше, че убила някого.

— Боже мой — каза Томи. — Наистина ли го е направила?

— О, предполагам, че не. Явно никой не мислеше, че го е сторила. Струва ми се — каза генералът, като обмисляше идеята внимателно, — струва ми се, че би могла, нали разбирате. Ако вървиш и жизнерадостно разправяш такива неща наляво-надясно, никой не би ти повярвал, нали? Забавна мисъл, какво ще кажете?

— Кого мислеше, че е убила?

— Един Господ знае. Може би съпруга си? Не го познавам, нито знам как изглежда. Когато я срещнах първия път, тя беше вдовица. Е — добави той с въздишка, — съжалявам за Ейда. Не съм го видял във вестника. Ако бях, щях да изпратя цветя. Букет рози или нещо подобно. Момичетата носеха такива неща на вечерните си рокли. Китка рози на рамото на вечерна рокля. Много хубаво беше. Помня, че Ейда имаше една вечерна рокля — бледоморава, с цвят на хортензия. Бледомораво и розови цветя. Веднъж ми даде една роза. Разбира се, не беше истинска. Изкуствена. Пазих я дълго време, години. Зная — добави той, улавяйки погледа на Томи, — че ви се струва смешно, като си го помислите, нали? Ще ви кажа, момчето ми, когато наистина остареете и изкуфеете като мен, отново ще станете сантиментален. Е, мисля, че е по-добре да се махам и да се върна на последното действие на това смехотворно представление. Поздравете мисис Томи, когато се върнете у дома.

Във влака на следващия ден Томи си спомни отново този разговор, като се усмихваше и пак опитваше да си представи страховитата си леля и пламенния генерал-майор в младежките им години.

„Трябва да го разкажа на Тапънс. Това ще я разсмее — рече си Томи. — Чудя се какво ли е правила, докато ме нямаше?“

Той се усмихна на себе си.

 

 

Верният Албърт отвори входната врата с лъчезарна усмивка.

— Радвам се да ви видя у дома, сър.

— И аз се радвам, че съм си у дома… — Томи му връчи куфара си. — Къде е мисис Бересфорд?

— Още не се е прибрала, сър.

— Искаш да кажеш, че я няма?

— Няма я от три-четири дни. Но ще се върне за вечеря. Вчера се обади и така ми каза…

— С какво се е захванала, Албърт?

— Не бих могъл да кажа, сър. Взе колата, но взе и много железопътни пътеводители. Може да е навсякъде, както се казва.

— Наистина може — рече Томи. — Кой знае в кое село… на края на света… и сигурно е изпуснала връзката оттам за връщане. Бог да благослови английските железници Обадила се е вчера, казваш. Каза ли откъде се обажда?

— Не каза.

— По кое време вчера?

— Вчера сутринта. Само каза, че всичко е наред. Не беше съвсем сигурна по кое време ще си бъде вкъщи, но смяташе, че ще е преди вечеря и поиска пиле. Имате ли нещо против, сър?

— Не — каза Томи, като погледна часовника си, — само че сега ще трябва доста да побърза.

— Няма да слагам пилето веднага — каза Албърт.

Томи се усмихна.

— Няма проблеми — рече той, — пусни го да се разходи малко. Ти как си, Албърт? У вас всичко наред ли е?

— Страхувахме се от дребна шарка, но всичко е наред. Докторът каза, че било само копривна треска.

— Добре — каза Томи. Той се качи по стълбите, като си подсвиркваше. Влезе в банята, избръсна се и се изми, оттам мина в спалнята и се огледа. Тя имаше онзи странен празен вид, който придобиват спалните, когато собствениците ги няма. Всичко беше грижливо подредено и грижливо изчистено. Томи се чувстваше потиснат, както би се чувствало едно вярно куче. Като се огледа, той си помисли, че Тапънс все едно въобще не я е имало. Нямаше разпиляна пудра, нямаше захвърлена на пода книга с разтворени корици.

— Сър.

На вратата стоеше Албърт.

— Е?

— Започвам да се притеснявам за пилето.

— О, по дяволите пилето — каза Томи. — Явно това пиле ти действа на нервите.

— Ами аз разбрах, че вие и тя няма да се върнете по-късно от осем. Няма да седнете да вечеряте след осем, искам да кажа.

— И аз така си мислех — каза Томи, поглеждайки ръчния си часовник. — Боже мой, почти е девет без двайсет и пет.

— Да, сър. А пилето…

— О, хайде — каза Томи, — извади това пиле от фурната и ще го изядем ние двамата. Така й се пада на Тапънс. Да се е върнала преди вечеря!

— Разбира се, някои вечерят по-късно — каза Албърт. — Веднъж бях в Испания и, повярвайте ми, там не можеш да се нахраниш преди десет часа! Десет вечерта, казвам ви! Диваци!

— Добре — каза Томи разсеяно. — Между другото, нямаш ли някаква представа къде може да е била през цялото това време?

— Госпожата ли? Не знам, сър. Сигурно обикаля насам-натам. Доколкото разбрах, първата й мисъл беше да ходи някъде с влак. Непрекъснато гледаше в пътеводителя, разписанията и така нататък.

— Е — каза Томи, — предполагам, че всеки се забавлява посвоему. Явно тя го прави като пътува с влак. Все едно, чудя се къде ли може да е тя. Като нищо да седи в някоя селска чакалня.

— Тя знаеше, че вие се прибирате днес, нали, сър? — попита Албърт. — Ще се върне, сигурен съм.

Томи възприе това като проява на преданост. Той и Албърт бяха свързани в неодобрението си към Тапънс, която, флиртувайки с британските железници, пренебрегваше връщането си у дома, за да посрещне по подобаващ начин завърналия се съпруг.

Албърт излезе, за да спаси пилето от грозящата го кремация във фурната.

Томи, който се готвеше да го последва, спря и погледна към полицата над камината. Той бавно се приближи и се загледа в картината, която висеше там. Колко смешно, тя бе толкова сигурна, че е виждала точно тази къща преди. Томи беше сигурен, че той не я е виждал. Във всеки случай беше съвсем обикновена къща. Сигурно има много като нея.

Той се протегна, колкото можа, към нея, но тъй като все още не можеше да я види добре, я свали от пирона и я поднесе към електрическата лампа. Тиха, спокойна къща. Имаше и подпис на художника. Името започваше с „Б“, но не можеше да го разчете. Бозуърт… Баучър… Взе една лупа и го погледна по-отблизо. Весел звън на хлопатари долетя откъм салона. На Албърт много му бяха харесали швейцарските хлопатари за крави, които Томи и Тапънс бяха донесли от Гринделвалд. Той беше нещо като виртуоз на тях. Вечерята бе сервирана. Томи влезе в трапезарията. Странно беше, помисли си той, че Тапънс още не се е прибрала. Дори да бе спукала гума, което беше вероятно, той се зачуди защо не е позвънила да обясни или извини закъснението си.

„Можеше да се досети, че се тревожа“ — каза си Томи. Естествено, той не се тревожеше — не и за Тапънс. С Тапънс винаги всичко беше наред. Албърт обаче внесе колебание в настроението му.

— Надявам се да не е претърпяла злополука — отбеляза той, предлагайки на Томи чиния зеле и клатейки мрачно глава.

— Махни това. Знаеш, че мразя зеле — каза Томи. — Защо трябва да е претърпяла злополука? Часът е едва девет и половина.

— В наши дни е чисто самоубийство да си на път — каза Албърт. — Всеки може да катастрофира. Телефонът иззвъня.

— Това е тя — рече Албърт. Той припряно остави чинията със зеле на страничната масичка и забързано излезе от стаята. Томи стана, изостави порцията си пиле и го последва. Точно изричаше „Аз ще вдигна“, когато чу Албърт да казва:

— Да, сър? Да, мистър Бересфорд си е вкъщи. Ето го — той се обърна към Томи: — Търси ви доктор Мъри, сър.

— Доктор Мъри ли? — Томи се замисли за момент. Името му звучеше познато, но в момента не можеше да се сети кой е доктор Мъри. Ако Тапънс бе направила катастрофа… след това с въздишка на облекчение си спомни, че доктор Мъри е лекарят, който се грижи за възрастните жени в „Слънчевото било“. Навярно някаква формалност около погребението на леля Ейда. Истински син на своето време, Томи веднага реши, че трябва да става въпрос за документи, нещо, което трябва да се подпише от него или от доктор Мъри.

— Ало — рече той, — Бересфорд на телефона.

— О, радвам се, че ви намерих. Помните ме, надявам се. Грижех се за леля ви, мис Фаншо.

— Да, разбира се, че ви помня. Какво мога да направя за вас?

— Всъщност бих искал да разменим няколко думи. Не знам дали бихме могли да си уговорим среща, може би в града някой ден?

— О, да, сигурно. Няма проблеми. Но… ъ-ъ-ъ… Нещо, което не е за телефон ли?

— Не бих искал да говоря по телефона. Не е много спешно. Не искам да се преструвам, че е, но ми се иска да поприказваме.

— Нещо не е наред ли? — попита Томи и се зачуди защо го каза. Защо трябваше да има нещо, което да не е наред?

— Не съвсем. Може би правя от мухата слон. Сигурно е така, само че се случиха някои доста любопитни неща в „Слънчевото било“.

— Свързано ли е с мисис Ланкастър? — попита Томи.

— Мисис Ланкастър ли? — докторът звучеше изненадано. — О, не. Тя напусна преди известно време. Всъщност преди леля ви да почине. Това е нещо съвсем различно.

— Не си бях у дома и току-що се връщам. Може ли да ви обадя утре сутринта и да се уговорим тогава?

— Добре. Ще ви дам телефонния си номер. До десет утринта ще бъда в кабинета си.

— Лоши новини ли? — попита Албърт, когато Томи се върна в трапезарията.

— За Бога, недей да пророкуваш, Албърт — каза Томи раздразнено. — Не, разбира се, че няма лоши новини.

— Мислех си, че може би госпожата…

— Тя е добре — каза Томи. — Винаги е така. Сигурно тича подир някоя налудничава идея или нещо такова… Нали знаеш каква е. Повече няма да се тревожа. Махни тази порция пиле. Претоплил си я във фурната и не става за ядене. Донеси ми кафе. След това ще си легна.

— Може би утре ще има писмо. Забавяне в пощата — знаете какви са нашите пощи — или пък телеграма от нея, а може и да се обади.

Но на следващия ден нямаше писмо… нямаше телефонно обаждане… нямаше телеграма…

Албърт на няколко пъти погледна Томи, като отваряше устата си, после пак я затваряше, преценявайки доста вярно, че мрачните му предсказания не биха намерили топъл прием.

Най-накрая Томи се смили над него. Сложи в устата си последна хапка препечена филия със сладко, отпи глътка кафе и рече:

— Добре, Албърт, ще го кажа първи: къде е тя? Какво й се е случило? И какво ще правим ние?

— Да се обадим в полицията, сър?

— Не съм сигурен. Разбираш ли… — Томи млъкна.

— Ако е претърпяла злополука…

— Тя си носи шофьорската книжка… и един куп документи за самоличност… От болниците веднага съобщават такива неща, свързват се с роднините и така нататък. Не искам да действам прибързано… тя… тя може да не го одобри. Нямаш никаква представа… никаква представа въобще. Албърт, къде може да е отишла… Нищо ли не каза? Никакво селище… или графство. Не спомена ли някакво име?

Албърт поклати глава.

— Как изглеждаше? Доволна?… Развълнувана? Нещастна? Загрижена?

Албърт отговори веднага.

— Щастлива до немай-къде… Цялата грееше.

— Като териер, пуснат по следа — каза Томи.

— Точно така, сър… знаете каква е…

— По дирите на нещо… Сега се питам… — Томи млъкна замислено.

Нещо бе изникнало и, както той каза преди малко на Албърт, Тапънс се бе втурнала като териер след миризмата. Завчера тя бе позвънила да каже, че се връща. Защо, тогава, не се бе върнала? Може би в този момент, помисли си Томи, тя седи някъде и разправя на хората лъжи толкова усърдно, че през ум не й минава нищо друго!

При положение че се беше впуснала в преследване, щеше много да се разгневи, ако той, Томи, хукнеше към полицията, блеейки като овца, че жена му е изчезнала… Дори вече чуваше Тапънс да казва: „Как може да си толкова малоумен, за да направиш такова нещо! Мога идеално да се грижа за себе си. Трябваше да си го разбрал досега!“ (Но можеше ли да се грижи за себе си?)

Човек никога не можеше да е сигурен къде ще я отведе въображението й.

В опасност? До този момент нямаше никакъв признак на опасност в тази работа… освен във въображението на Тапънс.

Ако отидеше в полицията и кажеше, че жена му не се е прибрала вкъщи, както бе заявила, че ще стори? В полицията щяха да си седят, гледайки тактично, въпреки че сигурно щяха да се хилят вътрешно, след което, вероятно също толкова тактично, щяха да попитат какви приятели мъже има жена му!

— Ще я намеря сам — заяви Томи. — Тя трябва да е някъде. Не зная дали е на север, юг, изток или запад, но е постъпила много глупаво, като не е казала нито дума къде е, когато се е обадила.

— Може би я е похитила някоя банда… — рече Албърт.

— О, Албърт, голям човек си вече, не ми говори като дете!

— Какво смятате да направите, сър?

— Отивам в Лондон — каза Томи, като погледна часовника. — Първо ще обядвам в клуба с доктор Мъри, който ми се обади снощи и който има да ми каже нещо във връзка с делата на покойната ми леля… Възможно е да получа някой полезен съвет от него… В края на краищата цялата тази работа започна в „Слънчевото било“. Ще взема също и онази картина, която виси над камината в нашата спалня…

— В Скотланд Ярд ли смятате да я занесете?

— Не — каза Томи, — на Бонд Стрийт.