Агата Кристи
Злото е на път (7)

7. Добрата вещица

Преди да тръгне на следващата сутрин, Тапънс хвърли последен внимателен поглед на картината в стаята си — не толкова, за да уточни подробностите, а да запомни мястото й в пейзажа. Този път щеше да я гледа не от прозореца на влака, а от пътя. Ъгълът, под който щеше да я види, щеше да е съвсем различен. Можеше да има много извити мостове, много неизползваеми канали… може би и други къщи като тази (това Тапънс отказваше да повярва).

Картината бе подписана, но подписът на художника не се четеше… Можеше да се каже само, че започва с „Б“.

Като се откъсна от картината, Тапънс провери принадлежностите си: пътеводител с прикачена към него железопътна карта, няколко военно-геодезически карти, евентуални наименования на селища — Медчестър, Уестли, Маркет Бейзинг, Мидълшам, Инчуел… Те ограждаха триъгълника, който бе решила да проучи. Взе със себе си и малка тоалетна чантичка, тъй като можеше да й се наложи да кара три часа, преди дори да стигне до района на операциите, а след това, прецени тя, я очакваше доста бавно каране по селски пътища в търсене на вероятни канали.

След като спря в Медчестър за кафе и закуска, тя продължи по един второкласен път край железопътната линия, който минаваше през гориста местност с множество потоци.

Както в повечето провинциални райони на Англия пътните табели изобилстваха и носеха имена, които Тапънс никога не бе чувала и които рядко водеха в търсената посока. Явно наистина имаше някакъв трик в този участък от пътната система на Англия. Пътят внезапно се отклоняваше от канала и когато продължаваш напред с надеждата, че на дадено място каналът отново ще се появи, откриваш празно пространство. Ако тръгнеш по посока на Грейт Мичълдън, следващият знак, който срещаш, ти предлага избор от два пътя — единият към Пенингтън Спароу, а другият към Фарлингфорд. Избираш Фарлингфорд и се надяваш да стигнеш до това място, но почти веднага следващата табела те изпраща определено в Медчестър, така че на практика се връщаш отново на същото място. Всъщност Тапънс така и не намери Грейт Мичълдън и много дълго време не можеше да открие изгубения канал. Ако имаше поне някаква представа кое село търси, нещата може би щяха да потръгнат по-лесно. Проследяването на канали по картата беше най-малкото объркващо. Тя непрекъснато се връщаше до железопътната линия, което я ободряваше и тя отново тръгваше с надежда към Бийз Хил, Саут Уинтъртън или Фарел Сейнт Едмънд. Във Фарел Сейнт Едмънд някога е имало гара, но сега тя е премахната! „Само ако — мислеше си Тапънс — имаше един добре поддържан път покрай някой канал или покрай железопътната линия, всичко щеше да е много по-лесно.“

Денят минаваше и Тапънс изпадаше във все по-голямо недоумение. Случайно попадна на една ферма край канала, но пътят, довел я до фермата, държеше да няма нищо общо с канала, затова продължи нагоре по някакъв хълм и я отведе в нещо, наречено Уестпънфолд, където имаше църква с квадратна кула, от която нямаше никаква полза.

Оттам, докато отчаяно следваше коловозите на някакъв път, който явно беше единственият изход от Уестпънфолд и който, според чувството на Тапънс за посока (сега това чувство ставаше все по-несигурно), водеше в противоположното направление на това, което тя искаше да следва, тя внезапно стигна до място, от което две алеи се разклоняваха надясно и наляво. Между тях имаше остатъци от пътен знак, чиито две стрелки бяха счупени.

„По кой път? — рече Тапънс. — Кой знае? Аз не знам.“

Тя избра левия.

Той лъкатушеше напред, извивайки ту наляво, ту надясно. Най-накрая направи един последен завой, разшири се и изкачи един хълм, като излезе от гората в открита низина.

След преодоляването на билото започна стръмно спускане надолу. Недалеч прозвуча печален писък…

„Като че ли е влак“ — помисли си Тапънс с внезапна надежда.

Наистина беше влак… Под нея се разкри гледката на железопътна линия и един товарен влак, който надаваше отчаяни писъци, докато пухтеше напред. Оттатък беше каналът, а на другия бряг на канала имаше една къща, която Тапънс разпозна; над канала се извиваше малък мост от розови тухли. Тапънс премина много внимателно по тесния мост. След моста пътят продължаваше, като къщата остана от дясната страна. Тапънс караше нататък, търсейки път, по който да влезе. Явно нямаше такъв. Доста висока стена ограждаше къщата от пътя.

Сега къщата се падаше вдясно. Тя спря колата, върна се до моста и погледна онази част от къщата, която можеше да се види оттам.

Повечето високи прозорци бяха затворени със зелени капаци. Къщата изглеждаше пуста, спокойна и приветлива под лъчите на залязващото слънце. Нищо не предполагаше, че някой живее вътре. Тя се върна до колата и подкара още малко по-нататък. Невисоката стена продължаваше от дясната страна. Лявата страна на пътя представляваше жив плет, отвъд който започваха зелени ливади.

Скоро тя стигна до порта от ковано желязо. Тапънс паркира колата край пътя, слезе и се приближи, за да погледне през железата на портата. Изправена на пръсти, тя успя да надникне отгоре. Видя една градина. Мястото със сигурност не беше ферма сега, въпреки че някога може да е било. Вероятно е било част от ливадите отвъд. Градината бе поддържана и култивирана. Не беше особено подредена, но изглеждаше, като че ли някой доста неуспешно се опитва да я поддържа подредена.

От портата започваше пътека, която заобикаляше градината и завиваше към къщата. Вероятно това трябваше да е парадният вход, въпреки че не изглеждаше като такъв. Това бе незабележима, но здрава врата — задният вход. От тази страна къщата изглеждаше съвсем различно. Като начало, не беше празна. Беше обитаема. Прозорците бяха отворени, зад тях се вееха пердета, край вратата имаше кофа за боклук. В далечния край на градината Тапънс видя едър, възрастен мъж, който копаеше бавно и методично. Погледната оттук, къщата със сигурност не криеше никакво очарование — никой художник не би горял от желание да я нарисува. Това беше просто една къща и в нея живееше някой. Тапънс се зачуди. Колебаеше се. Трябваше ли да продължи ида забрави къщата напълно? Не, не можеше да направи това след всички усилия, които бе положила. Колко беше часът? Погледна часовника си, но той бе спрял. Отвътре долетя звук на отваряща се врата. Тя отново погледна през портата.

Вратата на къщата се бе отворила и една жена излезе оттам. Тя остави на земята бутилка мляко и, докато се изправяше, хвърли поглед към портата. Видя Тапънс, поколеба се за миг, след което, явно взела решение, се приближи по пътеката до портата. „Хей — рече си Тапънс, — хей, та това е добра вещица!“

Жената беше около петдесетте. Имаше дълга рошава коса, която се вееше зад нея, подета от вятъра. Това смътно напомни на Тапънс картина (от Невинсън може би?) на млада вещица, яхнала метла. Може би заради това й дойде наум подобно определение. Само че в тази жена нямаше нищо младо или хубаво. Тя бе на средна възраст, лицето й бе набръчкано и бе облечена доста неугледно. На главата й се крепеше нещо като островърха шапка, а носът и брадичката й вървяха един срещу друг. Описанието й може да звучи зловещо, но видът й не бе зловещ. Като че ли тази жена беше изпълнена с безкрайни добри намерения. Да — помисли са Тапънс, — ти си точно като вещица, само че си добра вещица. Сигурно си това, което хората наричат „бяла вещица“.

Жената слезе колебливо до портата и заговори. Гласът й бе приятен, със слаб провинциален гърлен изговор.

— Търсите ли нещо? — попита тя.

— Моля за извинение — каза Тапънс. — Сигурно го намирате за много невъзпитано да надничам така в градината ви, само че… само че… чудех се за тази къща.

— Искате ли да влезете и да разгледате градината? — предложи добрата вещица.

— О, благодаря ви, но не искам да ви притеснявам.

— Въобще не ме притеснявате. Нямам какво да правя. Хубав следобед, нали?

— Да, така е — рече Тапънс.

— Помислих си, че може да сте се загубили — каза добрата вещица. — На хората понякога им се случва.

— Докато се спусках по хълма от другата страна на моста — каза Тапънс — тази къща просто ми грабна окото.

— Оттам е най-хубавата й страна — каза жената. — Понякога идват художници и я рисуват. Поне едно време идваха.

— Да — рече Тапънс, — предполагам, че е така. Струва ми се, че… видях една картина… на някаква изложба — прибави тя бързо. — Една къща, която много приличаше на тази. Може би беше тази.

— О, може наистина да е била. Смешно е, знаете ли, идват художници и рисуват картина. След това идват и други художници. Същото е, когато правят местната годишна изложба. Изглежда всички художници избират едно и също място. Не зная защо. Разбирате ли — или е част от ливада и ручей, или е някой по особен дъб, или са няколко плачещи върби, или е все същият изглед от норманската църква. Пет-шест различни картини от един и същ вид, повечето от тях доста лоши, бих казала. Но всъщност аз нищо не разбирам от изкуство. Заповядайте, влезте.

— Много сте любезна — рече Тапънс. — Имате много хубава градина — добави тя.

— А, не е много лоша. Имаме малко цветя, зеленчуци и разни други неща. Само че съпругът ми вече не може да работи много, а аз нямам време покрай едно-друго.

— Веднъж видях тази къща от влака — каза Тапънс. — Влакът намали, аз видях къщата и се запитах дали някога ще я видя отново. Преди доста време беше.

— И сега изведнъж се спускате от хълма с колата си и ето я тук — каза жената. — Интересно, случват се такива неща, нали?

„Слава Богу — помисли си Тапънс, — невероятно лесно е да се говори с тази жена. Не мога да си представя, че ще трябва да обяснявам нещо. Просто мога да казвам това, което ми дойде наум.“

— Искате ли да влезете вътре? — попита добрата вещица. — Виждам, че ви е интересно. Това е доста стара къща, нали разбирате. Имам предвид късен грегориански стил или нещо подобно, така казват, само че е пристроена. Разбира се, ние държим само половината.

— Аха — каза Тапънс. — Разделена е на две, така ли?

— В действителност това е задната страна — рече жената. — Фасадата е от другата страна, онази страна, която сте видели от моста. Мисля си, че е разделена по смешен начин. Струва ми се, че щеше да е по-лесно, ако го бяха направили другояче. Нали разбирате, ляво и дясно, така да се каже, а не предна и задна част. Всичко отсам е задната част.

— Отдавна ли живеете тук? — попита Тапънс.

— От три години. След като съпругът ми се пенсионира, искахме да намерим някое малко място в провинцията, където да живеем спокойно. Нещо не толкова скъпо. Това тук е евтино, защото е много откъснато. Наблизо няма нито село, нито нищо.

— В далечината видях църковна кула.

— А, това е Сатън Чансълър. На четири километра оттук. Ние сме в енорията, разбира се, но оттук до селото няма много къщи. Освен това селцето е много малко. Нали ще пийнете чаша чай? — попита добрата вещица. — Преди две минути сложих чайника, точно преди да погледна навън и да ви видя. — Тя вдигна двете си ръце до устата си и извика: — Еймъс. Еймъс!

Едрият мъж в далечината вдигна глава.

— Чаят ще е готов след десет минути — извика тя.

Той потвърди, че я е чул с вдигане на ръка. Тя се обърна, отвори вратата и покани Тапънс да влезе.

— Името ми е Пери — рече тя приятелски. — Алис Пери.

— Моето е Бересфорд — отвърна Тапънс. — Мисис Бересфорд.

— Заповядайте, мисис Бересфорд, разглеждайте спокойно.

Тапънс се спря за секунда и си помисли: „За миг се почувствах като Хензел и Гретел. Вещицата те кани в къщата си. Може би това е захарната къщичка… Сигурно е така.“

След това отново погледна Алис Пери и реши, че това не е захарната къщичка на вещицата от приказката за Хензел и Гретел. Това бе една напълно обикновена жена. Не, не съвсем обикновена. Създаваше доста странно усещане за невероятна дружелюбност. „Сигурно може да прави магии — помисли си Тапънс. — Сигурна съм обаче, че това ще са добри магии.“ Тя наведе леко глава и пристъпи през прага в къщата на вещицата.

Вътре беше доста тъмно. Коридорите бяха малки. Мисис Пери я поведе през кухнята към дневната, до която очевидно беше семейната спалня. Нищо вълнуващо нямаше в къщата. Може би беше, помисли си Тапънс, късна викторианска добавка към основната част. Къщата беше тясна. Сякаш се състоеше от коридори, които обслужваха редица стаи. Тапънс си помисли, че това е доста странен начин за разделяне на къща.

— Седнете, а аз ще донеса чая — каза мисис Пери.

— Нека да ви помогна.

— О, не се притеснявайте, няма да отнеме и минута. Всичко е наредено на подноса.

От кухнята се надигна писък. Явно чайникът бе достигнал до края на търпението си. Мисис Пери излезе и се върна след минута-две с чаен поднос, чиния пшеничени питки, буркан сладко и три чаши с чинийки.

— Предполагам, че сте разочарована, след като видяхте вътрешността — каза мисис Пери.

Забележката беше много на място и бе доста близко до истината.

— О, не — отвърна Тапънс.

— Е, на ваше място щях да бъда. Защото не се връзват много, нали? Имам предвид предната и задната част на къщата не се връзват. Само че е удобна за живеене. Няма много стаи, не е и много светло, но разликата в цената е огромна.

— Кой е разделил къщата и защо?

— О, това е станало преди много години. Предполагам собственикът е решил, че е прекалено голяма или прекалено неудобна. Искали са само място за почивните дни или нещо такова. Затова са запазили хубавите стаи, дневната и гостната, направили са кухня от малкия кабинет, на горния етаж има две спални и баня, след това са вдигнали стена и са дали под наем онази част, в която са кухните, старомодните мивки и така нататък, като малко са я поспретнали.

— Кой живее в другата част? Някой, който идва само през почивните дни ли?

— Никой не живее там сега — отвърна мисис Пери. — Вземете си още една питка, скъпа.

— Благодаря — отвърна Тапънс. — Във всеки случай никой не е идвал през последните години. Дори не знам чие е сега.

— А когато дойдохте тук за първи път?

— Имаше една млада жена, която идваше насам… казваха, че била актриса. Поне това чухме. Но никога не я видяхме отблизо. Само мимолетни впечатления от време на време. Идваше в събота, късно вечер, сигурно след представлението. Тръгваше си в неделя вечерта.

— Доста тайнствена жена — рече Тапънс насърчително. — Знаете ли, точно същото си мислех и аз. Съчинявах си разни истории за нея. Понякога решавах, че е като Грета Гарбо. Нали я знаете — тя винаги ходеше със слънчеви очила и ниско нахлупени шапки. Боже всемогъщи, не съм си свалила островърхата шапка.

Тя махна премяната на вещица от главата си и се засмя.

— Това е за пиесата, която играем в енорията в Сатън Чансълър — каза тя. — Нали знаете — нещо като вълшебна приказка, която я играем главно заради децата. Аз играя вещицата — добави тя.

— О — каза Тапънс, леко изненадана, след което бързо прибави: — Колко забавно.

— Да, забавно е, нали? — рече мисис Пери. — Ставам за вещица. — Тя се засмя и потупа брадичката си. — Нали разбирате, лицето ми е такова. Надявам се това да не накара хората да си мислят разни работи. Ще решат, че мога да урочасвам.

— Не вярвам да си помислят такова нещо за вас — каза Тапънс. — Сигурна съм, че ще бъдете от добрите вещици.

— Е, радвам се, че мислите така — каза мисис Пери. — Както казвах, тази актриса… сега не мога да си спомня името й… мисля, че беше мис Марчмънт, но може и да беше нещо друго… няма да повярвате какви неща си измислях за нея. Повярвайте ми — аз дори не съм я виждала или говорила с нея. Понякога си мислех, че е ужасно срамежлива и невротична. Журналисти идваха тук заради нея и разни такива работи, но тя никога не се срещаше с тях. Друг път си мислех… е, може да ме вземете за глупачка… мислех си доста зловещи работи за нея. Нали разбирате — че я е страх да не бъде разпозната. Може би въобще не беше актриса. Може би я търсеше полицията. Може би беше някаква престъпница. Понякога е много вълнуващо да си измисляш разни неща. Особено когато… Е, когато не се срещаш с много хора.

— Никой ли не идваше тук с нея?

— Ами не съм много сигурна за това. Разбира се, тези стени, които сложиха, когато разделиха къщата на две… Е, те са много тънки и понякога чуваш гласове и така нататък. Мисля, че от време на време водеше тук някого през почивните дни. — Тя кимна. — Някакъв мъж. Може би затова са търсели някое спокойно място.

— Женен мъж — каза Тапънс, навлизайки в духа на фантазирането.

— Да, би могъл да е някой женен мъж, нали? — рече мисис Пери.

— Може съпругът й да е идвал с нея. Купил е това място в провинцията, защото е искал да я убие и може би я е погребал в градината.

— Боже! — възкликна мисис Пери. — Добро въображение имате. Никога не съм се сещала за това.

— Сигурно някой е знаел всичко за нея — каза Тапънс. — Имам предвид агентите по недвижими имоти или хора като тях.

— О, сигурно — рече мисис Пери. — Само че предпочитах да не зная, ако разбирате какво искам да кажа.

— О, да — отвърна Тапънс, — разбирам ви.

— Знаете ли, тази къща си има атмосфера. Има някакво усещане в нея, усещане, че нещо се е случило.

— Нямаше ли тя някого, който да чисти или нещо подобно?

— Трудно е да доведеш някого тук. А и няма никой подръка.

Външната врата се отвори. Влезе едрият мъж, който копаеше в градината. Той се приближи до умивалника и завъртя крана, очевидно миейки ръцете си. След това мина в дневната.

— Това е съпругът ми — каза мисис Пери. — Еймъс. Имаме гостенка, Еймъс. Това е мисис Бересфорд.

— Здравейте — каза Тапънс.

Еймъс бе висок, тромав на вид мъж. Беше по-голям и по-силен, отколкото си мислеше Тапънс. Въпреки че имаше тромава и бавна походка, той бе едър мъж с мускулесто тяло. Той каза:

— Приятно ми е, мисис Бересфорд.

Гласът му бе приятен и той се усмихна, но Тапънс се зачуди за миг дали той наистина е с всичкия си. В погледа му имаше някаква простовата удивеност и тя се запита също така дали мисис Пери не е търсила някое тихо място за живеене заради някакво умствено заболяване на съпруга й.

— Той много обича градината — каза мисис Пери.

С влизането му разговорът замря. Мисис Пери говореше през повечето време, но поведението й сякаш се промени. Приказваше доста по-нервно и внимателно следеше съпруга си. Насърчаваше го, помисли си Тапънс, по същия начин, по който майката насърчава срамежливо момче да говори и да покаже най-доброто от себе си пред гостите. След като изпи чая си, Тапънс стана. Тя каза:

— Трябва да тръгвам. Много ви благодаря, мисис Пери, за гостоприемството.

— Вижте и градината, преди да си тръгнете. — Мистър Пери се изправи. — Елате, аз ще ви я покажа.

Тя излезе с него навън и той я заведе в ъгъла, в който копаеше.

— Хубави са тия цветя, нали? — рече той. — Имаме няколко старомодни рози… вижте тази, на червени и бели ивици.

— „Комендант Борепер“ — каза Тапънс.

— Ние я наричаме „Йорк и Ланкастър“ — рече Пери. — Войната на розите. Хубаво мирише, нали?

— Ухае прекрасно.

— По-хубаво от разните нови сортове.

В известен смисъл градината беше доста жалка. Имаше избуяли плевели, а самите цветя бяха внимателно привързани, но доста аматьорски.

— Ярки цветове — каза мистър Пери. — Обичам ярките цветове. Често каним хора да разглеждат нашата градина — рече той. — Радвам се, че дойдохте.

— Много ви благодаря — каза Тапънс. — Мисля, че градината и къщата ви наистина са много хубави.

— Трябва да видите другата страна.

— Тя под наем ли се дава или ще се продава? Жена ви каза, че никой не живее там.

— Не знаем. Никого не сме виждали, прозорците и вратите не са заковани и никой не е идвал да разглежда.

— Мисля, че би било хубаво да се живее в тази къща.

— Търсите ли къща?

— Да — отговори Тапънс, съобразявайки бързо. — Да, всъщност търсим някое малко място в провинцията, когато съпругът ми се пенсионира. Това сигурно ще стане догодина, само че искаме да имаме достатъчно време да разгледаме.

— Тук е тихо, ако търсите нещо подобно.

— Предполагам — рече Тапънс, — че бих могла да попитам местните агенти по недвижими имоти. Вие така ли купихте вашата къща?

— Първо видяхме обява във вестника. След това отидохме при агентите по недвижими имоти, да.

— Къде са те? В Сатън Чансълър ли? Така се казва селото ви, нали?

— Сатън Чансълър? Не. Фирмата на агентите е в Маркет Бейзинг. Казва се „Ръсел&Томпсън“. Можете да отидете и да ги попитате.

— Да — рече Тапънс, — така и ще направя. Колко далеч е Маркет Бейзинг оттук?

— Оттук са три километра до Сатън Чансълър, а оттам — още дванадесет до Маркет Бейзинг. От Сатън Чансълър има хубав път, но оттук са само пътеки.

— Разбирам — каза Тапънс. — Е, довиждане, мистър Пери, и много ви благодаря, че ми показахте вашата градина.

— Чакайте малко. — Той се наведе, откъсна един огромен божур, хвана Тапънс за ревера на палтото и го постави в бутониерата й. — Ето — каза той, — готово. Хубаво ви стои.

За момент Тапънс изпита внезапна паника. Този голям, тромав, добродушен човек изведнъж я изплаши. Той я гледаше от горе на долу и се усмихваше. Усмихваше се диво, почти злобно.

— Хубаво ви стои — каза той отново. — Много хубаво.

Тапънс си помисли: „Радвам се, че не съм младо момиче… Мисля, че нямаше да ми хареса да ме закичва с цветя.“ Тя се сбогува отново и забързано се отдалечи.

Вратата на къщата беше отворена и Тапънс влезе, за да каже „довиждане“ на мисис Пери. Тя беше в кухнята, миеше сервиза за чай и Тапънс почти автоматично взе една кърпа от полицата и започна да бърше чашите.

— Много ви благодаря — рече тя, — на вас и на съпруга ви. Толкова сте любезни и гостоприемни. Какво беше това!

От стената на кухнята или по-точно зад стената, там, дето някога е стояла старомодна печка, се чу силен писък, пърхане на криле и драскане.

— Трябва да е някоя врана — каза мисис Пери, — паднала е през комина в другата къща. Случва се по това време на годината. Миналата седмица една беше паднала през комина. Правят гнезда върху комините, нали знаете.

— Какво… в другата къща ли?

— Да, ето пак.

Отново до слуха им долетя пърхането и писъците на изплашената птичка. Мисис Пери каза:

— Нали разбирате, няма кой да се погрижи в другата къща. Комините трябва да се чистят и така нататък.

Пърхането и дращенето продължаваха.

— Горката птица — каза Тапънс.

— Знам. Няма да може да се изкачи отново.

— Искате да кажете, че просто ще си умре там ли?

— О, да. Една падна в комина, както ви казах. Всъщност, бяха две. Едната беше малка птичка. Тя беше добре, извадихме я и тя отлетя. Другата беше мъртва.

Трескавото биене и кряскане продължаваше.

— О — рече Тапънс, — бих искала да й помогнем.

Влезе мистър Пери.

— Случило ли се е нещо? — попита той, гледайки ту едната, ту другата.

— Има една птица, Еймъс. Трябва да е в комина на съседната гостна. Чуваш ли я?

— Аха, паднала е от гнездото на гаргите.

— Щеше ми се да влезем вътре — каза мисис Пери.

— А, нищо не можете да направите. Ще умрат от страх, ако не друго.

— Тогава ще мирише — рече мисис Пери.

— Тук нищо няма да ти мирише. Ти си с меко сърце — продължи той, гледайки ту едната, ту другата, — като всички жени. — Ще я извадим, ако искаш.

— Защо, да не би някой прозорец да е отворен?

— Можем да влезем през вратата.

— Коя врата?

— Отвън, на двора. Ключът виси сред тези тук.

Той излезе, стигна до края и отвори една малка врата. В действителност това бе нещо като килер, но от него една врата водеше към другата къща, а близо до вратата на килера шест или седем ръждиви ключа висяха на един гвоздей.

— Този става — каза мистър Пери. Той взе ключа, пъхна го във вратата и след дълги усилия и въртене ключът се превъртя със стържене в ключалката.

— Преди влизах веднъж — каза той, — когато чух да тече вода. Някой беше забравил да спре водата.

Той влезе и двете жени го последваха. Вратата водеше в малка стая, в която още стояха различни вази върху една полица, имаше и мивка с кран.

— Не бих се изненадал, ако това е стаята за цветя — каза той. — Там, където хората оправят цветята. Виждате ли колко много вази са оставени тук.

Една врата извеждаше от стаята за цветя. Тя дори не бе заключена. Той я отвори и минаха през нея. Сякаш преминаваш, помисли си Тапънс, в друг свят. Коридорът беше покрит с мъхест килим. Малко по-нататък имаше открехната врата, от която се носеха писъците на разтревожената птица. Пери бутна вратата и той, жена му и Тапънс влязоха стаята.

Прозорците бяха затворени с капаци, но половинката на единия капак беше провиснала и оттам влизаше светлина. Въпреки че беше сумрак, на пода се виждаше избелял, но хубав килим, сиво-зелен на цвят. На отсрещната стена имаше библиотека, но нямаше столове или маса. Без съмнение мебелите бяха махнати, а завесите и килимите бяха оставени като принадлежности за следващия наемател. Мисис Пери се приближи до камината. Върху скарата лежеше една птица, която пърхаше и издаваше тревожни писъци. Мисис Пери се наведе, взе я и каза:

— Отвори прозореца, ако можеш, Еймъс.

Еймъс се приближи, дръпна капака настрани, отвори другата половина и натисна дръжката на прозореца. Той повдигна долната рамка, която поддаде лесно. Щом го отвори, мисис Пери се подаде навън и освободи враната. Тя падна на поляната и подскочи няколко пъти.

— По-добре да я убием — каза Пери. — Ранена е.

— Остави я малко — отговори жена му. — Не се знае. Птиците се възстановяват бързо. Страхът ги парализира.

В уверение на това след малко враната, с последно усилие, крясък и махване на криле, отлетя.

— Само се надявам — каза Алис Пери, — че няма да е отново в този комин. Странни същества са птиците. Не знаят какво е хубаво за тях. Като влязат в стаята, никога не могат да излязат сами. О — прибави тя, — каква мръсотия.

Тя, Тапънс и мистър Пери погледнаха към скарата. От комина бяха паднали купчина сажди, дребни камъчета и счупени тухли. Очевидно от известно време коминът беше в лошо състояние.

— Някой трябва да дойде да живее тук — каза мисис Пери, като се огледа наоколо.

— Трябва някой да се погрижи — съгласи се Тапънс. — Някой строител трябва да огледа и да направи нещо, иначе горката къща скоро ще се срути.

— Може би е текло през покрива в горните стаи. Да, от тавана там, просмукало се е през него.

— Срамота е — рече Тапънс — да се унищожи така хубавата къща… Тази стая е наистина хубава, нали?

Тя и мисис Пери я огледаха с одобрение. Построена през 1790 година, тя притежаваше цялото великолепие на къща от това време. Някога върху избелелия тапет са били изрисувани върбови листа.

— Сега е съборетина — каза мистър Пери.

Тапънс разрови остатъците върху скарата.

— Трябва да се измете — каза мисис Пери.

— Защо искаш да се занимаваш с къща, която не е твоя? — попита съпругът й. — Остави я на мира. Утре сутринта ще бъде същата мръсотия.

Тапънс разбърка боклука върху скарата с върха на обувката си.

— О! — възкликна тя с отвращение.

В камината лежаха две мъртви птици. От вида им можеше да се заключи, че са мъртви от доста време.

— Това е гнездото, което падна преди няколко седмици. Чудно е, че не мирише повече — каза Пери.

— Какво е това? — попита Тапънс.

Тя побутна с върха на обувката си нещо, наполовина скрито в боклука. След това се наведе и го взе.

— Не пипайте умрелите птици — каза мисис Пери.

— Това не е птица — рече Тапънс. — Нещо друго трябва да е паднало през комина. Я гледай ти — добави тя, като се вгледа в него. — Това е кукла. Детска кукла.

Всички я погледнаха. Раздърпана и разпокъсана, дрехите й бяха на парцали, главата й висеше от раменете — някогашна детска кукла. Едното й око падна. Тапънс стоеше и я държеше в ръце.

— Чудя се — каза тя, — чудя се как може детска кукла да попадне в комин. Странно.