Агата Кристи
Злото е на път (12)

12. Томи среща стар приятел

От отсрещната страна на улицата Томи огледа кантората на господата Партингдейл, Харис и Локъридж.

Тя изглеждаше старомодна и внушаваше уважение. Месинговата табелка беше доста износена, но добре излъскана. Той пресече улицата и премина през двукрилата врата, за да бъде посрещнат от приглушения звук на пишещи машини, тракащи с пълна скорост.

Той се отправи към един отворен махагонов прозорец от дясната му страна, чийто надпис гласеше „Информация“.

Зад него имаше малка стая, в която три машинописки тракаха на машина и двама чиновници преписваха документи, наведени над бюрата си.

Цареше нездрава, плесенясала атмосфера с подчертан юридически привкус.

Строга жена на около тридесет и пет години, със силно руса коса и пенсне стана от пишещата си машина и се приближи до прозореца.

— Какво ще обичате?

— Бих искал да говоря с мистър Екълс.

Строгостта на жената се удвои.

— Имате ли среща?

— Боя се, че не. Просто днес минавам през Лондон.

— Страхувам се, че тази сутрин мистър Екълс е много зает. Може би някой друг от фирмата…

— Исках да се видя точно с мистър Екълс. С него сме си разменили няколко писма.

— О, разбирам. Бихте ли ми казали името си?

Томи си каза името и адреса и русата жена отиде до бюрото си, откъдето се обади по телефона. След като промърмори няколко думи, тя се върна.

— Служителят ще ви заведе в приемната. Мистър Екълс ще се освободи след около десет минути.

Въведоха Томи в приемна, в която имаше библиотека с доста стари и тежки на вид томове Юридическа литература, както и кръгла маса, покрита с различни финансови вестници. Томи седна и прехвърли в главата си планираните начини за подход. Чудеше се как ли изглежда мистър Екълс. Когато най-накрая бе поканен да влезе и мистър Екълс стана от бюрото си да го посрещне, той реши за себе си, че, без някаква видима причина, не харесва мистър Екълс. Запита се защо не харесва мистър Екълс. Нямаше причина да не го харесва. Мистър Екълс бе между четиридесет и петдесет годишен, с посивяла коса, малко оредяла на слепоочията. Лицето му бе дълго и тъжно, с особено застинало изражение, проницателни очи и доста приятна усмивка, която от време на време неочаквано нарушаваше естествената меланхолия на вида му.

— Мистър Бересфорд?

— Да. Всъщност, става дума за доста маловажен въпрос, но жена ми е разтревожена. Предполагам, че ви е писала или ви се е обадила, за да разбере дали можете да й дадете адреса на мисис Ланкастър.

— Мисис Ланкастър — каза мистър Екълс, като запази каменната физиономия на картоиграч. Това дори не беше въпрос. Просто остави името да увисне във въздуха.

„Внимателен човек — помисли си Томи, — само че за адвокатите вниманието е втора природа. Всъщност всеки би предпочел собствените му адвокати да бъдат внимателни.“

Той продължи:

— Доскоро е живяла в едно място, наречено „Слънчевото било“, пансион — доста хубав при това — за възрастни жени. Всъщност една моя леля живееше там и беше напълно щастлива и доволна.

— О, да, разбира се, разбира се. Сега си спомням. Мисис Ланкастър. Мисля, че тя вече не живее там? Нали така?

— Да — каза Томи.

— В момента не мога да си припомня съвсем точно… — Той протегна ръка към телефона. — Ще освежа паметта си…

— Мога да ви разкажа с две думи — рече Томи. — Жена ми търси адреса на мисис Ланкастър, защото притежава нещо, което някога е принадлежало на мисис Ланкастър. Една картина всъщност. Мисис Ланкастър я подарила на леля ми, мис Фаншо. Леля ми почина неотдавна и малкото й вещи преминаха към нас. Сред тях беше и картината, подарена й от мисис Ланкастър. Жена ми много я харесва, но й е съвестно. Мисли, че това може да е картина, която мисис Ланкастър цени и смята, че в този случай е длъжна да й я върне.

— А, разбирам — каза мистър Екълс. — Съпругата ви наистина е много добросъвестна.

— Човек не знае — каза Томи, като се усмихваше приятно, — какво могат да решат възрастните хора за своите вещи. Може да й е било приятно да я даде на леля ми, след като леля ми й се е възхитила, но тъй като леля ми почина много скоро след като получи този подарък, може би изглежда не съвсем честно той да става притежание на непознати. Картината няма конкретно заглавие. Представлява една къща някъде из провинцията. Това, което знам, е, че може да е някаква семейна къща, свързана с мисис Ланкастър.

— Да, да — рече мистър Екълс, — но не мисля…

На вратата се почука, тя се отвори и влезе един служител с купчина листа, които остави на бюрото на мистър Екълс. Мистър Екълс ги погледна.

— О, да, да, сега си спомням. Да, струва ми се, че мисис… — той погледна визитната картичка на Томи на бюрото си.

— Бересфорд ми се обади и разговарях с нея. Посъветвах я да се обърне към клона на „Садърн Каунтис Банк“ в Хамърсмит. Това е единственият адрес, който аз самият знам. Писмата, адресирани чрез банката до мисис Ричард Джонсън, ще бъдат препратени. Мисля, че мисис Джонсън е племенница или далечна братовчедка на мисис Ланкастър. Мисис Джонсън уговори с мен подробностите по приемането на мисис Ланкастър в „Слънчевото било“. Тя ме помоли да направя пълни проучвания за пансиона, тъй като само била чувала от приятели за него. Така и направихме, мога да ви уверя, много грижливо. Говореше се, че е отличен пансион и вярвам, че роднината на мисис Джонсън, мисис Ланкастър, е прекарала щастливо няколкото години там.

— Обаче е напуснала доста неочаквано — подхвърли Томи.

— Да. Наистина е така, струва ми се. Изглежда мисис Джонсън се е върнала неочаквано от Източна Африка — толкова много хора днес го правят! Струва ми се, че тя и съпругът й живееха от години в Кения. Уреждаха различни въпроси и са почувствали, че могат лично да се погрижат за възрастната си роднина. Боя се, че оттук нататък нямам сведения за настоящето на мисис Джонсън. Получих писмо от нея, в което ми благодареше за извършеното, уреждаше сметките, които ни дължеше и уточняваше, че ако е необходимо да се свържа с нея, мога да го направя чрез банката, тъй като още не беше сигурна къде ще се установят със съпруга си. Страхувам се, мистър Бересфорд, че това е всичко, което зная.

Държането му беше любезно, но твърдо. Не показваше никакво смущение, нито притеснение. Но решителността в гласа му беше категорична. След това той се отпусна и поведението му малко омекна.

— Знаете ли, на ваше място не бих се тревожил особено, мистър Бересфорд — каза той успокоително. — Или, по-скоро, не бих оставил жена ви да се тревожи. Струва ми се, че мисис Ланкастър е спокойна възрастна дама, която лесно забравя. Вероятно е забравила всичко за тази картина, която е подарила. Мисля, че тя е на седемдесет и пет или седемдесет и шест години. На тази възраст човек лесно забравя, нали разбирате.

— Познавате ли я лично?

— Не, никога дори не съм я виждал.

— Но познавате мисис Джонсън?

— Срещнахме се, когато тя дойде, за да се консултира по тези въпроси. Стори ми се приятна, делова жена. Доста компетентна по въпросите, които искаше да уреди. — Той се изправи и рече: — Много съжалявам, че не мога да ви помогна, мистър Бересфорд.

Това беше учтиво, но твърдо прекратяване на разговора.

Томи излезе на Блумсбъри Стрийт и се огледа за такси. Пакетът, който носеше, не беше тежък, но размерите му бяха възголеми. За момент погледна сградата, която току-що бе напуснал. Отдавна основана и във висша степен уважавана. Никаква грешка не можеше да се открие там, нищо нередно на пръв поглед нямаше у господата Партингдейл, Харис и Локъридж, нищо нередно у мистър Екълс, никакви признаци на тревога или униние, никакво увъртане или неловкост. В книгите, помисли си Томи мрачно, споменаването на мисис Ланкастър или мисис Джонсън щеше да предизвика виновно сепване или гузен поглед. Нещо, което да покаже, че имената съвпадат, че не всичко е наред. В живота нещата явно не ставаха така. Мистър Екълс изглеждаше единствено като човек, който е достатъчно учтив, за да не позволи да му проличава, че си губи времето с подобно запитване, каквото Томи бе направил.

„Все едно — помисли си Томи, — мистър Екълс не ми харесва.“ В главата му изплуваха смътни спомени от миналото за други хора, които, по някаква причина, не бе харесвал. Много често тези подозрения — защото това бяха само подозрения — се бяха оказвали верни. Но може би беше нещо по-просто от това. Ако навремето си се занимавал с най-различни хора, развиваш нещо като чувство за тях, точно както експертът антиквар инстинктивно познава оттенъка, вида и усещането на фалшификата, още преди да е направил експертизата и изследванията. Просто предметът не е наред. Същото е с картините. Вероятно е същото и с касиера в банката, комуто предлагат първокласна фалшива банкнота.

„Звучи наред — мислеше си Томи, — изглежда наред, приказва наред, но все пак…“ Той се размаха трескаво на едно такси, чийто шофьор го изгледа студено право в очите, увеличи скоростта и профуча покрай него. „Свиня“ — помисли си Томи.

Очите му обхождаха улицата в търсене на по-услужливо превозно средство. Доста хора вървяха по тротоара. Някои бързаха, други се мотаеха, един човек гледаше втренчено месинговата табела точно отсреща. След като я проучи внимателно, той се обърна и очите на Томи се разшириха. Лицето му беше познато. Той се загледа в човека, който стигна до края на улицата, спря, обърна се и отново се върна. Някой излезе от сградата зад гърба на Томи и в този миг човекът на отсрещния тротоар леко ускори крачка, като все още оставаше от другата страна, но вървеше в крак с човека, който излезе от вратата. Излезлият от входа на господата Партингдейл, Харис и Локъридж почти сигурно беше, помисли си Томи, докато гледаше отдалечаващата се фигура, мистър Екълс. В същия момент се зададе едно такси, което се мотаеше наоколо изкусително бавно. Томи вдигна ръка, таксито спря до него, той отвори вратата и се качи.

— Накъде?

Томи се поколеба за момент, гледайки пакета си. Точно преди да каже адреса, той промени намерението си и рече:

— Лайън Стрийт 14.

След четвърт час той стигна до мястото. След като плати на таксито, позвъни на вратата и попита за мистър Айвър Смит. Когато влезе в една стая на втория етаж, мъжът, който седеше до масата с лице към прозореца, се обърна и каза с лека изненада:

— Здрасти, Томи, радвам се да те видя. Доста време мина. Какво правиш тук? Мотаеш се наоколо и посещаваш старите приятели ли?

— Работата не е чак толкова приятна, Айвър.

— Предполагам, че се прибираш от конференцията?

— Да.

— Само обикновените празни приказки, нали? Не са направени никакви изводи и не е казано нищо полезно.

— Точно така. Пълна загуба на време.

— Предполагам, че през повечето време сте слушали плямпането на стария Боги Уодък. Ужасно скучно. С всяка година става все по-лошо.

— Ами да…

Томи седна на стола, който бе побутнат към него, прие предложената му цигара и рече:

— Просто се чудех дали — съвсем случайно, разбира се не знаеш нещо компрометиращо за някой си Екълс, адвокат, от кантората на господата Партингдейл, Харис и Локъридж.

— Я гледай ти, я гледай ти — каза мъжът, наречен Айвър Смит. Той повдигна вежди. Веждите му бяха много удобни за повдигане. Единият им край, който беше по-близо до носа, отиваше нагоре, а другият, до бузата, падаше надолу до невероятни граници. Дори при най-малката изненада той изглеждаше като човек, получил тежък шок, но всъщност за него това беше съвсем обикновено изражение. — Натъкнал си се на Екълс някъде, така ли?

— Бедата е там — каза Томи, — че не зная нищо за него.

— И искаш да научиш нещо за него?

— Да.

— Хм. Какво те накара да дойдеш при мен?

— Видях Андерсън отвън. Отдавна не го бях виждал, но го познах. Държеше някого под наблюдение. Който и да е бил той, бил е от сградата, от която току-що бях излязъл. Там има две адвокатски фирми и една фирма на експерти счетоводители. Разбира се, би могла да е всяка от тях или някой от служителите им. Само че мъжът, който вървеше по улицата, ми заприлича на Екълс. И просто се запитах да не би по някаква щастлива случайност Андерсън да следи моя мистър Екълс?

— Хм — каза Айвър Смит. — Е, Томи, винаги си имал способността да отгатваш.

— Кой е Екълс?

— Не знаеш ли? Нямаш ли някаква представа?

— Абсолютно никаква — отвърна Томи. — Без да се впускам в подробности, бях при него за информация за една възрастна жена, която скоро е напуснала един старчески дом. Адвокатът, когото са наели да уреди въпроса, е мистър Екълс. Изглежда, че е свършил работата с блестящо усърдие и вещина. Трябваше ми настоящият й адрес. Каза, че го нямал. Напълно е възможно да го няма… но просто си зададох въпроса. Той е единствената следа към нея, която имам.

— А ти искаш да намериш нея?

— Да.

— Не знам дали ще мога да ти бъда особено полезен. Екълс е много уважаван, солиден адвокат, докарва си добър доход, има много сериозни клиенти, работи за едрите земевладелци, професионалната класа, пенсионирани военни и моряци, генерали и адмирали, и така нататък. Той е върхът на почтеността. От това, което ми разказа, бих си извадил заключението, че той е изпълнявал законовите си задължения.

— Само че ти… се интересуваш от него — подхвърли Томи.

— Да, много ни интересува мистър Джеймс Екълс. — Той въздъхна. — Интересуваме се от него поне от шест години. Не сме напреднали особено.

— Много любопитно — рече Томи. — Отново ще те попитам. Кой точно е мистър Екълс?

— Искаш да кажеш — в какво подозираме Екълс? Е, да ти го кажа с едно изречение, подозираме го, че е един от най-големите умове на организираната престъпност в Англия.

— Престъпност ли? — Томи изглеждаше изненадан.

— О, да, да. Не тайно разузнаване, не шпионаж, не контрашпионаж. Не, обикновена престъпна дейност. Той е човек, който, поне доколкото ние знаем, не е извършил нито едно престъпление през живота си. Никога нищо не е откраднал, нищо не е фалшифицирал, никога не е присвоявал средства, не можем да намерим никакви доказателства срещу него. И все пак винаги когато има голям организиран обир, откриваме някъде в дъното мистър Екълс, който иначе води безупречен живот.

— Шест години — каза Томи замислено.

— Може би дори повече. Трябваше ни доста време, докато попаднем на следата. Банкови обири, кражби на частни бижута — навсякъде, където са големите пари. Всичките акции следват определен модел. Непрекъснато усещаш, че ги е замислил един и същ ум. Хората, които ги ръководят и изпълняват, никога не извършват никакво планиране. Отиват там, където им се каже, правят, каквото им се каже, те не трябва да мислят. Някой друг мисли вместо тях.

— И какво ви накара да се спрете на Екълс?

Айвър Смит поклати замислено глава.

— Твърде дълга история. Той е човек с много познати, с много приятели. Има хора, които играят голф с него, хора, които се грижат за колата му, има фирми на борсови агенти, които работят за него. Компании се занимават с невинен бизнес, който го интересува. Планът става все по-ясен, но не се изяснява неговата роля в този план, с изключение на подозрителното му отсъствие в определени случаи. Голям банков обир, замислен много умно (без да бъдат жалени средства, имай предвид), определени са пътищата за бягство и прочие, и къде е мистър Екълс, когато става това? В Монте Карло или Цюрих, или дори в Норвегия, където лови сьомга. Можеш да си сигурен, че мистър Екълс никога не е в диаметър по-малък от сто и петдесет километра от местопрестъплението.

— И все пак го подозирате?

— О, да. За себе си съм съвсем сигурен, но дали ще го хванем въобще, не зная. Човекът, прокопал тунела под банката, човекът, ударил нощния пазач, касиерът, който е бил там от самото начало, банковият служител, осигурил информацията — никой от тях не познава Екълс, те дори не са го виждали. До него води дълга верига… и никой не знае нищо повече, освен съседните нему звена.

— Добрата стара система на кутийките, така ли?

— Повече или по-малко — да, но има и някои оригинални идеи. Някой ден ще имаме късмет. Някой, който не би трябвало да знае нищо, ще знае нещо. Нещо глупаво или тривиално, може би, но нещо, което ще е достатъчно странно, за да бъде най-сетне доказателство.

— Женен ли е… има ли семейство?

— Не, никога не е поемал подобни рискове. Живее сам с една икономка, градинар и прислужник. Забавлява се умерено и приятно, и мога да се закълна, че всеки, влязъл в дома му като негов гост, е извън подозрение.

— И никой не забогатява?

— Това е много добър въпрос, Томас. Някой би трябвало да забогатява. Би трябвало да виждат някой да забогатява. Само че тази част от работата е организирана много умно. Големи печалби от конни състезания, инвестиции в акции и дялове, всякакви неща, които са естествени, просто трябва да имаш шанс, за да направиш големите пари и всички операции са съвсем истински. Има много пари, разположени в чужбина в различни страни и на различни места. Това е един много голям и всеобхватен концерн за правене на пари… и парите непрекъснато се движат от място на място.

— Е — рече Томи, — желая ти успех. Надявам се да хванеш твоя човек.

— Знаеш ли, мисля, че ще го направя някой ден. Може да има надежда, ако някой го извади от рутината.

— Как да го извади?

— Опасност — рече Айвър. — Да го накара да се почувства застрашен. Да го накара да почувства, че някой го следи. Да се чувства неспокоен. Ако човек е неспокоен, той може да извърши някоя глупост. Може да направи грешка. Разбираш ли, по този начин ги залавяме. Вземи най-умния човек, който може да организира брилянтно нещата и никога не греши. Разтревожи го с нещо съвсем дребно и той ще направи грешка. На това се надявам. Да чуем сега твоя разказ. Може би знаеш нещо, което ще се окаже полезно.

— Боя се, че няма нищо общо с престъпленията… слаба работа.

— Е, нека да го чуя.

Томи разказа историята без прекалени извинения за нейната баналност. Той знаеше, че Айвър не е човек, който презира баналното. Вместо това Айвър премина направо към въпроса, който беше довел Томи при него.

— Казваш, че жена ти е изчезнала?

— Не е типично за нея.

— Това е сериозно.

— Сериозно е и за мен.

— Мога да си представя. Виждал съм жена ти само веднъж. Много е проницателна.

— Захване ли се с нещо, е като териер по следа — каза Томас.

— Не си ли ходил в полицията?

— Не.

— Защо?

— Ами първо, защото не мога да повярвам, че й се е случило нещо. Тапънс винаги се справя. Тя просто тръгва след всяко нещо, което й се изпречи на пътя. Може просто да не е имала време да се обади.

— Хммм. Не ми харесва много. Казваш, че търси някаква къща? Това би могло да се окаже интересно, защото сред различните нишки, които следяхме, които, между другото, не ни доведоха до кой знае какво, имаше и следи от агенти по недвижими имоти.

— Агенти по недвижими имоти ли? — Томи изглеждаше изненадан.

— Да. Безобидни, обикновени, доста посредствени агенти по недвижими имоти в малки провинциални градове в различни краища на Англия, но всичките са недалеч от Лондон, фирмата на мистър Екълс работи много със и за агенти по недвижими имоти. Понякога той е адвокат на купувача, друг път — на продавача, понякога наема различни агенции за недвижими имоти от името на клиентите. Случвало се е да се питаме защо. Разбираш ли, нищо от това не е много доходно…

— Но ти се струва, че би могло да означава нещо или да доведе до нещо?

— Е, ако си спомняш големия обир на „Лондон Садърн Банк“ преди няколко години, имаше една къща в провинцията, една усамотена къща. Тя беше мястото за среща на крадците. Там не привличаха особено вниманието и плячката бе занесена и укрита там. Хората в околността започнаха да приказват за тях и се чудеха какви са тези хора, които идват и си отиват в доста необичайни часове. Различни коли, които пристигат посред нощ и пак си тръгват. В провинцията хората са любопитни по отношение на съседите си. Разбира се, полицията претърси мястото, намериха част от ограбеното и заловиха трима души, в това число един, който беше разпознат и идентифициран.

— Е, това не ви ли доведе донякъде?

— Не съвсем. Мъжете не казаха нищо, имаха отлични адвокати, получиха големи присъди и след година и половина всички бяха на свобода. Много умни бягства.

— Струва ми се, че си спомням този случай. Един човек изчезва от съда, където го водят двама надзиратели.

— Точно така. Всичко бе уредено много умно и бяха похарчени луди пари за бягството. Смятаме обаче, че който и да е организирал работата, той е допуснал грешка, наемайки една къща за твърде дълго време, така че да заинтересува местното население. Може би би било по-добра идея съучастниците да живеят, да кажем, в поне тридесет къщи на различни места. Идват хора и купуват къща, да кажем, майка и дъщеря или някоя вдовица, или пенсиониран офицер с жена си. Приятни, тихи хора. Извършват някои ремонти по къщата, викат местния майстор да поправи водопровода, може би някоя лондонска фирма за обзавеждането, след което, след година — година и половина, възникват някакви обстоятелства, собствениците продават къщата и заминават да живеят в чужбина. Нещо такова. Всичко е съвсем естествено и спокойно. Може би по време на тяхното пребиваване къщата е била използвана за доста необикновени цели! Само че никой не подозира това. Идват им приятели на гости, не много често, само от време на време. Някоя вечер, например, се организира нещо като годишнина на двойката на средна възраст, или пък на възрастната двойка, а може да е и празненство по случай пълнолетие. Много коли пристигат и заминават. Да речем, че са извършени пет големи кражби през последните шест месеца, но всеки път плячката минава или се укрива не само в тази къща, а в пет различни къщи из провинцията. Това все още е само предположение, драги Томи, но ние работим по него. Да допуснем, че твоята възрастна дама подарява картина на някаква къща и да допуснем, че това е важна къща. Да прположим сега, че това е къщата, която жена ти е разпознала някъде и се е втурнала да разследва. Да предположим най-сетне, че някой не иска точно тази къща да бъде разследвана… Знаеш ли, работата може да се затегне.

— Много е пресилено.

— О, да, съгласен съм. Но днешните времена са такива… Невероятни неща се случват в нашия свят.

 

 

Томи слезе от четвъртото си за деня такси малко уморено и се огледа преценяващо около себе си. Таксито го бе оставило в малка задънена уличка, срамежливо сгушена под един от хълмовете на Хампстед Хийд. Уличката явно представляваше някакво артистично „поселение“. Всяка къща беше абсолютно различна от съседните. Тази специално явно се състоеше от голямо ателие с прозорци на покрива, от едната страна на което беше прикрепено (почти като някакъв цирей) нещо като струпване от три малки стаи. Яркозелено дървено стълбище опасваше къщата от външната страна. Томи отвори малката портичка, мина по пътеката и като не видя звънец, се ориентира към чукалото. След като не получи отговор, той опита пак с чукалото, този път — по-силно.

Вратата се отвори така внезапно, че той за малко не падна назад. На прага стоеше жена. Първото впечатление на Томи беше, че това е една от най-неприветливите жени, които е виждал. Имаше широко и плоско като палачинка лице, две огромни очи с невероятно различен цвят, едното зелено, а другото — кафяво, благородно чело, от което израстваше подобна на гъсталак буйна коса. Носеше пурпурна престилка с петна от глина по нея, а Томи забеляза, че ръката, с която държеше вратата отворена, беше изключително красива.

— О — каза тя. Гласът й беше дълбок и много привлекателен. — Какво има? Заета съм.

— Мисис Боскоуън?

— Да. Какво искате?

— Казвам се Бересфорд. Бих искал да поговоря с вас за малко.

— Не знам. Наистина ли трябва? Какво има… за някоя картина ли? — погледът й се плъзна към пакета под мишницата му.

— Да, във връзка с една от картините на съпруга ви.

— Искате да я продавате ли? Имам много негови картини. Не искам да купувам нищо повече. Занесете я на някоя от онези галерии или нещо такова. Сега започват да го купуват. Не приличате на човек, който има нужда да продава картини.

— О, не, не искам нищо да продавам.

На Томи му беше извънредно трудно да говори с тази особена жена. Очите й, въпреки че не бяха еднакви, бяха много красиви и сега гледаха през рамото му към улицата с някакъв странен интерес към нещо в далечината.

— Моля ви — каза Томи. — Бих искал да ме поканите да вляза. Трудно е да се обясни.

— Ако сте художник, не желая да говоря с вас — каза мисис Боскоуън. — Художниците винаги са много скучни.

— Не съм художник.

— Е, във всеки случай не приличате на такъв. — Очите й го огледаха от горе до долу. — Приличате по-скоро на чиновник — рече тя неодобрително.

— Може ли да вляза, мисис Боскоуън?

— Не съм сигурна. Почакайте.

Тя затръшна вратата доста рязко. Томи зачака. След като минаха около четири минути, вратата отново се отвори.

— Добре — каза тя, — можете да влезете.

Тя го поведе през антрето, нагоре по едно тясно стълбище и влязоха в голямото ателие. В един от ъглите имаше фигура, а около нея бяха разхвърляни различни инструменти. Чукове и длета. Имаше и една глинена глава. Цялото място изглеждаше като че ли току-що е било опустошено от банда хулигани.

— Никога няма къде да се седне тук — рече мисис Боскоуън.

Тя махна няколко неща от една дървена табуретка и я бутна към него.

— Ето. Сядайте и казвайте.

— Много любезно от ваша страна, че ме поканихте.

— Наистина е така, но вие изглеждахте толкова притеснен. Притеснен сте за нещо, нали?

— Да, така е.

— Така си и помислих. За какво се притеснявате?

— За жена ми — каза Томи, като сам се изненада от говора си.

— О, притеснявате се за жена си? Е, нищо чудно. Мъжете винаги се тревожат за жените си. Какво има? Избягала е някой или ви дразни?

— Не, нищо такова.

— Умира ли? От рак?

— Не — каза Томи. — Просто не зная къде е.

— И мислите, че аз мога да зная? Е, по-добре ми кажете как се казва и нещо за нея, ако смятате, че мога да я намеря. Имайте предвид, че не съм сигурна — каза мисис Боскоуън — дали искам да го направя. Предупреждавам ви.

— Слава Богу — каза Томи, — да се говори с вас е по-лесно, отколкото си мислех.

— Какво общо има картината? Картина е, нали? Би трябвало, с тази форма.

Томи разгъна пакета.

— Това е картина, подписана от съпруга ви — рече Томи. — Искам да ми кажете каквото можете за нея.

— Разбирам. Какво точно искате да знаете?

— Кога е рисувана и къде.

Мисис Боскоуън го погледна и за пръв път в очите й се появи лек интерес.

— Е, това не е трудно — рече тя. — Да, мога да ви кажа всичко за нея. Рисувана е преди около петнайсет години… Не, доста по-отдавна, отколкото си мисля. Това е от доста по-ранните му картини. Преди двайсет години, бих казала.

— Знаете ли къде е… мястото, имам предвид?

— О, да, доста добре го помня. Хубава картина. Винаги ми е харесвала. Това е малкият извит мост и къщата, а мястото се казва Сатън Чансълър. На около десетина километра от Маркет Бейзинг. Самата къща е на три километра от Сатън Чансълър. Много приятно място. Уединено.

Тя се приближи до картината, наведе се и се вгледа в нея.

— Странно — рече тя. — Да, това е много странно. Сега се чудя…

Томи не обърна голямо внимание на думите й.

— Как се казва къщата? — попита той.

— Наистина не си спомням. Сменяха й името, нали разбирате, на няколко пъти. Не зная какво се беше случило там. Станали са няколко доста трагични неща, струва ми се и следващите обитатели са я преименували. Някога се е казвала Кънал Хауз или Кънал Сайд. По едно време се казваше Бридж Хауз, после Медоусайд… Ривърсайд беше другото й име.

— Кой живееше там… или кой живее сега? Знаете ли?

— Никой, доколкото знам. Когато я видях за пръв път, там живееха един мъж и едно момиче. Обикновено отиваха през почивните дни. Мисля, че не бяха женени. Момичето беше танцьорка. Може да е била и актриса… Не, мисля, че беше танцьорка. Балерина. Много красива, но глупава. Наивна, почти налудничава. Помня, че Уилям имаше слабост към нея.

— Рисуваше ли я?

— Не. Той не рисуваше много хора. Понякога казваше, че иска да ги скицира, но така и не го направи. Винаги хлътваше по момичетата.

— Тези хора ли бяха там, когато съпругът ви е нарисувал къщата?

— Да, така ми се струва. Поне през част от времето. Идваха само през почивните дни. След това стана някакъв скандал. Мисля, че се скараха и или той си замина и я изостави, или пък тя замина и го заряза. Самата аз не бях там. Тогава работех в Ковънтри, правех една скулптура. След това мисля, че в къщата остана само една гувернантка с детето. Не зная кое беше детето, нито откъде е дошла гувернантката, но тя се грижеше за нея. След това май нещо стана с детето. Или гувернантката я отведе някъде, или може би момиченцето умря. Какво искате да научите за хора, живели в къщата преди двайсет години? Струва ми се идиотско.

— Искам да разбера, каквото мога, за къщата — рече Томи. — Разбирате ли, жена ми отиде да търси тази къща. Каза, че я е виждала някъде от влак.

— Точно така — каза мисис Боскоуън, — железопътната линия минава точно от другата страна на моста. Предполагам, че оттам къщата се вижда доста добре. — После зави: — Защо жена ви търси тази къща?

Томи даде доста кратко обяснение и тя го погледна със съжаление.

— Да не би да сте излезли от лудница или от нещо подобно? — попита мисис Боскоуън. — Пуснат сте на свобода под гаранция или както там го наричат.

— Сигурно имам такъв вид — каза Томи, — но всичко е съвсем просто в действителност. Жена ми искаше да намери тази къща, затова реши да опита различни пътувания с как, за да открие къде я е видяла. Е, мисля, че я е намерила. Струва ми се, че е отишла на това място… не знам какво си Чансълър.

— Сатън Чансълър, да. Едно време беше много загубено място. Разбира се, сега може да е станало голямо селище или дори от онези туристически градчета.

— Предполагам, че може да е всичко — каза Томи. — Тя се обади да каже, че ще се прибере, но не се прибра. Искам да знам какво й се е случило. Мисля, че е отишла и е започнала да разследва тази къща и може да е попаднала в опасност.

— Какво опасно има?

— Не зная — рече Томи. — Никой от нас не знае. Дори да смятах, че има някаква опасност, но жена ми мислеше иначе.

— Изключително изострени възприятия?

— Възможно е. Тя си е малко такава, има подозрения. Да сте чували или да сте познавали някоя мисис Ланкастър преди двайсет години или по всяко време до преди един месец?

— Мисис Ланкастър ли? Не, мисля, че не. Това е име, което човек би запомнил, нали? Не. Какъв е проблемът с мисис Ланкастър?

— Тя е жената, на която принадлежеше тази картина. Дала я е на една моя леля като приятелски жест. След което напуснала дома за възрастни доста неочаквано. Роднините й са я отвели. Опитах се да я открия, но не е лесно.

— Кой има голямо въображение, вие или жена ви? Явно сте си измислили сума неща и сте доста загрижен за тях, ако мога така да кажа.

— О, да, можете — рече Томи. — Доста съм загрижен, при това за нищо. Това имате предвид, нали? Предполагам, че и вие сте права.

— Не — каза мисис Боскоуън. Гласът й бе леко променен. — Не бих казала, че е съвсем за нищо.

Томи я погледна въпросително.

— Има нещо странно, свързано с тази картина — каза мисис Боскоуън. — Много странно. Разбирате ли, доста добре си го спомням. Помня повечето от картините на Уилям, въпреки че той е рисувал доста.

— Помните ли на кого е продадена, ако въобще е била продавана?

— Не, това не помня. Да, мисля, че се продаде. От една от изложбите му бяха продадени цял куп картини. Бяха рисувани три-четири години преди тази и две години след нея. Доста от тях се продадоха. Почти всичките. Само че сега не мога да си спомня на кого бе продадена тази. Твърде много искате от мен.

— Много съм ви благодарен за всичко, което си спомнихте.

— Все още не сте ме попитали защо казах, че има нещо странно във връзка с картината. Тази картина, която сте донесли.

— Искате да кажете, че не е на съпруга ви? Някой друг ли я е рисувал?

— О, не. Тази картина е рисувана от Уилям. „Къща край канала“ я нарече в каталога, струва ми се. Само че не е такава, каквато си беше. Виждате ли, нещо не е наред.

— Какво не е наред?

Мисис Боскоуън протегна изцапан с глина пръст и го бодна в едно място, точно под прострелия се над канала мост.

— Ето тук — каза тя. — Виждате ли? Под моста има вързана лодка, нали?

— Да — каза Томи объркано.

— Е, последния път, когато видях картината, тази лодка я нямаше. Уилям никога не е рисувал тази лодка. Когато беше изложена, нямаше никаква лодка.

— Искате да кажете, че някой друг, а не вашият съпруг, е нарисувал лодката впоследствие?

— Да. Странно е, нали? Чудя се защо. Най-напред се изненадах да видя лодка на това място, където никога не е имало никаква лодка, след това ясно забелязах, че тя не е рисувана от Уилям. Той не я е рисувал. Някой друг го е направил. Чудя се кой?

Тя погледна Томи.

— И се питам защо?

Томи не можеше да предложи отговор. Той погледна мисис Боскоуън. Леля му Ейда би я нарекла вятърничава жена, но Томи не мислеше за нея така. Тя бе неясна, прескачаше рязко от една тема на друга. Нещата, които казваше, сякаш нямаха връзка с това, което е изрекла само преди минута. Тя беше от онзи тип хора, помисли си Томи, които могат да знаят много повече от това, което решават да разкрият. Обичала ли е мъжа си, ревнувала ли го е или го е презирала? Нямаше какъвто и да е намек в поведението й, нито пък в думите й. Само че той имаше усещането, че онази малка нарисувана лодка, вързана под моста, я бе разтревожила. Не й харесваше, че лодката е там. Внезапно той се запита дали твърдението й отговаряше на истината. Можеше ли наистина да си спомни, след толкова много години, дали Боскоуън е нарисувал лодка или не е? Наистина изглеждаше много дребно и незначително нещо. Ако бе видяла картината за последен път само преди година… но явно е било много преди това. И това бе смутило мисис Боскоуън. Той отново я погледна и видя, че тя го гледа. Любопитните й очи не го наблюдаваха предизвикателно, а по-скоро замислено. Много, много замислено.

— Какво смятате да правите сега? — попита тя.

Това поне беше лесно. На Томи не му беше трудно да реши какво да прави.

— Ще се върна вкъщи тази вечер и ще видя дали няма новини от жена ми… някое съобщение от нея. Ако ли не, утре ще отида на това място — рече той. — Сатън Чансълър. Надявам се, че ще намеря жена си там.

— Зависи — каза мисис Боскоуън.

— От какво зависи? — попита Томи рязко.

Мисис Боскоуън се намръщи. След това промърмори, явно на себе си:

— Чудя се къде ли е тя?

— За кого се чудите къде е?

Мисис Боскоуън бе отклонила погледа си от него. Сега очите й се върнаха обратно.

— О — рече тя, — имам предвид жена ви. — След това добави: — Надявам се, че е добре.

— Защо да не е добре? Кажете ми, мисис Боскоуън, има ли нещо нередно в това място… в Сатън Чансълър?

— В Сатън Чансълър? Там ли? — тя се замисли. — Не, мисля, че не. Не и в мястото.

— Струва ми се, че имах предвид къщата — каза Томи. — Тази къща край канала. Не селото Сатън Чансълър.

— А, къщата — каза мисис Боскоуън. — Действително беше хубава къща. Направена за любовници, нали разбирате.

— Живееха ли любовници в нея?

— Понякога. Не много често. Ако една къща е построена за любовници, тя трябва да се обитава от любовници.

— А не да се използва за друго от някой друг.

— Доста бързо схващате — каза мисис Боскоуън. — Разбрахте какво имам предвид, нали? Не трябва да използвате къща, която е построена за едно нещо, за нещо друго. Не би ми харесало, ако се постъпваше така.

— Знаете ли нещо за хората, които са живели там през последните години?

Тя поклати глава.

— Не. Не, нищо не зная за къщата въобще. Нали разбирате, било е без значение за мен.

— Но си мислите за нещо… За някого?

— Да — каза мисис Боскоуън, — предполагам, че сте прав в това. Мислех си за… някого.

— Не можете ли да ми кажете за човека, за когото си мислите?

— Наистина няма нищо за казване — рече мисис Боскоуън. — Понякога, нали разбирате, човек просто се пита къде е някой. Какво им се е случило или как са се… развили. Има някакво усещане… — тя махна с ръка. — Искате ли пушена херинга? — попита тя неочаквано.

— Пушена херинга ли? — изуми се Томи.

— Ами случайно имам две-три херинги. Мислех си, че може би ще трябва да хапнете нещо, преди да се качите на влака. От гара Ватерло — каза тя. — За Сатън Чансълър, имам предвид. Казахте, че ще трябва да го смените в Маркет Бейзинг. Предполагам, че още мислите така.

Това беше знак, че е свободен. Томи го прие.