Агата Кристи
Злото е на път (2)

2. Ваше ли е бедното дете?

Трудно е да се каже откъде домът „Слънчевото било“ бе получил името си. Очевидно беше, че наоколо няма нищо, което да наподобява било. Теренът беше равен, което във всички случаи бе добре дошло за по-възрастните обитатели. Имаше голяма, макар и не особено интересна градина. Самата постройка представляваше достатъчно просторен дом във викториански стил, поддържан в прилично състояние. Имаше няколко сенчести дървета, по едната страна на къщата пълзеше диво грозде, а две араукарии придаваха екзотичност на обстановката. На подходящи места, за да улавят слънчевите лъчи, бяха сложени няколко пейки. Имаше един-два градински стола и покрита веранда, на която възрастните дами можеха да седят на завет.

Томи позвъни на входната врата и двамата с Тапънс бяха приети от млада жена с доста измъчен вид и найлонова престилка. Тя ги въведе в малка дневна, като обясняваше запъхтяно:

— Ще съобщя на мис Пакард. Тя ви очаква и ще слезе след минутка. Нали нямате нищо против да почакате малко заради старата мисис Карауей. Понеже тя пак си глътна напръстника, нали разбирате.

— За Бога, как може да направи такова нещо? — попита изненадано Тапънс.

— Прави го за удоволствие — обясни прислужничката кратко. — Непрекъснато го прави.

Тя излезе, а Тапънс седна и рече замислено:

— Мисля, че няма да ми хареса да глътна напръстник. Ужасно ще дрънчи, докато се плъзга надолу, не мислиш ли?

Не трябваше да чакат дълго обаче преди вратата да се отвори и мис Пакард да влезе с извинения на уста. Тя бе едра жена с жълтеникавочервена коса, някъде към петдесетте. Около нея витаеше атмосфера на спокойна компетентност, от която Томи винаги се бе възхищавал.

— Съжалявам, ако съм ви накарала да чакате, мистър Бересфорд — каза тя. — Здравейте, мисис Бересфорд, радвам се, че и вие сте тук.

— Чух, че някой глътнал нещо — рече Томи.

— А, значи Марлийн ви е казала? Да, старата мисис Карауей. Тя непрекъснато гълта разни неща. Много е трудно, нали разбирате, защото човек не може да ги наглежда през цялото време. Разбира се, децата правят такива неща, но изглежда смешно това да е хобито на една възрастна жена, нали? Постепенно се е превърнало в неин навик, нали разбирате. С всяка година става все по-зле. Обаче явно не й вреди и това е най-хубавото в цялата работа.

— Може би баща й е бил гълтач на саби — предположи Тапънс.

— Много интересна мисъл, мисис Бересфорд. Може би това обяснява нещата. — Мис Пакард продължи: — Казах на мис Фаншо, че ще дойдете, мистър Бересфорд. Не знам дали тя наистина го разбра. Случва й се понякога, нали разбирате.

— Как е тя напоследък?

— Страхувам се, че в последно време е доста отпаднала — отвърна мис Пакард с утешителен глас. — Човек никога не знае със сигурност какво разбира тя и какво — не. Снощи й съобщих за идването ви, а тя рече, че е сигурна, че греша, защото сега бил краят на срока. Изглежда си мислеше, че още ходите на училище. Милите, понякога са толкова объркани, особено в по-късните часове. Тази сутрин обаче, когато й напомних за вашето посещение, тя каза, че е абсолютно невъзможно, тъй като сте мъртъв. Е — продължи мис Пакард жизнерадостно, — очаквам, че ще ви познае, щом ви види.

— Как е тя със здравето? Все така ли?

— Е, да кажем, че всичко е в рамките на очакванията. Откровено казано, сами разбирате, мисля, че няма да бъде още дълго сред нас. Тя въобще не страда, но състоянието на сърцето й не се е подобрило. Всъщност по-скоро се е влошило. Затова смятам, че би било по-добре да знаете и да сте подготвени, за да не бъде голям удар за вас, ако тя внезапно почине.

— Донесохме й цветя — каза Тапънс.

— И кутия шоколадови бонбони — допълни Томи.

— О, много мило от ваша страна, наистина. Тя ще бъде много доволна. Сега желаете ли да се качите?

Томи и Тапънс станаха и последваха мис Пакард вън от стаята. Тя ги поведе нагоре по широко стълбище. Докато минаваха покрай една от стаите по коридора на горния етаж, вратата й внезапно се отвори и оттам се показа дребна женица, висока около метър и петдесет, която крещеше с писклив глас:

— Искам си какаото! Искам си какаото! Къде е сестра Джейн? Искам си какаото!

От съседната стая надникна жена в униформата на болногледачка и каза:

— Хайде, скъпа, хайде, всичко е наред. Вече сте си изпили какаото. Изпихте го преди двайсет минути.

— Не, не съм, сестра. Това не е вярно. Не съм си изпила какаото. Жадна съм.

— Добре, ще ви донеса още една чаша, ако искате.

— Не мога да изпия още една чаша, ако не съм изпила нито една преди това.

Те отминаха и мис Пакард, след като чукна леко на една врата в дъното на коридора, я отвори и влезе.

— Ето ви и вас, мис Фаншо — рече тя ведро. — Племенникът ви е дошъл да ви види. Не е ли чудесно това?

От леглото до прозореца възрастна дама се надигна рязко от повдигнатите възглавници. Тя имаше стоманеносива коса, слабо, набръчкано лице с голям извит нос, а видът й изразяваше всеобщо неодобрение. Томи се приближи.

— Здравей, лельо Ейда — каза той. — Как си?

Леля Ейда не му обърна никакво внимание, а се извърна гневно към мис Пакард.

— Не знам какво имате предвид, когато каните мъже в спалнята на една дама — рече тя. — По мое време това беше немислимо! И на всичкото отгоре твърдите, че е мой племенник! Кой е той? Водопроводчикът или електротехникът?

— Хайде, стига, това не е хубаво — рече мис Пакард кротко.

— Аз съм твоят племенник, Томас Бересфорд — каза Томи. Той й подаде бонбоните. — Донесох ти кутия шоколадови бонбони.

— Не можете да ме измамите по тоя начин — каза леля Ейда. — Знам ви аз вас. Можете да приказвате, каквото си искате. Коя е тази жена? — тя изгледа мисис Бересфорд с отвращение.

— Аз съм Прудънс^[1] — каза мисис Бересфорд. — Прудънс, твоята племенница.

— Какво смешно име — рече леля Ейда. — Звучи като име на слугиня. Чичо ми Матю имаше прислужничка на име Камфърт^[2], а икономката се казваше Радвайте-се-Богу. Тя беше методистка. Само че леля ми Фани бързо сложи край на това. Каза й, че вече ще се нарича Ребека, поне докато е в нейния дом.

— Донесох ти рози — рече Тапънс.

— Мразя цветя в болничната стая. Изразходват всичкия кислород.

— Ще ви ги сложа във ваза — рече мис Пакард.

— Нищо подобно няма да правите. Вече трябва да сте разбрали, че съм с ума си.

— Изглеждаш чудесно, лельо Ейда — каза мистър Бересфорд. — В отлична форма, бих казал.

— Така или иначе ще те разбера колко струваш. Какво имаш предвид като твърдиш, че си ми племенник? Как каза, че ти беше името? Томас ли?

— Да, Томас или Томи.

— Никога не съм чувала за теб — каза леля Ейда. — Имах един-единствен племенник и той се казваше Уилям. Убиха го в последната война. И пак добре, че иначе щеше да тръгне по лош път, ако беше оживял. Уморена съм — рече леля Ейда, като се отпусна на възглавниците си и обърна глава към мис Пакард. — Изведете ги. Не трябва да пускате непознати да ме посещават.

— Мислех, че едно приятно посещение ще ви ободри — каза мис Пакард невъзмутимо.

От страна на леля Ейда долетя дълбок и басов презрителен смях.

— Добре — рече Тапънс мило, — тръгваме си. Ще оставя розите. Би могла да промениш решението си за тях. Хайде, Томи — подкани го тя и се обърна към вратата.

— Ами, довиждане, лельо Ейда. Съжалявам, че не си спомняш за мен.

Леля Ейда замълча, докато Тапънс излезе заедно с мис Пакард, последвана от Томи.

— Ей, ти, я се върни — каза леля Ейда, повишавайки глас. — Познавам те прекрасно. Ти си Томас. Навремето беше риж. Като морков, такава беше косата ти. Върни се. Ще ти кажа нещо. Не искам жената. Не е хубаво да се преструва, че ти е съпруга, аз ги разбирам тия работи. Не трябваше да водиш тази жена тук. Ела, седни на този стол и ми разкажи за скъпата си майка. Ти се махай — прибави нещо като послепис леля Ейда, махвайки с ръка към Тапънс, която се колебаеше на прага.

Тапънс се оттегли веднага.

— Днес е в едно от обичайните си настроения — рече невъзмутимо мис Пакард, докато слизаха по стълбите. — Знаете ли — добави тя, — понякога може да бъде доста приятна. Трудно е да се повярва.

Томи седна в посочения му от леля Ейда стол и внимателно отбеляза, че не би могъл да разкаже много за майка си, тъй като тя е мъртва от близо четиридесет години. Леля Ейда не се смути от това твърдение.

— Я гледай — рече тя, — толкова отдавна ли беше? Как лети времето.

Тя го изгледа преценяващо.

— Защо не си се оженил? — попита тя. — Намери си една хубава, способна жена, която да се грижи за теб. Вече остаряваш и престани да се занимаваш с тези разпуснати жени, да ги водиш със себе си и да говориш, като че ли са ти съпруги.

— Виждам, че ще трябва да накарам Тапънс да си донесе брачното свидетелство, когато дойдем следващия път.

— Искаш да я изкараш почтена жена, така ли? — попита леля Ейда.

— Женени сме повече от трийсет години — каза Томи — и имаме син и дъщеря, които също са женени.

— Бедата е там — рече леля Ейда, ловко сменяйки темата, — че никой нищо не ми казва. Ако ме осведомявахте своевременно…

Томи не се възпротиви на това твърдение. Веднъж Тапънс му бе казала съвсем сериозно:

„Ако някой по-възрастен от шейсет и пет открие вина в теб, никога недей да спориш. Не се опитвай да доказваш, че си прав. Извини се веднага и кажи, че е било твоя грешка, че много съжаляваш и че никога повече няма да правиш така.“

В този момент Томи изведнъж ясно осъзна, че това трябва да е подходът към леля Ейда.

— Много съжалявам, лельо Ейда — каза той. — Нали знаеш, човек е склонен да забравя след време. Не всеки — продължи той без да се смущава, — притежава твоята прекрасна памет за минали събития.

Леля Ейда се ухили. Не би могло да се употреби друга дума за това.

— Не си бил чак толкова зле — рече тя. — Съжалявам, ако те приех малко грубо, само че мразя да ми се натрапват. Тук човек не може да бъде сигурен. Пускат всеки при теб. Абсолютно всеки. Ако приемах всеки за това, което казва, че е, сигурно щяха да искат да ме ограбят и убият в леглото ми.

— О, мисля, че преувеличаваш — каза Томи.

— Откъде мога да бъда сигурна? — каза леля Ейда. — Какви ли не неща чета във вестника. А и хората ги говорят едни. Не че вярвам на всичко, което ми се казва. Само че съм нащрек. Ще ми повярваш ли, онзи ден доведоха един непознат човек — никога преди не съм го виждала. Нарече се д-р Уилямс. Каза, че д-р Мъри бил в отпуск, а той бил новият му сътрудник. Нов сътрудник! Откъде да зная, че той е новият му сътрудник? Той твърди, че е и това е всичко.

— Наистина ли е новият му сътрудник?

— Е, в интерес на истината — каза леля Ейда, леко подразнена, че губи почва, — така се оказа. Само че никой не можеше да знае със сигурност. Пристигна с кола, носеше със себе си онази малка черна кутия, която докторите носят, за да мерят кръвното… и разни такива работи. Нещо като магическата кутия, за която толкова много говорят. На кого беше, на Джоана Сауткот ли?

— Не — отвърна Томи, — мисля, че тя беше нещо по-различно. Някаква ясновидка.

— А, разбирам. Е, исках да кажа, че всеки може да дойде на това място и да каже, че е лекар и веднага всички сестри ще почнат да се кискат и да повтарят: „Да, докторе, разбира се, докторе“ и ще му стоят мирно. Глупави момичета! А ако пациентът се кълне, че не познава този човек, ще кажат просто, че е със слаба памет и забравя хората. Никога не забравям физиономии — каза леля Ейда твърдо. — Никога не съм забравяла. Как е леля ти Карълайн? От доста време не съм я чувала. Знаеш ли нещо за нея?

Томи каза с извинителен тон, че леля му Карълайн е мъртва от петнайсет години. Леля Ейда прие съобщението за тази кончина без видима скръб. В края на краищата леля Карълайн не й беше сестра, а само първа братовчедка.

— Изглежда, че всички умират — каза тя с лека наслада. — Нямат издръжливост, това им е проблемът. Слабо сърце, коронарна тромбоза, високо кръвно, хроничен бронхит, ревматичен артрит и какво ли не още. Всички са кекави. Докторите ги правят такива. Дават им хапчета с килограми. Жълти хапчета, розови хапчета, зелени хапчета, дори черни хапчета не биха ме изненадали! Уф! По времето на баба ми се използваше сяра и петмез. Обзалагам се, че това беше най-доброто средство. Пред избора да се оправиш или да пиеш сяра и петмез, всеки път ще избираш оправянето. — Тя кимна доволно с глава. — Не може напълно да се вярва на докторите, нали? Не става въпрос за професионални неща, а за някаква нова приумица — казаха ми, че тровели хората тук, за да вземат сърцата им за хирурзите, така ми казаха. Лично аз не го вярвам. Мис Пакард не е жена, която би допуснала такова нещо.

На долния етаж мис Пакард посочи една врата, водеща навън от преддверието. В поведението й се долавяше леко извинение.

— Много съжалявам за това, мисис Бересфорд, но, предполагам, знаете как е със старите хора. Имат си предпочитания и неща, които не харесват, и държат на това.

— Сигурно е много трудно да се ръководи такова място — каза Тапънс.

— О, не съвсем — отвърна мис Пакард. — Доста е приятно, знаете ли. И наистина много ги обичам. Човек започва да обича хората, за които трябва да се грижи. Искам да кажа, че те си имат своите привички и своите капризи, но ако човек знае как, много е лесно да се справи.

Тапънс си помисли, че мис Пакард е от онези хора, които знаят как.

— Наистина са като деца — рече мис Пакард извинително. — Само че децата са много по-логични, което понякога създава трудности с тях. Хората тук са нелогични, те искат да бъдат уверявани като им казваш това, което искат да вярват. След това те отново са щастливи за малко. Тук имам много добър персонал. Търпеливи хора, знаете, добри по характер и не особено умни, защото хората, които са умни, обикновено са нетърпеливи по природа. Да, мис Донавън, какво има? — Тя обърна глава към една млада жена с пенсне, която слезе тичешком по стълбите.

— Отново мисис Локет, мис Пакард. Казва, че умира и иска да извикат доктора веднага.

— А — рече мис Пакард, без да се впечатлява, — от какво умира този път?

— Казва, че в задушеното вчера имало отровни гъби и тя била отровена.

— Това е нещо ново — каза мис Пакард. — По-добре да се кача и да поговоря с нея. Съжалявам, че ще ви оставя, мисис Бересфорд. В онази стая ще намерите вестници и списания.

— О, ще се оправя — рече Тапънс.

Тя влезе в стаята, която й посочиха. Това беше приятна стая с изглед към градината и френски прозорец, който се отваряше към нея. Имаше няколко кресла и вази с цветя по масите. На едната стена имаше библиотека със смесица от съвременни романи и пътеписи, както и това, което би могло да се нарече любими книги, които вероятно биха доставили удоволствие на много от тукашните обитатели. На масата лежаха списания.

В момента в стаята имаше само един човек. Една възрастна дама с бяла коса, сресана назад, седеше на стола, държеше чаша мляко в ръка и гледаше чашата. Тя имаше приятно румено лице и се усмихна любезно на Тапънс.

— Добро утро — рече дамата. — Идвате да живеете тук или сте само на посещение?

— На посещение съм — каза Тапънс. — Имам леля тук. Съпругът ми е с нея сега. Решихме, че двама души наведнъж може би ще са прекалено много.

— Много добре сте се сетили — каза възрастната дама. Тя отпи от млякото си с одобряващ вид. — Чудя се… не, сигурна съм, че така е по-добре. Не желаете ли нещо? Чай или кафе например? Нека да позвъня, тук са много услужливи.

— Не, благодаря ви — каза Тапънс, — наистина не искам.

— Дори и чаша мляко ли? Днес не е отровно.

— Не, не, дори това. Тръгваме след малко.

— Е, щом сте сигурни… само че няма да представлява никаква трудност, нали разбирате. Трудности тук не съществуват. Е, стига да не искате нещо съвсем невъзможно.

— Бих казала, че лелята, при която сме на посещение, понякога иска съвсем невъзможни неща — рече Тапънс. — Мис Фаншо — добави тя.

— А, мис Фаншо — каза старата дама. — О, да. Сякаш нещо я възпираше да продължи, но Тапънс бодро рече:

— Мога да си представя какъв тартор е. Винаги е била такава.

— О, да, наистина е така. Аз самата имах леля, която беше същата, нали разбирате, особено когато остаря. Само че всички ние много обичаме мис Фаншо. Може да бъде много, много забавна, стига да поиска. За хората, имам предвид.

— Да, навярно — рече Тапънс. Тя помисли за момент, възприемайки леля Ейда в тази нова светлина.

— Много е саркастична — каза възрастната дама. — Между другото, казвам се Ланкастър, мисис Ланкастър.

— Името ми е Бересфорд — рече Тапънс.

— Знаете ли, страхувам се, че човек изпитва удоволствие от малко злоба сегиз-тогиз. Как само описва някои от другите гости тук и какви неща разказва за тях! Е, нали разбирате, човек не би трябвало да ги намира за смешни, само че го прави.

— Отдавна ли живеете тук?

— Доста отдавна. Да, я да видя, седем години… осем години. Да, да, трябва да е повече от осем години — въздъхна тя. — Губи се контактът с нещата. И с хората също. Всичките ми роднини живеят в чужбина.

— Сигурно е доста тъжно.

— Не, не съвсем. Не се интересувам особено от тях. Всъщност дори не ги познавах добре. Прекарах лоша болест, много лоша болест и бях съвсем сама на света, затова те решиха, че за мен ще бъде по-добре да живея в някое място като това тук. Мисля, че имам голям късмет, че съм тук. Толкова са мили и загрижени. А градините са наистина красиви. Самата аз си зная, че не бих искала да живея сама, защото понякога се обърквам, нали разбирате. Много се обърквам — тя почука по челото си. — Тук се обърквам. Смесвам нещата. Понякога не си спомням точно какво се е случило.

— Съжалявам — каза Тапънс. — Предполагам, че всеки човек си има по нещо.

— Някои болести са много мъчителни. Тук живеят две бедни жени с много тежък ревматоиден артрит. Жестоко страдат. Затова си мисля, че може би няма значение, че понякога… ами, обърквам се малко за това какво е станало и къде, кой е бил и разни такива неща, нали разбирате. Във всеки случай не е болезнено физически.

— Не е. Мисля, че сте напълно права — отвърна Тапънс.

Вратата се отвори и влезе момиче с бяла престилка и малък поднос с каничка кафе и чиния с две бисквити, които сложи пред Тапънс.

— Мис Пакард реши, че може би ще искате чаша кафе — каза момичето.

— О, благодаря ви — рече Тапънс. Момичето излезе и мисис Ланкастър каза:

— Видяхте ли? Нали са много внимателни?

— Да, наистина.

Тапънс си сипа кафе и започна да го пие. Двете жени поседяха в мълчание известно време. Тапънс предложи чинията с бисквити, но старата жена поклати глава.

— Не, благодаря ви, скъпа. Обичам млякото си без нищо.

Тя остави празната си чаша и се облегна в стола си с притворени очи. Тапънс реши, че може би това е времето, когато тя подремва сутрин, затова запази мълчание. Внезапно обаче мисис Ланкастър трепна и се събуди. Очите й се отвориха, тя погледна Тапънс и каза:

— Виждам, че гледате камината.

— О, така ли? — попита Тапънс, леко учудена.

— Да. Чудех се… — тя се наведе напред и понижи глас. — … Извинете ме, ваше ли е бедното дете? Тапънс, леко изненадана, се поколеба.

— Аз… не, не мисля — каза тя.

— Просто се чудех. Мислех си, че може да сте тук по тази причина. Някой би трябвало да идва от време на време. Може би ще дойдат. И ще гледат камината, като вас. Там е, нали разбирате. Зад камината.

— О — рече Тапънс. — О, така ли?

— Винаги по едно и също време — каза мисис Ланкастър тихо. — Винаги по едно и също време на деня. — Тя погледна часовника над камината. Тапънс също го погледна. — Единайсет и десет — каза възрастната дама. — Единайсет и десет. Да, винаги е по едно и също време всяка сутрин.

Тя въздъхна.

— Хората не разбираха… казвах им какво знам… но никой не ми вярваше!

Тапънс почувства облекчение, защото в този момент вратата се отвори и влезе Томи. Тапънс стана.

— Ето ме, готова съм — тя се отправи към вратата и обърна глава, за да каже: — Довиждане, мисис Ланкастър.

— Как се справи? — попита тя Томи, щом минаха в салона.

— След като ти си тръгна — отговори Томи, — беше като пожар.

— Изглежда, че й оказвам лошо влияние, нали? — запита Тапънс. — Доста е ободряващо, в известен смисъл.

— Защо ободряващо?

— Ами на моята възраст — каза Тапънс — и с моя спретнат, почтен и малко скучен вид е хубаво да си помислиш, че могат да те вземат за развратна жена с фатален сексуален чар.

— Глупавичката ми — каза Томи, като я ощипа по ръката с обич. — С кого си бърбореше? Стори ми се много приятна пухкава стара дама.

— Много беше мила — каза Тапънс. — Приятна възрастна жена. За съжаление обаче е ку-ку.

— Ку-ку ли?

— Да, изглежда си мисли, че зад камината има мъртво дете или нещо от този сорт. Попита ме дали детето е мое.

— Доста страховито — каза Томи. — Предполагам, че има и откачени хора тук, както и обикновени обитатели, чийто единствен проблем е възрастта. И все пак изглеждаше мила.

— О, наистина е мила — каза Тапънс. — Мила и много сладка, струва ми се. Интересно какви лиса приумиците й и защо.

Мис Пакард отново се появи неочаквано.

— Довиждане, мисис Бересфорд. Надявам се, че са ви донесли кафе?

— О, да, донесоха ми, благодаря ви.

— Е, много мило от ваша страна, че наминахте — каза мис Пакард. Като се обърна към Томи, тя добави: — Знам, че посещението ви допадна много и на мис Фаншо. Съжалявам, че беше груба със съпругата ви.

— Мисля, че това й достави голямо удоволствие — каза Тапънс.

— Да, напълно сте права. Обича да бъде груба с хората. За съжаление, доста добре й се отдава.

— Затова тя се упражнява винаги, когато има възможност — каза Томи.

— И двамата проявявате голямо разбиране — каза мис Пакард.

— Поговорих си с една възрастна дама — каза Тапънс. — Мисис Ланкастър, май че така каза?

— А, да, мисис Ланкастър. Всички много я обичаме.

— Тя не е ли… Не е ли малко странна?

— Е, има си своите приумици — каза мис Пакард извиняващо. — Няколко души тук имат приумици. Доста са безобидни, но… Е, такива са си. Разни работи, които вярват, че са им се случили. Или пък на други хора. Опитваме се да не ги забелязваме, да не ги насърчаваме. Просто ги пренебрегваме. Наистина си мисля, че това е някаква игра на въображението, някаква фантазия, в която те обичат да живеят. Нещо вълнуващо или нещо тъжно и трагично. Няма значение какво. Слава Богу, поне мания за преследване няма. С това нямаше да се справим.

— О, свърши се — рече Томи с въздишка, докато се качваше в колата. — Няма да се налага да идваме поне още шест месеца.

Само че не се наложи да идват отново след шест месеца, тъй като три седмици по-късно леля Ейда умря в съня си.