Агата Кристи
Злото е на път (5)

5. Изчезването на една възрастна дама

Вещите на леля Ейда пристигнаха навреме. Бюрото бе монтирано и оценено по достойнство. Малката масичка за ръкоделие замени етажерката, която бе захвърлена в един тъмен ъгъл на салона. Картината на бледорозовата къща край моста на канала Тапънс закачи над камината в нейната спалня, където можеше да я гледа всяка сутрин, докато пие чай.

Тъй като съвестта й все още малко я гризеше, Тапънс написа писмо, в което обясняваше как картината е преминала в тяхно владение, но ако мисис Ланкастър си я иска обратно, просто трябва да ги уведоми. Тя го изпрати до мисис Ланкастър, чрез мисис Джонсън, хотел „Кливлънд“, Джордж Стрийт, Лондон.

Това писмо остана без отговор, но след седмица го върнаха с надраскано върху него „Непознат адресат“.

— Колко досадно — рече Тапънс.

— Може би са останали там само за една-две вечери — предположи Томи.

— Мислех си, че са оставили следващия си адрес…

— Написа ли „Моля, препратете“ отгоре?

— Да, написах. Сетих се — ще им позвъня и ще попитам… Трябва да са вписали някакъв адрес в хотелския регистър…

— На твое място щях да изоставя работата — каза Томи. — Защо е цялата тази суетня? Предполагам, че женицата отдавна е забравила картината.

— Все пак мога да опитам.

Тапънс седна до телефона и скоро се свърза с хотел „Кливлънд“.

Няколко минути по-късно тя отиде при Томи в кабинета му.

— Доста странно, Томи — те дори не са били там. Няма мисис Джонсън, няма мисис Ланкастър, няма стаи, запазени за тях, нито каквато и да е следа от тяхно предишно посещение.

— Сигурно мис Пакард е сгрешила името на хотела. Записала го е в бързината, после го е изгубила или си го е спомнила погрешно. Нали знаеш, често стават такива работи.

— Не и в „Слънчевото било“, бих казала. Мис Пакард винаги е толкова точна.

— Може би не са проверили предварително в хотела, той се е оказал пълен и те са отишли някъде другаде. Знаеш как е с хотелите в Лондон. Необходимо ли е да продължаваш със суетнята?

Тапънс се оттегли, но след малко се върна.

— Знам какво ще направя. Ще позвъня на мис Пакард и ще взема адреса на адвокатите…

— Какви адвокати?

— Не си ли спомняш, че спомена някаква адвокатска кантора, която уреждала всичко, защото Джонсънови били в чужбина?

Томи, който работеше върху речта за една конференция, на която скоро щеше да присъства и си мърмореше под носа „… най-уместната политика, ако се появи такава наложителност…“, каза:

— Как се пише „наложителност“, Тапънс?

— Чу ли ме какво казах?

— Да, много добра идея… великолепна… отлична… направи го…

Тапънс излезе, върна се и рече:

— Н-а-л-о-ж-и-т-е-л-н-о-с-т.

— Не може да бъде… Сигурна ли си?

— Какво пишеш?

— Доклад, който ще изнеса пред МОАС и бих искал да ме оставиш на спокойствие.

— Извинявай.

Тапънс изчезна, а Томи продължи да пише изречения, след което да ги задрасква. Лицето му току-що започваше да просветва, а темпото му на работа се ускори, когато вратата се отвори още веднъж.

— Готово — каза Тапънс. — „Партингфорд, Локъридж и Харисън“, Линкълн Теръс 32, телефон Холбърн — 051386. Действащият член на фирмата е мистър Екълс — тя остави лист хартия до лакътя на Томи. — Сега се захващай ти!

— Не! — каза Томи твърдо.

— Да! Леля Ейда е твоя леля.

— Какво общо има леля Ейда? Мисис Ланкастър не ми е леля.

— Но това са адвокати — настоя Тапънс. — Мъжка работа е да се контактува с адвокати. Те мислят, че жените са глупави и не им обръщат внимание…

— Много правилна гледна точка — отбеляза Томи.

— О! Томи… помогни ми. Обади им се, а аз ще намеря речника и ще проверя как се пише „наложителност“.

Томи я изгледа, но отиде. Най-накрая се върна и твърдо рече:

— Този въпрос сега е приключен, Тапънс.

— Свърза ли се с мистър Екълс?

— В интерес на истината свързах се с някой си мистър Екълс, който без съмнение е канарчето на фирма „Партингфорд, Локъридж и Харисън“. Само че той беше напълно информиран и приказлив. Цялата кореспонденция минава през „Садърн Каунтис Банк“, клонът в Хамърсмит, който препраща всичко необходимо. Там, Тапънс, нека да ти го кажа, следата прекъсва. Банките ще препратят всичко, само че няма да кажат никакъв адрес нито на теб, нито на който и да е друг. Имат си правила и се придържат към тях. Устите им са заключени, както на най-надутите ни министър-председатели.

— Добре, ще изпратя писмо чрез банката.

— Направи го… и, за Бога, остави ме на мира… иначе никога няма да си довърша речта.

— Благодаря ти, скъпи — каза Тапънс. — Не знам какво щях да правя без теб. — Тя го целуна по главата.

— Това е най-хубавото подмазване — каза Томи.

 

 

Чак следващия четвъртък вечерта Томи внезапно попита:

— Между другото, получи ли някакъв отговор на писмото, което изпрати чрез банката до мисис Джонсън?

— Много мило от твоя страна, че се интересуваш — отвърна Тапънс саркастично. — Не, не съм получила. — Тя добави замислено: — Сигурно въобще няма да получа.

— Защо не?

— Явно не те интересува истински — каза Тапънс хладно.

— Виж какво, Тапънс, знам, че бях доста притеснен… Всичко е заради МОАС… Слава Богу, че е само веднъж в годината.

— Започва в понеделник, нали? За пет дни…

— Четири дни.

— И всички отивате някъде в „Шт-шт“, най-тайната къща в страната, произнасяте речи, четете доклади и изпитвате млади хора за свръхсекретни операции в Европа и света. Забравих какво означава МОАС. Всички тези инициали, които слагат днес…

— Международно обединение за асоциирана сигурност.

— Колко е сложно! И доста смешно. Предполагам, че цялото място е натъпкано с микрофони и всеки знае най-тайните разговори на всички.

— Напълно вероятно — рече Томи ухилено.

— Сигурно ти е приятно?

— Ами да, в известен смисъл. Виждаш много стари приятели.

— Които всички вече са ку-ку, предполагам. Има ли сред тях някой, който да става за нещо?

— Господи, какъв въпрос! Можеш ли да повярваш и за секунда, че мога да отговоря на това с „да“ или „не“…

— Има ли все още добри сред тях?

— На това мога да отговоря с „да“. Някои от тях наистина са много добри.

— Старият Джош ще бъде ли там?

— Да, ще бъде.

— Как изглежда сега?

— Напълно глух, полусляп, схванат от ревматизъм… и ще се изненадаш колко много неща са му известни.

— Разбирам — каза Тапънс. Тя се замисли. — Бих искала и аз да бъда там.

Томи изглеждаше като че ли се извинява.

— Предполагам, че ще намериш с какво да се занимаваш, докато ме няма.

— Бих могла — отвърна Тапънс замислено.

Съпругът й я погледна с онзи неясен страх, който тя можеше винаги да предизвика у него.

— Тапънс… какво си намислила?

— Нищо, все още… Засега само мисля.

— За какво?

— За „Слънчевото било“. И за възрастната дама, която отпива от млякото си и бърбори непринудено за мъртви деца и камини. Това ме заинтригува. Тогава помислих, че ще опитам да разбера нещо повече от нея следващия път, когато отидем да видим леля Ейда… Само че следващ път нямаше, защото леля Ейда умря… Когато отидохме отново в „Слънчевото било“ — мисис Ланкастър беше… изчезнала!

— Искаш да кажеш, че роднините й са я отвели? Това не е изчезване, това е напълно естествено.

— Това е изчезване… няма откриваем адрес… писмата остават без отговор… това е планирано изчезване. Все повече се убеждавам в това.

— Но…

Тапънс прекъсна неговото „но“.

— Слушай, Томи, да предположим, че е извършено престъпление… Всичко изглежда сигурно и укрито… Предположи обаче, че някой от семейството е видял нещо или е знаел нещо, някой стар и приказлив, някой, който бърбори с хората, някой, който, изведнъж разбираш, става опасен за теб… Какво би направил?

— Арсеник в супата ли? — попита Томи весело. — Или да го халосаш по главата? Да го бутнеш по стълбите?

— Това е крайност… внезапната смърт привлича вниманието. Ще потърсиш някой по-прост начин… и ще намериш. Хубав и уважаван дом за възрастни дами. Посещаваш го, представяш се за мисис Джонсън или мисис Робинсън, или пък наемаш някой нищо неподозиращ трети да уреди нещата… Уточняваш финансовите въпроси чрез някоя почтена адвокатска кантора. Вероятно вече си забелязал, че възрастната ти роднина има особености и безобидни самозаблуждения понякога, както повечето възрастни жени… На никого няма да му се стори странно, ако тя кудкудяка за отровено мляко, за мъртви деца зад камината или за зловещи отвличания — никой няма да я слуша. Просто ще си мислят, че това отново са странностите на старата мисис Еди-коя-си — никой няма да забележи въобще.

— С изключение на мисис Томас Бересфорд — каза Томи.

— Добре де — отвърна Тапънс. — Аз забелязах…

— Но защо?

— Не знам точно — каза Тапънс бавно. — Като вълшебните приказки е. Чувствам, палци ме сърбят — значи, злото е на път. Изведнъж се уплаших. Винаги съм си мислила за „Слънчевото било“ като за нормално, щастливо място — и изведнъж започнах да се питам… Само така мога да си го обясня. Исках да разбера нещо повече. А сега бедната стара мисис Ланкастър е изчезнала. Някой я е похитил.

— Защо е трябвало да го правят?

— Единствената причина, за която мога да се сетя, е, че тя е започнала да се влошава — да се влошава от тяхна гледна точка, да си спомня повече, може би, повече да говори с хората, или пък е разпознала някого, или някой я е разпознал, или й е казал нещо, което я е подсетило за минали събития. Както и да е, по една или друга причина, тя е станала опасна за някого.

— Виж какво, Тапънс, все говорим за „нещо“ и „някой“. Това е просто една твоя идея. Не е хубаво да се забъркваш в неща, които не са твоя работа…

— Ти самият в нищо няма да се забъркаш — каза Тапънс. — Така че няма защо да се притесняваш.

— Остави „Слънчевото било“ на спокойствие.

— Не смятам да се връщам пак там. Мисля, че ми казаха всичко, което знаят. Мисля, че там старата жена е била на сигурно място. Искам да разбера къде е сега… Искам да отида при нея, където и да е, навреме… преди да й се е случило нещо.

— Какво, за Бога, мислиш, че може да й се случи?

— Не искам да мисля. Само че съм по следата… ще бъда Прудънс Бересфорд, частен детектив. Спомняш ли си когато бяхме „Брилянтни детективи Блънт“?

— Аз бях Блънт — рече Томи. — Ти беше мис Робинсън, моята частна секретарка.

— Не през цялото време. Във всеки случай с това ще се занимавам, докато ти си играеш на международен шпионаж в имението „Шт-шт“. Ще се заема с операция „Спасяване на мисис Ланкастър“.

— Най-вероятно ще я намериш в чудесно състояние.

— Надявам се да е така. Никой няма да е по-доволен от мен.

— С какво смяташ да започнеш?

— Нали ти казах — първо трябва да помисля. Може би някаква обява? Не, това би било грешен ход.

— Е, бъди внимателна — каза Томи доста неадекватно.

Тапънс не намери за необходимо да отговори.

 

 

В понеделник сутринта Албърт, домашната опора на семейство Бересфорд в продължение на дълги години, още откакто бе въвлечен от тях в антикриминални дейности като рижо пиколо, остави подноса с ранния сутрешен чай върху масичката между двете легла, дръпна завесите, обяви, че е хубав ден и оттегли понапълнялата си вече фигура от стаята.

Тапънс се прозя, седна, разтърка очите си, сипа си чаша чай, пусна в нея резенче лимон и отбеляза, че денят може и да изглежда хубав, но човек никога не знае.

Томи се обърна на другата страна и изръмжа.

— Събуди се — каза Тапънс. — Спомни си, че днес ти предстоят успехи.

— О, Боже — рече Томи. — Наистина ми предстоят. — Той също седна в леглото и си сипа чай. Погледна с одобрение картината над камината.

— Трябва да призная, Тапънс, че картината ти е много хубава.

— Това е заради начина, по който слънцето я осветява странично през прозореца.

— Внушава спокойствие — каза Томи.

— Само ако можех да си спомня къде съм я виждала преди.

— Не знам дали това има значение. Все някой ден ще се сетиш.

— Не ми върши работа. Искам да си спомня сега.

— Но защо?

— Нима не разбираш? Тя е единствената следа, която имам. Била е картина на мисис Ланкастър…

— Само че двете неща по никакъв начин не се връзват едно с друго — рече Томи. — Искам да кажа — вярно е, че картината някога е принадлежала на мисис Ланкастър. Но може да е била просто картина, която тя е купила от някоя изложба или я е нарисувал някой от семейството й. Може да е подарък от някого. Взела я е със себе си в „Слънчевото било“, защото я е харесвала. Няма никаква причина да бъде свързана лично с нея. А ако е имало, то тя не би я дала на леля Ейда.

— Тя е единствената следа, която имам — каза Тапънс.

— Просто една хубава, спокойна къща — рече Томи.

— Все едно, мисля, че е празна къща.

— Какво имаш предвид под „празна“?

— Мисля — каза Тапънс, — че никой не живее там. Мисля, че никой никога няма да излезе от тази къща. Никой няма да прекоси моста, никой няма да отвърже лодката и да поеме греблата.

— За Бога, Тапънс — Томи се втренчи в нея. — Какво ти става?

— Помислих си го още първия път, когато я видях — рече Тапънс. — Помислих си: „Колко хубаво би било да живееш в такава къща.“ След това си помислих: „Само че никой не живее там, сигурна съм.“ Това доказва, че съм я виждала и преди. Чакай малко. Чакай малко — сега ще си спомня. Ще си спомня.

Томи я погледна.

— През прозорец — каза Тапънс задъхано. — През прозорец на кола ли? Не, не, ъгълът щеше да бъде друг. Движа се край канала… малък извит мост, розовите стени на къщата, двете тополи, повече от две. Имаше много тополи. Боже мой, Боже мой, ако можех…

— О, Тапънс, откажи се.

— Все пак ще се сетя за това.

— Всемогъщи Боже — Томи погледна часовника си. — Трябва да побързам. Ти и твоята картина.

Той скочи от леглото и се забърза към банята. Тапънс се отпусна на възглавниците си и затвори очи, като се опитваше да извика спомена, който си оставаше все така неуловим.

Томи си наливаше втора чаша кафе в дневната, когато Тапънс се появи, сияеща триумфално.

— Сетих се! Знам къде съм виждала къщата. Беше през прозореца на влак.

— Къде? Кога?

— Не зная. Трябва да помисля. Помня, че си казах: „Някой ден ще дойда да разгледам тази къща“… Опитах се да видя и името на следващата гара, но нали знаеш какви са железниците днес. Премахнаха половината гари, а другата половина, през която преминахме, са порутени, по пероните расте трева, няма табели с имената, въобще — нищо.

— Къде, по дяволите, е куфарчето ми? Албърт!

Започна трескаво търсене.

Томи се върна, за да каже запъхтяно „довиждане“. Тапънс седеше и замислено гледаше едно пържено яйце.

— Довиждане — рече Томи. — И, за Бога, Тапънс, недей да се бъркаш в нещо, което не е твоя работа.

— Струва ми се — каза Тапънс замислено, — че това, което наистина ще направя, са няколко пътувания с влак.

Томи изглеждаше леко облекчен.

— Да — каза той окуражаващо, — много добре. Купи си зонен билет. Има няколко схеми, по които можеш да пропътуваш хиляда мили из целите Британски острови срещу съвсем прилична твърда цена. Това би трябвало да те върне на земята, Тапънс. Пътувай с всички влакове, за които можеш да се сетиш, където си искаш. Това би трябвало да те забавлява, докато се върна.

— Поздрави Джош от мене.

— Непременно. — После добави, поглеждайки жена си загрижено: — Бих искал да можеше да дойдеш с мен. Недей. Няма да вършиш нищо неразумно, нали?

— Разбира се, че не — отвърна Тапънс.