Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Томи и Тапънс (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
By the Pricking of my Thumbs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Злото е на път

Преводач: Герасим Славов

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Селекта

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Светлина ЕООД“ —Ямбол

ISBN: 954-8371-16-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13808

История

  1. — Добавяне

15. Вечер в дома на викария

— Диаманти! — ахна Тапънс.

Като гледаше ту него, ту диамантите, които още лежаха на дланта й, тя каза:

— Тези прашни неща, това диаманти ли са?

Томи кимна.

— Сега започва да се появява някакъв смисъл, нали виждаш, Тапънс. Връзва се. Къщата край канала. Картината. Чакай само Айвър Смит да чуе за куклата. Вече те чака с букет, Тапънс…

— За какво?

— За това, че си му помогнала да пипне голяма престъпна банда!

— Стига с твоя Айвър Смит! Предполагам, че цялата минала седмица си бил там, изоставяйки ме в последните дни на моето възстановяване в онази ужасна болница, точно когато имах нужда от ободрителен разговор.

— Почти всяка вечер идвах да те виждам.

— Не ми казваше много.

— Онзи дракон, сестрата, ме предупреди да не те вълнувам. Самият Айвър обаче идва тук вдругиден и сме организирали малка вечеринка в дома на викария.

— Кой ще бъде там?

— Мисис Боскоуън, един от местните едри земевладелци, твоята приятелка мис Нели Блай, викарият, разбира се, ти и аз…

— А мистър Айвър Смит… как е истинското му име?

— Доколкото знам, то е Айвър Смит.

— Винаги си толкова внимателен… — Тапънс внезапно се разсмя.

— Какво те развесели?

— Помислих си, че бих искала да ви видя как двамата с Албърт откривате тайни чекмеджета в бюрото на леля Ейда.

— Цялата заслуга е на Албърт. Той направо изнесе цяла лекция по въпроса. Научил е всичко това на младини от някакъв антиквар.

— Представи си само — леля ти Ейда наистина оставя таен документ като този, целият покрит с печати. Всъщност тя не е знаела нищо, но е била готова да повярва, че в „Слънчевото било“ има някой опасен. Чудя се дали е знаела, че е мис Пакард.

— Това е само твоя идея.

— Това е много добра идея, ако търсим престъпна банда. Ще им трябва място като „Слънчевото било“, почтено и ръководено добре, с някой способен престъпник, който да движи нещата. Някой, който да има право на достъп до наркотици, когато и да потрябват. Като приема настъпилите смъртни случаи като напълно естествени, това ще повлияе и на лекаря, който ще реши, че всичко е наред.

— Всичко ми е ясно, но всъщност истинската причина да започнеш да подозираш мис Пакард е, че не харесваше зъбите й…

— За да те изям по-добре — каза Тапънс замислено. — Ще ти кажа още нещо, Томи… Представи си, че тази картина, картината на къщата край канала, никога не е принадлежала на мисис Ланкастър…

— Обаче знаем, че е принадлежала — Томи я погледна изненадано.

— Не, не знаем. Знаем само, че мис Пакард каза така… Мис Пакард каза, че мисис Ланкастър я дала на леля Ейда.

— Но защо… — Томи млъкна.

— Защото това е причината да отведат мисис Ланкастър — за да не може да ни каже, че картината не е нейна и не я е давала на леля Ейда.

— Мисля, че това е много отвлечена идея.

— Може би… Но картината е рисувана в Сатън Чансълър… Къщата на картината е къща в Сатън Чансълър… Имаме причина да смятаме, че тази къща е… или е била използвана за скривалище от престъпното им сдружение… Предполага се, че мистър Екълс е човекът зад бандата. Мистър Екълс е отговорен за изпращането на мисис Джонсън, която е отвела мисис Ланкастър. Не вярвам мисис Ланкастър някога да е била в Сатън Чансълър или в къщата край канала, нито е имала нейна картина, въпреки че може да е чула някой в „Слънчевото било“ да говори за това… Може би мисис Какао? Започнала да бърбори, това е било опасно, затова е трябвало да бъде премахната. Някой ден ще я намеря! Запомни ми думите, Томи.

 

 

— Изглеждате забележително добре, ако мога така да се изразя, мисис Томи — каза Айвър Смит.

— Отново се чувствам съвсем добре — каза Тапънс. — Предполагам, че е доста глупаво от моя страна да се оставя да ме цапардосат по такъв начин.

— Заслужавате медал, особено за онази работа с куклата. Как се добирате до тези неща, не мога да разбера!

— Тя е идеалният териер — каза Томи. — Допира си носа до следата и тръгва.

— Нали нямате намерение да ме изолирате от събирането довечера? — попита Тапънс подозрително.

— Разбира се, че не. Знаете ли, доста неща се изясниха. Не мога да изразя благодарността си към вас двамата. Имайте предвид, че бяхме стигнали донякъде с това забележително умно сдружение на престъпници, отговорно за невероятен брой обири през последните пет или шест години.

Както казах на Томи, когато дойде да ме пита дали не зная нещо за нашия умен юрист мистър Екълс, подозираме го от дълго време, но той не е човек, срещу когото лесно можеш да събереш доказателства. Прекалено внимателен е бил досега. Работи като адвокат — обикновена и неподправена работа с абсолютно неподправени клиенти.

— Както казах на Томи, един от най-важните моменти е веригата от къщи. Истински къщи с почтено име, с доста искрени и почтени обитатели, които живеят там известно време, след което напускат. Благодарение на вас, мисис Томи, и на вашето разследване на комини и мъртви птици, почти със сигурност намерихме една от тези къщи. Къщата, в която се укрива значителна част от плячката. Много хитра система, нали разбирате, скъпоценностите и разни подобни неща да се правят на пакети и да се крият, след което, когато му дойде времето, да се изпращат в чужбина или да се изнасят натам с рибарски лодки, след като цялата суматоха около въпросния обир е затихнала.

— Ами семейство Пери? Те… надявам се, не са… Замесени ли са?

— Човек не може да бъде сигурен — каза мистър Смит. — Не, човек не може да е сигурен. Изглежда ми вероятно мисис Пери поне да знае нещо или, във всеки случай, е знаела нещо навремето.

— Мислите ли, че тя наистина е един от престъпниците?

— Не е невъзможно. Възможно е, нали разбирате, да я държат с нещо.

— С какво?

— Е, това е поверително, но зная, че можете да си държите езика зад зъбите. Та местната полиция смята, че съпругът, Еймъс Пери, би могъл да е човекът, отговорен за вълната от детски убийства преди доста години. Той не е напълно здрав психически. Според медицинското заключение той лесно би могъл да получи импулс да се разправи с децата. Никога не е имало някакво пряко доказателство, но може би жена му е била свръхзагрижена винаги да му осигурява съответно алиби. Ако е така, нали разбирате, това може да даде на банда безскрупулни хора средство да я изнудват и може да са я сложили като наемател в част от къщата, като са сигурни, че тя няма да се разприказва. Може наистина да са имали някакво унищожително доказателство срещу съпруга й. Вие сте ги виждали. Какво мислите за тях двамата, мисис Томи?

— Тя ми хареса — отвърна Тапънс. — Мисля, че беше… Е, както казах, определих я като добра вещица, отдадена на бялата, а не на черната магия.

— Ами той?

— Уплаших се от него — каза Тапънс. — Не през цялото време, само веднъж или два пъти. Изведнъж ми се стори голям и застрашителен. Само за миг-два. Не мога да си представя от какво съм се изплашила, но се бях изплашила. Предполагам, че, както вие казахте, почувствах, че не е наред в главата.

— Много хора са като него — каза мистър Смит. — Много често те въобще не са опасни. Но не можем да твърдим, нито пък да сме сигурни.

— Какво ще правим тази вечер в дома на викария?

— Ще зададем няколко въпроса. Ще видим някои хора. Ще открием неща, които могат да ни дадат малко повече информация, която ни трябва.

— Майор Уотърс ще бъде ли там? Човекът, който е писал на викария за детето си?

— Явно няма такъв човек! Когато махнаха стария надгробен камък, отдолу имаше ковчег, детски ковчег, обкован с олово… Пълен беше с плячка. Бижута и златни предмети от кражбата близо до Сейнт Олбъни. Писмото до викария с било с цел да се разбере какво се е случило с гроба. Поразията на местните хлапета е объркала нещата.

 

 

— Толкова дълбоко съжалявам, скъпа — каза викарият, посрещайки Тапънс с протегнати ръце. — Да, наистина, скъпа, ужасно притеснен бях, че ви се е случило точно на вас, която бяхте толкова любезна. Когато правехте това, за да ми помогнете. Наистина почувствах… да, наистина е така, че вината е моя. Не трябваше да ви позволявам да се ровите сред надгробните камъни, въпреки че нямаше причина да мислим… никаква причина въобще… че някаква банда млади хулигани…

— Не се тормозете, отче — каза мис Блай, внезапно появявайки се край него. — Мисис Бересфорд знае, сигурна съм, че това няма нищо общо с вас. Действително беше много любезно от нейна страна да ви предложи помощта си, но вече всичко приключи и тя отново е съвсем добре. Нали, мисис Бересфорд?

— Разбира се — каза Тапънс, леко подразнена, обаче, че мис Блай така самоуверено поема отговорността за здравето й.

— Елате да седнете тук и си сложете възглавница зад гърба — каза мис Блай.

— Не ми трябва възглавница — рече Тапънс, като отказваше да приеме стола, който мис Блай услужливо буташе към нея. Вместо това тя седна върху един изключително неудобен стол от другата страна на камината.

На входната врата рязко се почука и всички в стаята подскочиха. Мис Блай подскочи на крака.

— Не се тревожете, отче — каза тя. — Аз ще отида.

— Моля ви, бъдете така добра.

Отвън, в салона, се чуха приглушени гласове, след което мис Блай влезе, водейки едра жена в брокатена премяна, а зад нея вървеше много висок и слаб човек с мъртвешки облик. Тапънс се вгледа в него. Раменете му бяха обгърнати от черна мантия, а слабото му, призрачно лице беше като от друг век. „Сякаш е излязъл — помисли си Тапънс — направо от картина на Ел Греко.“

— Много се радвам да ви видя — каза викарият и се обърна. — Мога ли да ви представя сър Филип Старк, мистър и мисис Бересфорд. Мистър Айвър Смит. А! Мисис Боскоуън. Не съм ви виждал от много, много години… мистър и мисис Бересфорд.

— Виждали сме се с мистър Бересфорд — каза мисис Боскоуън. Тя погледна Тапънс. — Здравейте — рече тя. — Радвам се да ви видя. Чух, че сте претърпели злополука.

— Да, но вече съм добре.

След като представянето приключи, Тапънс седна на стола си. Много по-често отпреди я връхлиташе умора, което, според нея, вероятно беше в резултат от сътресението. Както си седеше тихо, с полупритворени очи, тя изучаваше всички в стаята с повишено внимание. Не слушаше разговора, само гледаше. Имаше чувството, че няколко от героите в драмата — драма, в която тя несъзнателно се беше включила — се бяха събрали тук като в драматична сцена. Нещата се събираха в едно, като формираха компактно ядро. С идването на сър Филип Старк и мисис Боскоуън сякаш двама неразкрити до този момент персонажи изведнъж се бяха представили. През цялото време са били там, отвъд кръга, но сега бяха влезли вътре. По някакъв начин бяха засегнати, въвлечени. Бяха дошли тук тази вечер — защо, питаше се тя? Поканил ли ги бе някой? Айвър Смит? Заповядал ли е тяхното присъствие или просто любезно е настоял? А може би те бяха точно толкова непознати за него, колкото и за нея? Тя си помисли: „Всичко започна в «Слънчевото било», но «Слънчевото било» не е истинската сърцевина на нещата. Тя е и винаги е била тук, в Сатън Чансълър. Нещата са се случили тук. Не много скоро, почти сигурно е, че не много скоро. Отдавна. Неща, които нямат нищо общо с мисис Ланкастър… но мисис Ланкастър е била въвлечена по неведом начин. Е, къде ли е мисис Ланкастър сега?“

Лека студена тръпка мина през Тапънс.

„Струва ми се — помисли си Тапънс, — струва ми се, че може би е мъртва…“

Ако е така, реши Тапънс, самата тя се бе провалила. Тя бе започнала издирването си, загрижена за мисис Ланкастър, чувствайки, че мисис Ланкастър я грози някаква опасност и бе решена да намери мисис Ланкастър, за да я защити.

„И ако тя не е мъртва — мислеше си Тапънс, — все пак ще го направя!“

Сатън Чансълър… Там се бе сложило началото на нещо заплашително и опасно. Къщата край канала беше част от него. Може би тя беше центърът на всичко, или пък самото село Сатън Чансълър? Място, в което хората са живели, дошли, напуснали, избягали, изгубили, изчезнали, появили се отново. Като сър Филип Старк.

Без да обръща глава, погледът на Тапънс се насочи към сър Филип Старк. Не знаеше нищо за него, освен това, което се бе изляло от мисис Копли по време на монолога й за жителите въобще. Тих човек, учен, ботаник, индустриалец или поне такъв, който притежава голям дял в индустрията. Следователно богат човек… също и човек, който обича децата. Ето, пак се върна на това. Отново деца. Къщата край канала и птицата в комина, от комина падна детска кукла, заровена там от някого. Детска кукла, която съдържа в тялото си шепа диаманти — резултат от престъпление. Това беше една от главните квартири на голямо престъпно начинание. Имаше обаче и по-зловещи престъпления от обирите. Мисис Копли бе казала: „Винаги съм си представяла, че той може да го е направил.“

Сър Филип Старк. Убиец? Иззад полупритворените си очи, Тапънс го разгледа с ясното съзнание, че го изучава, за да разбере дали съвпада по какъвто и да е начин с представата и за убиец, при това убиец на деца.

На колко ли години може да е? Най-малко седемдесет, може и по-възрастен. Позахабено, аскетично лице. Да, определено аскетично. Съвсем определено това бе едно измъчено лице. Тези големи тъмни очи. Очи на Ел Греко. Съсухрено тяло.

Дошъл бе тази вечер — защо, зачуди се тя? Погледът й се премести върху мис Блай. Седеше малко неспокойно на стола си, като помръдваше от време на време, за да бутне масата по-близо до някого, да предложи възглавница, да промени положението на кутията с цигари или на кибрита. Подвижна, неспокойна. Гледаше сър Филип Старк. Всеки път, когато се отпуснеше, погледът й се насочваше към него.

„Кучешка преданост — помисли си Тапънс. — Мисля, че трябва да е била влюбена в него някога. Струва ми се, че, в известен смисъл, все още може да е. Човек не спира да е влюбен в някого, защото остарява. Такива като Дерек и Дебора мислят, че става така. Не могат да си представят някой, който не е млад, да е влюбен. Но мисля, че тя… Мисля, че тя все още е влюбена в него, безнадеждно, предано влюбена. Не каза ли някой… Мисис Копли или викарият не каза ли, че мис Блай е била негова секретарка на младини, а след това е продължила да се грижи за работите му тук?“

„Е — помисли си Тапънс, — напълно естествено е. Секретарките често се влюбват в шефовете си. Да кажем, че Гъртруд Блай е обичала Филип Старк. Този факт може ли да е от полза? Дали мис Блай е знаела или подозирала, че зад спокойната и аскетична личност на Филип Старк минава ужасяващата нишка на лудостта? Винаги толкова обичал децата.“

„Мисля си, че прекалено много обичаше децата“ — бе казала мисис Копли.

Нещата можеха да се приемат така. Може би това бе причината да изглежда толкова измъчен.

„Освен ако не е патолог, психиатър или нещо такова, човек не знае нищо за лудите убийци — помисли си Тапънс. — Защо искат да убиват деца? Какво предизвиква това деяние? Съжаляват ли след това? Отвратени ли са, отчаяно нещастни ли са, ужасени ли са?“

В този момент тя забеляза, че погледът му бе спрял върху нея. Очите му срещнаха нейните и явно оставиха някакво послание.

„Мислиш си за мен — казваха тези очи. — Да, това, което си мислиш, е вярно. Аз съм обладан от духове.“

Да, това го описваше точно… Той бе обладан от духове.

Тя с мъка откъсна очи от него. Погледът й се премести на викария. Той й харесваше, беше мил. Знаеше ли нещо? Би могъл да знае, помисли си Тапънс, а би могъл и да живее сред някакъв възел на злото, за който дори не е подозирал. Около него се случваха събития, може би, а той не знаеше нищо за тях, защо притежаваше доста смущаващото качество на невинността.

Мисис Боскоуън? За мисис Боскоуън обаче беше трудно да се разбере каквото и да е. Жена на средна възраст, личност, както бе казал Томи, но това не изразяваше нищо. Сякаш Тапънс я бе извикала, защото мисис Боскоуън неочаквано се изправи.

— Ще имате ли нещо против, ако се кача горе, за да се измия? — попита тя.

— О, разбира се, че не — мис Блай скочи на крака. — Ще ви заведа, нали може, отче?

— Зная пътя прекрасно — каза мисис Боскоуън. — Не се притеснявайте… Мисис Бересфорд?

Тапънс подскочи леко.

— Ще ви покажа — рече мисис Боскоуън, — къде са нещата. Елате с мен.

Тапънс стана послушно като дете. Тя не си обясни нещата по този начин, но знаеше, че беше повикана, а когато те вика мисис Боскоуън, се подчиняваш.

През това време мисис Боскоуън бе минала през вратата на салона и Тапънс я последва. Мисис Боскоуън тръгна нагоре по стълбите… Тапънс вървеше след нея.

— Стаята за гости е на края на стълбите — рече мисис Боскоуън. — Винаги я държат готова. До нея има баня.

Тя отвори вратата на края на стълбите, мина през нея, запали лампата и Тапънс я последва.

— Много се радвам, че ви намерих тук — каза мисис Боскоуън. — Надявах се да стане така. Притеснявах се за вас. Съпругът ви каза ли ви?

— Разбрах, че сте споменали нещо — отвърна Тапънс. — Да, тревожех се. — Тя затвори вратата зад тях, като по този начин се уединиха за личен разговор.

— Не чувствате ли — каза Ема Боскоуън, — че Сатън Чансълър е опасно място?

— За мен наистина беше опасно — каза Тапънс.

— Да, зная. Имате късмет, че не беше по-лошо, но тогава… да, мисля, че разбирам.

— Знаете нещо — рече Тапънс. — Знаете нещо за всичко това, нали?

— В известен смисъл — отговори Ема Боскоуън, — в известен смисъл зная и в известен смисъл не зная. Нали разбирате, човек има инстинкти, чувства. Когато се окаже, че са верни, това е тревожно. Цялата тази работа с престъпната банда изглежда много необикновена. Не изглежда да има нещо общо с… — тя внезапно млъкна. — Искам да кажа, че това е просто едно от нещата, които непрекъснато се случват… които в действителност винаги са се случвали. Само че сега са много добре организирани, като бизнес.

Няма нищо опасно, нали разбирате, не и във връзка с престъпната част. Става въпрос за другото. Трябва да знаете откъде идва опасността и как да се предпазите. Трябва да внимавате, мисис Бересфорд, наистина трябва. Вие сте от хората, които се втурват с главата напред, а това не е безопасно. Не и тук. Тапънс рече бавно:

— Старата ми леля… По-скоро старата леля на Томи, не моята… Някой й казал, че в приюта, в който умря… че там имало убиец.

Ема бавно кимна.

— Имаше два смъртни случая в този приют — рече Тапънс, — и докторът има определени подозрения.

— Това ли ви подтикна да започнете?

— Не — отвърна Тапънс, — преди това беше.

— Ако имате време — каза Ема Боскоуън, — бихте ли ми казали много набързо — колкото можете по-бързо, защото някой би могъл да ни прекъсне — какво точно се случи в онзи приют или старчески дом, или каквото е там, което ви накара да започнете?

— Да, мога да ви кажа много бързо — рече Тапънс и продължи по същество.

— Разбирам — каза Ема Боскоуън. — И не знаете къде е тази възрастна жена, мисис Ланкастър, сега?

— Не, не зная.

— Мислите ли, че е мъртва?

— Мисля, че… би могла да е.

— Защото е знаела нещо ли?

— Да. Знаеше нещо за някакво убийство. Може би за някакво убито дете.

— Мисля, че тук грешите — рече мисис Боскоуън. — Мисля, че детето е било намесено погрешно и тя се е объркала. Възрастната ви дама, имам предвид. Объркала е детето с нещо друго, с някакво друго убийство.

— Предполагам, че е възможно. Старите хора се объркват. Но тук е имало убиец на свобода, нали? Поне така ми каза жената, при която бях настанена.

— Имаше няколко убийства на деца в тази част на страната, да. Но това беше преди доста време, нали разбирате.

— Не съм сигурна. Викарият надали ще знае. Тогава не беше тук. Но мис Блай беше. Да, да, тя трябва да е била тук. Тогава трябва да е била много младо момиче.

— Предполагам. Тапънс каза:

— Винаги ли е била влюбена в сър Филип Старк?

— Забелязахте го, нали? Да, така мисля. Напълно отдадена, отвъд границите на боготворенето. Разбрахме го, когато дойдохме тук за първи път с Уилям.

— Какво ви накара да дойдете тук? Живяхте ли в къщата край канала?

— Не, никога не сме живели там. Той обичаше да я рисува. Рисувал я е няколко пъти. Какво стана с картината, която съпругът ви ми показа?

— Отново я донесе вкъщи — рече Тапънс. — Каза ми какво сте казали за лодката, че съпругът ви не я е рисувал… лодката на име „Уотърлили“…

— Да, не е рисувана от съпруга ми. Когато видях картината за последен път, на нея нямаше лодка. Някой я е нарисувал допълнително.

— И я нарекъл „Уотърлили“… Един човек, който не съществува, майор Уотърс, написал писмо за детски гроб — дете на име Лилиан — но в този гроб нямаше погребано дете, само един детски ковчег, пълен с плячката от голям обир. Рисуването на лодката трябва да е било съобщение — съобщение къде е скрито ограбеното… Изглежда, че всичко се връзва с престъплението.

— Така изглежда… Но човек не може да е сигурен какво…

Ема Боскоуън млъкна изведнъж. Бързо каза:

— Идва да ни търси. Влезте в банята…

— Кой?

— Нели Блай. Влизайте в банята и заключете вратата.

— Тя просто си пъха носа навсякъде — рече Тапънс, докато изчезваше в банята.

— Малко повече от това — каза мисис Боскоуън.

Мис Блай отвори вратата и влезе, лъчезарна и готова да помогне.

— О, надявам се, че сте намерили всичко, което ви трябва? — рече тя. — Има чисти кърпи и сапун, надявам се? Мисис Копли идва да се грижи за викария, но трябва да се уверя, че наистина си върши работата както трябва.

Мисис Боскоуън и мис Блай слязоха заедно надолу. Тапънс се присъедини към тях точно пред вратата на гостната. Сър Филип Старк стана, щом тя влезе в стаята, премести стола й и седна до нея.

— Така харесва ли ви, мисис Бересфорд?

— Да, благодаря ви — рече Тапънс. — Много е удобно.

— Съжалявам — в гласа му имаше неясен чар, въпреки че съдържаше и елементи на нещо призрачно, далечно, глухо, но с някаква интересна дълбочина — за това, което се е случило с вас — каза той. — Толкова е тъжно в наши дни… Случват се какви ли не неща.

Очите му шареха по лицето й и тя си помисли: „Изучава ме точно така, както и аз него.“ Тя погледна за миг към Томи, но той говореше с Ема Боскоуън.

— Какво ви накара да дойдете в Сатън Чансълър на първо място, мисис Бересфорд?

— О, общо взето, търсехме къща в провинцията — отговори Тапънс. — Съпругът ми го нямаше, беше на някакъв конгрес и аз реших да пообиколя из провинцията — просто да видя как стоят нещата и какви са цените, нали разбирате.

— Чух, че сте отишли и сте разглеждали къщата край моста над канала?

— Да, така е. Струва ми се, че веднъж я видях от влака. Много привлекателна на вид къща… отвън поне.

— Да. Мога да си представя, че отвътре трябва да се направят доста неща, да се оправи покривът и така нататък. От обратната страна не е толкова привлекателна, нали?

— Не, стори ми се доста необичаен начин за разделяне на къща.

— Е — каза Филип Старк, — хората имат различни идеи, нали?

— Никога не сте живели там, така ли? — попита Тапънс.

— Не, наистина не. Моята къща изгоря преди много години. Част от нея все още си стои. Предполагам, че сте я видели или са ви я показали. Над дома на викария е, нали знаете, малко нагоре по хълма. Поне това, което наричат хълм по тези места. Няма кой знае с какво да се похваля. Баща ми я построи около 1890 година. Внушително имение. Готически стил, елементи от Балморал. Днешните архитекти отново се възхищават от тези неща, въпреки че преди четиридесет години видът й те караше да настръхнеш. Имаше всичко, което се полагаше на един дом на джентълмен. — Гласът му беше леко ироничен. — Билярдна, утринна стая, дамски покои, огромна трапезария, салон за танци, около четиринайсет спални и някога имаше — така ми се струва поне — персонал от четиринайсет души, които се грижеха за нея.

— Говорите така, като че ли вие самият никога не сте я обичали.

— Никога не съм я обичал. Това бе разочарование за баща ми. Той беше преуспял индустриалец. Надяваше се, че ще вървя по неговите стъпки, но не го направих. Отнасяше се с мен много зле. Даде ми голям доход или стипендия, както се наричаше тогава и ме изпрати по пътя ми.

— Чух, че сте били ботаник.

— Е, това беше едно от големите ми развлечения. Вървях и търсех диви цветя, особено на Балканите. Били ли сте някога на Балканите, в търсене на диви цветя? Чудесно място за тях.

— Звучи ми много привлекателно. След това сте се върнали и сте живели тук ли?

— От доста време не съм живял тук. Всъщност не съм се връщал да живея тук, откакто жена ми почина.

— О — рече Тапънс, леко смутена. — О, съжалявам.

— Много време мина оттогава. Почина преди войната. През 1938. Много красива жена беше — каза той.

— Имате ли нейни портрети в къщата ви тук?

— О, не, къщата е празна. Всички мебели, картини и вещи бяха изпратени на склад. Има само една спалня, един кабинет и една дневна, където идва агентът ми или аз самият, ако трябва да идвам по работа във връзка с имението.

— Никога ли не е продавана?

— Не. По едно време се заговори за развиване на земята тук. Не зная. Не че имам някакво отношение. Баща ми се надяваше, че е поставил началото на нещо като феодално владение. Трябваше да го наследя, децата ми да наследят мен и така нататък, и така нататък. — Той спря за момент, след което каза: — Но Джулия и аз нямахме деца.

— О — каза Тапънс меко, — разбирам.

— Затова няма нищо, заради което да идвам. Всъщност рядко го правя. Нели Блай се грижи за всичко вместо мен. — Той й се усмихна. — Беше прекрасна секретарка. Все още се занимава със служебните ми дела и прочие.

— Никога не идвате тук и все пак не искате да я продадете? — рече Тапънс.

— Има много сериозна причина да не го правя — каза Филип Старк.

Бледа усмивка премина по суровите му черти.

— Може би в края на краищата съм наследил нещо от усета на баща ми към сделките. Разбирате ли, земята увеличи неимоверно стойността си. Тя е по-добро вложение, отколкото мога да направя с парите от продажбата. Поскъпва с всеки ден. Кой знае, някой ден може да имаме голям нов туристически комплекс, построен на тази земя.

— Тогава ще бъдете богат?

— Тогава ще бъда още по-богат, отколкото съм сега — каза сър Филип. — А аз съм доста богат.

— Какво правите през повечето време?

— Пътувам, имам работа в Лондон. Имам картинна галерия там. По професия съм галерист. Всички тези неща са интересни. Отнемат време… до момента, в който на рамото ти легне една ръка и каже: „Тръгвай.“

— Недейте — рече Тапънс. — Звучи… караме да потръпвам.

— Не трябва да потръпвате. Мисля, че ще живеете дълго, мисис Бересфорд, и щастливо.

— Е, в момента съм много щастлива — каза Тапънс. — Предполагам, че ще имам всички неудобства, болки и проблеми на старите хора. Глухота, слепота, артрит и още няколко.

— Може би няма да им обръщате чак такова внимание, колкото си мислите. Ако мога така да се изразя, без да бъда груб, вие и съпругът ви изглеждате много щастливи заедно.

— О, така е — отвърна Тапънс. — Наистина ми се струва — каза тя, — че нищо в живота не може да се сравни с щастливия брак, нали?

Миг по-късно й се искаше да не бе казвала тези думи. Когато погледна мъжа срещу себе си, който, чувстваше тя, бе скърбял дълги години и може би още скърбеше за загубата на толкова обичаната жена, тя се ядоса още повече на себе си.