Агата Кристи
Злото е на път (1)

1. Леля Ейда

Мистър и мисис Бересфорд седяха на масата за закуска. Те бяха една обикновена двойка. Стотици двойки на средна възраст, точно като тях, закусваха точно в този момент из цяла Англия. Денят също беше съвсем обикновен — всеки пет от седем дни са такива. Изглеждаше като че ли ще завали, но все пак не беше много сигурно.

Мистър Бересфорд някога бе имал рижа коса. Все още имаше следи от нея, но по-голямата част от косата му беше придобила онзи пясъчносив цвят, който се среща толкова често при рижите хора на средна възраст. Мисис Бересфорд някога бе имала черна коса на буйни, къдрави кичура Сега черното беше изпъстрено тук-там със сиви кичури, а това създаваше много приятен ефект. Преди време мисис Бересфорд бе мислила да си боядиса косата, но накрая реши, че се харесва повече така, както я е направила природата. Вместо това реши да опита ново червило, което да я освежи.

Една двойка на средна възраст, която закусва заедно. Приятна двойка, но в нея нямаше нищо забележително. Така би казал някой страничен наблюдател. Ако страничният наблюдател беше и млад, той или тя щеше да добави: „О, да, много са приятни, но са убийствено скучни, както всички стари хора“.

Мистър и мисис Бересфорд обаче още не се смятаха за стари. Нямаха представа, че те, както и още много други са обявявани автоматично за скучни единствено по тази причина. Само от младите, разбира се, но в такъв случай, биха помислили те снизходително, младите не знаят нищо за живота. Бедничките, непрекъснато се тревожат за изпити, за сексуалния си живот, за покупката на разни чудати дрехи или за екстравагантните неща, които правят с косата си само и само да изглеждат по-особено. Лично мистър и мисис Бересфорд бяха на мнение, че току-що са прекрачили в най-хубавите години на средната възраст. Те се харесваха един друг, харесваха самите себе си и дните им минаваха един по един спокойно и приятно.

Е, не всичко минаваше гладко, но кой е застрахован от неприятности? Мистър Бересфорд отвори едно писмо, прегледа го бегло и го прибави към малката купчинка от лявата си страна. Той взе следващото писмо, но не го отвори. Остана така за момент, с писмото в ръка, загледан в поставката за препечен хляб. Жена му го наблюдава известно време, преди да каже:

— Какъв е проблемът, Томи?

— Проблем ли? — попита Томи неопределено. — Какъв проблем?

— Да, проблем — рече мисис Бересфорд.

— Няма проблем — отговори мистър Бересфорд. — Трябва ли да има?

— Беше се замислил за нещо — каза Тапънс с укор.

— Изобщо не мислех за нищо.

— О, не, мислеше. Случило ли се е нещо?

— Не, разбира се, че не. Трябва ли да се е случило нещо? — След което добави: — Получих сметката от водопроводчика.

— А — каза Тапънс с разбиране, — предполагам повече, отколкото очакваше.

— Естествено — отвърна Томи, — винаги е така.

— Не мога да разбера защо не сме станали водопроводчици — каза Тапънс. — Ако беше водопроводчик, аз щях да съм жена на водопроводчик и щяхме да трупаме пари ден след ден.

— Много недалновидно от наша страна да пропуснем такава възможност.

— Сметката от водопроводчика ли разглеждаше току-що?

— О, не, това бе просто един призив.

— Малолетни престъпници или расова интеграция?

— Не. Просто откриват още един дом за стари хора.

— Е, това във всички случаи е по-трогателно — каза Тапънс, — но не разбирам защо трябва да изглеждаш толкова загрижен.

— Не мислех за това.

— Добре, за какво мислеше тогава?

— Предполагам, че призивът ме подсети за това — каза мистър Бересфорд.

— За какво? — попита Тапънс. — Знаеш, че накрая ще ми кажеш.

— Наистина не е нещо важно. Просто си помислих, че може би… е, добре, помислих си за леля Ейда.

— Разбирам — рече Тапънс, схващайки моментално. — Да — добави тя меко и замислено, — леля Ейда…

Очите им се срещнаха. Тъжно е, но е факт, че днес почти във всяко семейство съществува проблемът „леля Ейда“. Имената са различни — леля Амелия, леля Сюзън, леля Кати, леля Джоан. Те могат да бъдат баби, възрастни братовчедки или дори пралели. Но те съществуват и представляват житейски проблем, който трябва да бъде решен. Трябва да се уреждат най-различни неща. Необходимо е да се подбере подходяща прислуга за по-възрастните, която трябва внимателно да се проучи. Търсят се препоръки от лекари, от приятели, които имат своя собствена леля Ейда, която била „напълно щастлива преди да умре“ в някой старчески дом като „При Лоръл от Бексхил“ или „Щастливите поляни на Скарбъро“.

Отминаха дните, в които леля Елизабет, леля Ейда и останалите живееха щастливо в домовете, в които са живеели и много преди това, наглеждани от предани, макар и понякога малко тиранични стари прислужници — за удовлетворение и на двете страни. Или пък безбройните нещастни родственици, бедни племенници или видиотени братовчедки — стари моми, които копнеят за хубав дом с три добри ястия дневно и уютна спалня. Търсенето и предлагането се допълваха взаимно и всичко беше наред. Днес нещата са по-различни.

За днешната леля Ейда трябва да се осигуряват специални условия — не просто за една възрастна дама, която, поради артрит или други ревматични проблеми, е изложена на риска да падне по стълбите, ако остане сама вкъщи, или пък страда от хроничен бронхит, или се кара със съседите си и обижда търговците.

За нещастие всяка леля Ейда представлява много по-голям проблем в сравнение с който и да е представител на подрастващото поколение. Децата могат да бъдат дадени на забавачка, пробутани на роднини или изпратени в подходящи училища, в които да остават и за празниците. Могат да им се уреждат екскурзии с понита или лагери и като цяло, от децата определено постъпват по-малко оплаквания по отношение на условията, които им се осигуряват. Всяка леля Ейда е съвсем различна. Собствената леля на Тапънс Бересфорд — пралеля Примроуз — беше забележителен смутител на спокойствието. Невъзможно беше да й се угоди. Скоро след като се нанесеше в нова обстановка, имаща за цел да осигури хубав дом и всички удобства за една възрастна дама, и след като написваше няколко изключително хвалебствени писма на племенницата си, в които превъзнасяше даденото домакинство, следващата новина, която пристигаше, бе, че тя възмутено е напуснала без предизвестие.

„Невъзможно. Не бих могла да остана там нито минута повече!“

В продължение на една година леля Примроуз се нанесе и съответно напусна единайсет такива дома, докато накрая писа, че е срещнала един много очарователен млад мъж.

„Изключително всеотдайно момче. Загубил е майка си в ранна възраст и отчаяно се нуждае от някого, който да се грижи за него. Наела съм апартамент и ще дойде да живее при мен. Тези условия напълно ще задоволят и двама ни. Явно сме създадени един за друг. Вече не трябва да се притесняваш, скъпа Прудънс. Бъдещето ми е осигурено. Утре ще се срещна с адвоката си, за да направя някои разпоредби относно Мървин, в случай че се помина преди него, което, разбира се, е естественият ход на нещата, въпреки че те уверявам, че в момента се радвам на цветущо здраве.“

Тапънс незабавно хукна на север (инцидентът беше станал в Абърдийн). Случи се така обаче, че полицията пристигнала първа и отвела чаровния Мървин, когото търсела от известно време по обвинение в парични измами. Леля Примроуз беше дълбоко възмутена и квалифицира случая като „гонение“, но след като присъства на съдебното дирене (където бяха взети под внимание двадесет и пет други подобни случаи), тя бе принудена да промени възгледите си за своето протеже.

— Знаеш ли, Тапънс, мисля, че трябва да отида да видя леля Ейда — каза Томи. — Отдавна не съм я посещавал.

— Като че ли си прав — рече Тапънс без ентусиазъм. — Колко време мина оттогава?

Томи се замисли.

— Сигурно има година — каза той.

— Повече е — отвърна Тапънс. — Мисля, че е повече от една година.

— Виж ти — рече Томи, — колко бързо лети времето, нали? Не мога да повярвам, че е било толкова отдавна. Все пак мисля, че си права, Тапънс. — Той пресметна. — Ужасно е да се забравя така. Чувствам се доста виновен.

— Струва ми се, че не трябва — каза Тапънс. — В края на краищата, ние й изпращаме разни неща и й пишем.

— О, да, зная. Страхотна си в тези работи, Тапънс. Но понякога човек чете неща, които го разстройват.

— Имаш предвид онази ужасна книга, която взехме от библиотеката ли? — попита Тапънс. — Наистина ми стана мъчно за милите старци. Колко много са страдали.

— Предполагам, че историята е вярна. Имам предвид, че е взета от живота.

— О, да — отвърна Тапънс, — сигурно има такива места. Има и толкова нещастни хора, които просто не могат да бъдат други. Но какво може да направи човек, Томи?

— Нищо не може да направи, освен да прояви по-голямо внимание. Да внимава какво избира, да го проучи внимателно и да се увери, че за нея се грижи симпатичен лекар.

— Трябва да признаеш, че няма по-симпатичен от д-р Мъри.

— Да — рече Томи и загриженият му вид изчезна. — Мъри наистина е прекрасен човек. Внимателен, спокоен. Ако нещо не е наред, той ще ни извести.

— Затова мисля, че няма защо да се тревожиш — каза Тапънс. — На колко години е тя сега?

— На осемдесет и две — отвърна Томи. — Не… не, май че е на осемдесет и три — добави той. — Сигурно е доста ужасно да надживееш всички.

— Така ни се струва на нас — каза Тапънс. — Те обаче не мислят така.

— Не можеш да бъдеш сигурна.

— Е, поне леля ти Ейда не мисли така. Не си ли спомняш колко радостна беше, когато ни каза броя на старите си приятели, които вече е надживяла? Накрая завърши: „А пък да ви кажа за Ейми Морган — чух, че нямало да изкара повече от шест месеца. Тя все ми повтаряше колко съм зле, а сега вече е сигурно, че ще я надживея. При това ще я надживея с доста години.“ Видът й беше просто триумфален!

— Все пак… — поде Томи.

— Знам — рече Тапънс, — знам. Все пак чувстваш, че е твой дълг и затова трябва да отидеш.

— Не смяташ ли, че съм прав?

— За съжаление — отвърна Тапънс, — смятам, че си прав. Напълно прав. Аз също ще дойда — добави тя с лека нотка на героизъм в гласа си.

— О, не — каза Томи. — Защо? Тя не е твоя леля. Не, ще отида сам.

— Съвсем не — рече мисис Бересфорд. — Аз също обичам да страдам. Ще страдаме заедно. На теб няма да ти е приятно, на мен няма да ми е приятно и нито за момент не допускам, че и на леля Ейда ще й е приятно. Но напълно разбирам, че това е едно от нещата, които трябва да се направят.

— Не, не искам да идваш. В края на краищата не помниш ли колко груба бе тя с теб последния път?

— О, все едно ми беше — каза Тапънс. — Вероятно това е единствената част от посещението, на която се радва бедното старо момиче. Изобщо не я виня за това.

— Винаги си била мила с нея — рече Томи, — въпреки че не ти е особено симпатична.

— Леля Ейда трудно може да бъде симпатична на някого — каза Тапънс. — Ако питаш мен, мисля, че едва ли някой някога си го е помислял за нея.

— Човек не може да не съжалява хората, когато остаряват — рече Томи.

— Аз мога — отвърна Тапънс. — Ти определено си по-добрият от двама ни.

— Жените са по-безжалостни — каза Томи.

— Предполагам, че може да е и заради това. В края на краищата жените не са имали време да бъдат нещо друго, освен реалисти. Искам да кажа, че много съжалявам хората, които са стари, болни и прочие, стига да са симпатични. Но ако не са… Е, тогава е по-друго, съгласи се. Ако си доста гаден, когато си на двайсет години, точно толкова гаден на четиридесет, още по-гаден на шейсет и същински дявол на осемдесет… е, наистина не разбирам защо човек трябва да съжалява хората само защото са стари. Човек не може да се промени. Познавам няколко истински душици на по седемдесет и осемдесет. Старата мисис Бошан, Мери Кар и бабата на хлебаря, милата стара мисис Поплет, която идваше да чисти у нас. Всички те са много мили и сладки и бих направила за тях каквото мога.

— Добре, добре — каза Томи, — бъди си реалистка. Но ако наистина искаш да проявиш благородство и да дойдеш с мен…

— Искам да дойда с теб — рече Тапънс. — В крайна сметка, омъжих се за теб и за добро, и за лошо, а леля Ейда определено не принадлежи към добрата част. Затова ще дойда с теб ръка за ръка. Ще й занесем букет цветя, кутия шоколадови бонбони с мек пълнеж и може би едно-две списания. Можеш да пишеш на мис Как-се-казваше и да я уведомиш, че идваме.

— Някой ден следващата седмица? Бих предложил вторник — рече Томи, — ако нямаш нищо против.

— Нека да бъде вторник — отвърна Тапънс. — Как се казваше жената? Не мога да си спомня… икономката или управителката, или каквото е там. Името й започваше с „П“.

— Мис Пакард.

— Точно така.

— Може би този път ще бъде различно — предположи Томи.

— Различно ли? В какъв смисъл?

— О, не зная. Може да се случи нещо интересно.

— Може влакът да катастрофира — каза Тапънс с явно оживление.

— Откъде, за Бога, ти дойде това наум?

— Е, разбира се, че не искам подобно нещо. Просто…

— Просто какво?

— Просто някакво приключение, нали? Може би ще можем да спасим нечий живот или да извършим нещо полезно. Полезно и в същото време вълнуващо.

— Каква надежда само! — възкликна мистър Бересфорд.

— Знам — съгласи се Тапънс. — Просто понякога на човек му хрумват подобни идеи.