Агата Кристи
Злото е на път (13)

13. Албърт следва уликите

Тапънс премигна с очи. Образът беше доста неясен. Опита се да повдигне глава, но трепна, когато я прониза остра болка и тя отново се отпусна назад върху възглавницата. Тя затвори очи. Скоро ги отвори отново и премигна още веднъж.

С чувство на постижение тя разпозна заобикалящата я обстановка. „В болнично отделение съм“ — помисли си Тапънс. Удовлетворена от умствения си прогрес до този момент, тя прекрати интелектуалната дедукция. Намираше се в болнично отделение и главата я болеше. Защо я болеше и защо беше в болнично отделение, тя не бе съвсем сигурна. „Катастрофа?“ — помисли си Тапънс.

Около леглата сновяха сестри. Това изглеждаше напълно естествено. Тя затвори очи и опита една малка внимателна мисъл. Смътният образ на възрастна фигура в църковни одежди прекоси умственото й пространство. „Отчето? — каза си Тапънс замислено. — Отчето ли е това?“ Наистина не можеше да си спомни. Предположи, че е той.

„Но какво правя в тази болница? — помисли си Тапънс. — Имам предвид, че се грижа за болните, значи, трябва да съм с униформа. С униформа на VAD.“

— Боже мой — рече тя.

Скоро до леглото й се материализира една сестра.

— По-добре ли се чувствате, мила? — попита сестрата с някаква фалшива веселост. — Хубаво е така, нали?

Тапънс не бе много сигурна дали беше хубаво. Сестрата каза нещо за освежаваща чаша чай.

„Явно съм пациент“ — каза си Тапънс с неодобрение. Тя продължи да лежи кротко, възкресявайки в паметта си различни разпокъсани мисли и думи.

— Войници — каза Тапънс. — VAD. Това е, разбира се. Аз съм от VAD.

Сестрата й донесе чай в нещо като купичка и я подкрепяше, докато тя отпиваше от чая. Болка отново прониза главата й.

— Аз съм от VAD — каза Тапънс гласно.

Сестрата я погледна неразбиращо.

— Главата ме боли — каза Тапънс, като добави едно твърдение, изразяващо факт.

— Скоро ще мине — каза сестрата.

Тя отдръпна купичката и докладва на преминаващата старша сестра:

— Номер 14 се събуди. Струва ми се обаче, че е малко замаяна.

— Каза ли нещо?

— Каза, че е VIP^[1] — рече сестрата.

Старшата сестра на отделението изсумтя, с което показа какво е отношението й към маловажни пациенти, които твърдят, че са VIP.

— Ще видим тази работа — каза старшата сестра. — Побързайте, сестра, не се мотайте цял ден с тази купичка.

Тапънс се отпусна полузаспала на възглавниците. Все още не бе преодоляла етапа, на който позволяваше мислите да прелитат през ума й в твърде неорганизиран строй.

Някой трябваше да е тук, чувстваше тя, някой, когото тя познава много добре. Имаше нещо много странно в тази болница. Това не беше болницата, която тя помнеше. Това не беше болницата, в която тя бе помагала. „Всички бяха войници там — каза си Тапънс. — Бях в хирургическото отделение, в първи и втори ред.“ Тя отвори очи и се огледа още веднъж. Реши, че това е болница, която никога преди не е виждала и няма нищо общо с грижите за хирургически случаи, военни или други.

„Чудя се къде ли е — рече си Тапънс. — На кое място?“ Опита се да си спомни името на някое място. Единствените места, за които можа да се сети, бяха Лондон и Саутхамптън.

Старшата сестра на отделението се появи край леглото й.

— Надявам се, че се чувствате малко по-добре — рече тя.

— Добре съм — каза Тапънс. — Какво ми има?

— Ударили сте си главата. Предполагам, че е доста болезнено, нали?

— Боли ме — каза Тапънс. — Къде съм?

— В Кралската болница на Маркет Бейзинг.

Тапънс обмисли тази информация. За нея тя не означаваше абсолютно нищо.

— Стар свещеник — рече тя.

— Моля?

— Нищо особено. Аз…

— Все още не сме написали името ви върху картона ви — каза старшата сестра.

Тя приготви писалката си и погледна въпросително Тапънс.

— Името ми?

— Да — каза сестрата. — За документацията — добави тя услужливо.

Тапънс замълча, докато обмисляше. Името й. Как й беше името? „Колко глупаво — помисли си Тапънс, — май че съм го забравила. И все пак трябва да имам име.“ Внезапно почувства слабо облекчение. Лицето на възрастния свещеник изведнъж проблесна в съзнанието й и тя каза решително:

— Разбира се. Прудънс.

— П-р-у-д-ъ-н-с ли?

— Точно така — каза Тапънс.

— Това е малкото ви име. А фамилията?

— Каули. К-а-у-л-и.

— Радвам се, че уредихме това — каза сестрата и се оттегли с вид на човек, чиято документация повече не го притеснява.

Тапънс почувства леко доволство от себе си. Прудънс Каули. Прудънс Каули от VAD и баща й беше свещеник… Свещеник в някакво село, и беше война, и… „Смешно — каза си Тапънс, — явно бъркам всичко. Струва ми се, че всичко това се е случило много отдавна.“ Тя промърмори на себе си: „Ваше ли е бедното дете?“ Замисли се. Тя ли каза това току-що или някой друг й го беше казал? Сестрата се върна отново.

— Адресът ви — рече тя, — мис… мис Каули или мисис Каули може би? Вие ли попитахте за някакво дете?

— Ваше ли е бедното дете? Някой на мен ли го каза или аз го казвам?

— На ваше място, мила, бих поспала малко сега — каза сестрата.

Тя си отиде и отнесе получената информация на съответното място.

— Изглежда, че е дошла на себе си, докторе — отбеляза тя, — и заяви, че се казва Прудънс Каули. Но явно не си спомня адреса си. Каза нещо за някакво дете.

— Добре — каза докторът с обичайната си небрежност, — ще й дадем още двайсет и четири часа. Тя се оправя от сътресението доста добре.

 

 

Томи се мъчеше със секретния си ключ. Преди да успее да го използва, вратата се отвори и Албърт изникна на прага.

— Е — попита Томи, — върна ли се?

Албърт бавно поклати глава.

— И нито дума от нея, нито обаждане, нито писмо… нито телеграма?

— Казвам ви, сър, нищо. Съвсем нищо. Няма нищо и от никой друг. Спотайват се… но са я хванали. Така мисля. Хванали са я.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „хванали са я“? — попита Томи. — Това е от глупостите, които четеш… Кой я е хванал?

— Ами знаете кого имам предвид. Бандата.

— Каква банда?

— Една от онези банди, дето мятат ножове. Или някоя международна.

— Стига си приказвал глупости — каза Томи. — Знаеш ли какво мисля?

Албърт го погледна въпросително.

— Мисля, че е твърде необмислено от нейна страна да не ни изпрати никаква вест — рече Томи.

— А — каза Албърт, — да, разбирам какво искате да кажете. Сигурно бихте могли да си мислите така. Ако така се чувствате по-добре — добави той доста мрачно. Албърт пое пакета от ръцете на Томи. — Виждам, че връщате картината обратно — каза той.

— Да, донесох проклетата картина обратно — каза Томи. — Страшна полза имаше от нея, няма що!

— Нищо ли не научихте от нея?

— Не е точно така — каза Томи. — Научих нещо от картината, но дали това, което съм научил, ще ми свърши някаква работа — не зная. — Той добави: — Предполагам, че доктор Мъри не се е обаждал, нито мис Пакард от старческия дом „Слънчевото било“? Нищо подобно, нали?

— Никой не се е обаждал, освен зарзаватчията, за да каже, че имал много хубави патладжани. Той знае, че госпожата обича патладжани. Винаги я осведомява. Само че аз му казах, че нея я няма в момента. — Той добави: — Приготвил съм ви пиле за вечеря.

— Удивително е, че никога не можеш да се сетиш за нещо друго, освен за пилета — каза Томи нелюбезно.

— Този път е това, което наричат пиленце — каза Албърт. — Мършавичко е — добави той.

— Ще свърши работа — каза Томи.

Телефонът иззвъня. На секундата Томи скочи от стола си и се втурна към него.

— Ало… ало?

Слаб и далечен глас изрече:

— Мистър Томас Бересфорд? Ще приемете ли личен разговор от Инвъргашли?

— Да.

— Почакайте, моля.

Томи зачака. Вълнението му започна да спада. Трябваше да почака малко. След това прозвуча един отривист и компетентен глас, който той познаваше. Гласът на дъщеря му.

— Здравей, ти ли си, татко? — Дебора!

— Да. Защо си задъхан, да не си тичал? Дъщерите, помисли си Томи, винаги са критични.

— От възрастта е — каза той. — Как си, Дебора?

— О, добре съм. Виж, татко, видях нещо във вестника. Може и ти да си го видял. Замислих се за него. Нещо за някой, който претърпял злополука и бил в болница.

— Е? Мисля, че не съм виждал нищо такова. Искам да кажа, че по никакъв начин няма да го забележа. Защо?

— Ами… то не звучеше много страшно. Предположих, че е автомобилна катастрофа или нещо от сорта. Споменаваше се, че жената, която и да е тя… възрастна жена… се е представила като Прудънс Каули, но не могли да открият адреса й.

— Прудънс Каули? Искаш да кажеш…

— Ами да. Просто… Е, просто ми мина през ума. Това е името на мама, нали? Имам предвид, това беше името й.

— Разбира се.

— Винаги забравям за Прудънс. Искам да кажа, никога не сме мислили за нея като за Прудънс, ти и аз, нито пък Дерек.

— Не — каза Томи, — не. Това не е кръщелно име, което някой би свързал с майка ти.

— Не, знам, че не е. Просто си помислих, че е… доста странно. Мислиш ли, че може да е някаква нейна роднина?

— Предполагам, че може. Къде е това?

— Болницата в Маркет Бейзинг мисля, че пишеше. Доколкото разбрах, искали да научат нещо повече за нея. Просто си помислих… е, знам, че е ужасно глупаво, сигурно има маса хора на име Каули и маса хора на име Прудънс, но просто реших да се обадя и да проверя. Да се уверя — имам предвид, че мама си е вкъщи и че всичко е наред.

— Разбирам — каза Томи. — Да, разбирам.

— Е, казвай, татко, вкъщи ли е тя?

— Не — отвърна Томи, — не е вкъщи и дори не зная дали е добре или не.

— Какво искаш да кажеш? — запита Дебора. — Какво прави мама? Предполагам, че през последните пет дни си бил в Лондон на онзи извънредно таен и секретен идиотски остатък от миналото, и си дрънкал със старите момчета.

— Напълно си права — каза Томи. — Върнах се оттам снощи.

— И видя, че мама я няма… или ти знаеше къде отива? Хайде, татко, кажи ми всичко. Притеснен си. Много добре, те усещам, когато си притеснен. С какво се занимава мама? Тръгнала е след нещо, нали? Бих искала на нейната възраст да се научи да си седи мирно и да не се занимава с разни работи.

— Беше разтревожена — каза Томи. — Тревожеше се за нещо, което се е случило във връзка със смъртта на леля ти Ейда.

— Какво нещо?

— Ами нещо, което една от пациентките в старческия дом й каза. Разтревожи се за тази възрастна жена. Тя започна много да приказва и майка ти се разтревожи за някои неща, които тя каза. И така, когато отидохме да прегледаме вещите на леля Ейда, решихме да поговорим с тази жена, но явно тя беше напуснала доста внезапно.

— Е, всичко това е съвсем естествено, нали?

— Някакви нейни роднини са дошли и са я отвели.

— Все още изглежда съвсем естествено — каза Дебора. — Защо се е изплашила мама?

— Втълпи си — каза Томи, — че на тази възрастна жена може да се е случило нещо.

— Разбирам.

— Откровено казано, изглежда, че е изчезнала. Всичко е станало съвсем естествено. Имам предвид, че има поръчителства от банки, адвокати и всичко останало. Само че… не можахме да открием къде е.

— Искаш да кажеш, че мама е тръгнала да я търси ли?

— Да. И не се върна, когато беше казала, че ще се върне, преди два дни.

— И не се е обаждала?

— Не.

— Трябваше да се грижиш за мама по-добре — каза Дебора сурово.

— Никой от нас не е успявал да се грижи за нея — каза Томи. — Дори и ти, Дебора, ако става дума за това. По същия начин влезе във войната и направи сума ти неща, които не бяха нейна работа.

— Но сега е по-различно. Имам предвид, че е доста стара. Трябва да си седи вкъщи и да се пази. Сигурно й е било скучно. В края на краищата, това е в дъното на всичко.

— Болницата на Маркет Бейзинг, така ли каза? — попита Томи.

— Мелфърдшир. Мисля, че е на около час и половина с влак от Лондон.

— Точно така — каза Томи. — А близо до Маркет Бейзинг има едно село, което се казва Сатън Чансълър.

— То пък какво общо има? — попита Дебора.

— Твърде дълга история — рече Томи. — Свързано е с една картина на къща край моста над един канал.

— Струва ми се, че не те чувам много добре — каза Дебора. — Какво каза?

— Няма значение — рече Томи. — Ще се обадя в болницата на Маркет Бейзинг. Добре е, струва ми се, че майка ти е там. Хората, които са получили сътресение, често си спомнят първо неща, които са им се случили в детството и чак след това бавно се връщат към настоящето. Върнала се е към моминското си име. Може да е претърпяла автомобилна катастрофа, но не бих се изненадал и ако някой я е тупнал по главата. Това е нещо, което би могло да се случи на майка ти. Забърква се в разни работи. Ще ти съобщя какво съм открил.

Четиридесет минути по-късно Томи Бересфорд погледна часовника си и изпусна въздишка на дълбока загриженост, докато оставяше телефонната слушалка върху вилката. Появи се Албърт.

— Какво ще правим с вечерята ви, сър? — запита той. — Не сте яли нищо, а аз се извинявам, че забравих за пилето… Стана на въглен.

— Не искам нищо да ям — каза Томи. — Искам нещо за пиене. Донеси ми едно двойно уиски.

— Веднага, сър — рече Албърт. Няколко минути по-късно той донесе желаното освежително питие на Томи, който се бе отпуснал в износеното, о удобно кресло, запазено специално за него.

— Предполагам, че сега — каза Томи — искаш да чуеш всичко.

— Всъщност, сър — каза Албърт с леко извиняващ се глас, — по-голямата част ми е известна. Разбирате ли, като чух, че става дума за госпожата и така нататък, позволих си волността да вдигна деривата в спалнята. Мислех, че няма да имате нищо против, сър, не и когато е за госпожата.

— Не те обвинявам — каза Томи. — Всъщност, благодарен съм ти. Ако трябваше да обяснявам отначало…

— Свързахте се с всички, нали? С болницата, с доктора и с управителката.

— Няма нужда да повтаряме всичко отново — рече Томи.

— Болницата в Маркет Бейзинг — каза Албърт. — Никога не е споменавала и дума за нея. Никога не я е давала като адрес или нещо такова.

— Не е имала намерение това да става неин адрес — рече Томи. — Доколкото мога да разбера, вероятно са я фраснали по главата някъде навън. Някой я е качил в кола и я е оставил някъде по пътя, за да изглежда като най-обикновен обир. — Той добави: — Събуди ме утре в шест и половина. Искам да започна от рано.

— Съжалявам, че пилето ви пак изгоря във фурната. Само го сложих, за да не изстине и го забравих.

— Стига с тези пилета — рече Томи. — Винаги съм ги смятал за много глупави птици, само се бутат под колите и кудкудякат наоколо. Погреби го утре сутринта с почести.

— Тя не е на прага на смъртта или нещо такова, нали? — попита Албърт.

— Спести си мелодраматичните фантазии — каза Томи. — Ако беше подслушвал внимателно, щеше да знаеш, че отново е дошла на себе си, знае коя е или коя е била, знае къде е и те се заклеха, че ще я пазят там и ще ме чакат, докато отида. По никакъв начин няма да й позволят да се измъкне от леглото и пак да хукне да върши някаква глупава детективска работа.

— Като заговорихме за детективска работа… — каза Албърт, като се поколеба и леко се покашля.

— Не ми се говори за това — каза Томи. — Забрави го, Албърт. Учи се да събираш книги или да отглеждаш цветя на прозореца, или нещо такова.

— Е, само си мислех… имам предвид като улики…

— И какво за уликите?

— Просто си мислех.

— Оттам идват всичките беди в живота. От мисленето.

— Улики — каза Албърт отново. — Тази картина, например. Това е улика, нали?

Томи забеляза, че Албърт е закачил картината с къщата край канала на стената.

— Ако тази картина е улика за нещо, за какво мислиш, че е улика? — Той леко се смути, като осъзна колко тромава фраза бе изрекъл току-що.

— Имам предвид… за какво става дума въобще? Би трябвало да означава нещо. Това, което си мислех — каза Албърт, — ако ме извините, че го споменавам…

— Продължавай, Албърт.

— Мислех си за онова бюро.

— Бюро ли?

— Да. Онова, което донесоха преносвачите на мебели заедно с малката масичка, двата стола и другите неща. Казахте, че е семейна собственост, така ли?

— Принадлежеше на леля ми Ейда — рече Томи.

— Ами точно това имах предвид, сър. Това е такова място, където се намират улики. В стари бюра. Антики.

— Възможно е — каза Томи.

— Зная, че не е моя работа и предполагам, че наистина не трябваше да се бъркам в това, но докато ви нямаше, сър, не можах да се сдържа. Трябваше да отида и да погледна.

— Какво… да погледнеш в бюрото ли?

— Да, само да погледна дали няма някоя улика там. Нали разбирате, бюра като това обикновено имат тайни чекмеджета.

— Възможно е — рече Томи.

— Ами точно това е. Можеше да има някоя скрита улика там. Затворена в тайно чекмедже.

— Съгласен съм с подобна идея — каза Томи, — но не виждам причина, поне доколкото знам, леля ми Ейда да открие каквото и да било по тайни чекмеджета.

— Човек никога не знае с възрастните жени. Обичат да крият разни неща. Като гаргите са или като свраките, забравих кое беше. Може да има тайно завещание вътре или нещо, написано със симпатично мастило, или пък съкровище. Или упътване къде можете да намерите съкровище.

— Съжалявам, Албърт, но мисля, че ще трябва да те разочаровам. Съвсем сигурен съм, че няма нищо подобно в това старо бюро, което някога принадлежеше на чичо ми Уилям. Още един човек, който стана свадлив на стари години, освен че беше глух като пън и много раздразнителен.

— Мислех си — каза Албърт, — че никому няма да навреди, ако погледнем, нали? — Той добави добродетелно: — Тъй или инак трябва да се почисти. Нали знаете как са старите неща при възрастните жени. Не ги чистят много… не и когато имат ревматизъм и им е трудно да се справят.

Томи се замисли за момент. Спомняше си, че двамата с Тапънс прегледаха набързо чекмеджетата на бюрото, извадиха съдържанието им така, както си беше, и го сложиха в два големи плика, след което извадиха от долните чекмеджета няколко чилета вълна, две жилетки, един черен кадифен шал и три хубави калъфки за възглавници, които предадоха заедно с другите дрехи и вехтории. След като се върнаха у дома, прегледаха документите от двата плика. Вътре нямаше нищо особено интересно.

— Прегледахме съдържанието, Албърт — каза той. — Наистина посветихме няколко вечери на това. Имаше едно-две доста интересни писма, няколко рецепти за варене на свински бут, още няколко за консервиране на плодове, няколко дажбени книжки, купони и други неща, останали от войната. Нямаше нищо интересно.

— О — рече Албърт, — но това са само хартийките, както се казва. Просто обикновените документи, с които човек се зарива по бюра, чекмеджета и така нататък. Имам предвид истински тайни неща. Когато бях малък, нали разбирате, работих шест месеца при един антиквар — често му помагах да подправя разни неща. Но така се научих за тайните чекмеджета. Обикновено ги правят по един и същ модел. Има три-четири разпространени начина, които варират от време на време. Не мислите ли, сър, че би трябвало да погледнете? Искам да кажа, че не бих искал да го правя сам, когато вас ви няма. Не искам да бъда нагъл — той погледна Томи с вид на молещо куче.

— Хайде, Албърт — каза Томи, като се предаде. — Да отидем да проверим.

„Много хубава мебел — мислеше си Томи, докато стоеше край Албърт и разглеждаше екземпляра от наследството на леля Ейда. — Добре поддържана, с хубав стар лак, доказателство за добрата работа и майсторството от миналите времена.“

— Е, Албърт — каза той, — действай. Това е твоето забавление. Само недей да го чупиш.

— О, винаги съм бил толкова внимателен. Не съм го насилвал, не съм пъхал ножове в процепите, нищо подобно. Първо сваляме предната част и я слагаме на тези две дървени плоскости, които се издърпват. Точно така, виждате ли, така крилото пада и тук е седяла възрастната жена. Леля ви Ейда е имала много хубава малка седефена кутия за попивателни. Беше в лявото чекмедже.

— Има още две тук — каза Томи.

Той измъкна две изящни плитки вертикални чекмеджета с пиластри от двете страни.

— А, тези, сър. Можете да слагате разни хартии в тях, но нищо тайно няма. Най-обикновеното място е като се отвори това малко средно шкафче… на дъното му се натиска нещо, издърпвате дъното и отдолу има място. Има обаче и други начини, и места. Това бюро е от онези, които могат да имат доста скривалища.

— Това също не е много тайно, нали? Просто плъзгаш плоскостта назад…

— Там е цялата работа. Изглежда като че ли си намерил всичко, което има за намиране. Дърпаш капака, отдолу има празно пространство и можеш да сложиш доста неща, които не искаш да бъдат пипани и така нататък. Но това не е всичко, както се казва. Защото, нали разбирате, тук отпред на една малка дъсчица, като малък корниз. Можете да я чете нагоре, нали виждате.

— Да — каза Томи, — да, виждам. Бута се нагоре.

— И тук имате тайник, точно зад средната ключалка.

— Само че вътре няма нищо.

— Не — каза Албърт, — разочароващо е. Но ако плъзнете ръка в този тайник и я размърдате наляво-надясно, ще напипате две малки тънки чекмедженца, по едно от всяка страна. Отгоре е изрязан един малък полукръг, в който можете да си пъхнете пръста… леко да дръпнете към вас… — като отбелязваше тези неща, Албърт постави китката си почти акробатическо положение. — Понякога малко заяждат. Чакайте… чакайте… ето, излиза. Закаченият показалец на Албърт издърпа нещо отвътре. Той внимателно го придвижи, докато тясното, малко чекмедже се показа в отвора. Той го извади и го сложи пред Томи с вид на куче, което носи кокал на господаря си. — Чакайте сега, сър. Има нещо тук, нещо, увито в дълъг тънък плик. Сега ще опитаме от другата страна. Той смени ръцете си и възобнови акробатическите си придърпвания. Скоро второто чекмедже излезе на бял свят и бе сложено до първото.

— Тук също има нещо — каза Албърт. — Още един запечатан плик, който някой някога е скрил. Не съм се опитвал да отворя никой от тях… не бих се осмелил да направя подобно нещо. — Гласът му беше благочестив до крайност. — Оставям го на вас… Искам да кажа обаче… може да има улики…

Заедно с Томи двамата извадиха съдържанието на прашните чекмеджета. Най-напред Томи извади един запечатан плик, завит на руло по дължина и хванат с ластик. Ластикът се разпадна в момента, в който го докоснаха.

— Изглежда ценно — каза Албърт.

Томи погледна плика. Върху него беше написано: „Поверително“.

— Ето — рече Албърт, — „поверително“. Това е улика.

Томи извади съдържанието на плика. Половин лист беше изписан с избелял почерк, при това — твърде нечетлив.

Томи го обърна няколко пъти, а Албърт се наведе над рамото му, като дишаше тежко.

— Рецепта на мисис Макдоналд за сьомга със сметана — прочете Томи. — Дадена ми като специална услуга. Взима се един килограм месо от сьомга, половин литър сметана, една винена чаша бренди и една прясна краставица. — Той млъкна. — Съжалявам, Албърт, но тази улика несъмнено ще ни доведе до едно хубаво ястие.

Албърт измърмори звуци, които изразяваха отвращение и разочарование.

— Няма значение — каза Томи. — Можем да опитаме следващия.

Следващият запечатан плик не приличаше толкова на антика, колкото другия. Върху него бяха прикрепени два бледи сиви восъчни печата, всеки от които представляваше дива роза.

— Симпатично — каза Томи. — Доста чудновато за леля Ейда. Сигурно е рецепта за пирог с говеждо месо.

Томи разкъса плика и повдигна вежди. Отвътре изпаднаха десет внимателно сгънати банкноти от пет лири.

— Хубавите тънки банкноти — каза Томи. — От старите са. Нали знаеш, от онези, дето ги използвахме през войната. Отпадъчна хартия. Сигурно днес не са валидни.

— Пари! — каза Албърт. — За какво са й тези пари?

— О, това са белите пари за черни дни на старата жена — рече Томи. — Леля Ейда винаги имаше бели пари за черни дни. Преди години тя ми каза, че всяка жена трябва да има в себе си петдесет лири на банкноти от пет лири, за това, което тя нарече извънредни случаи.

— Е, предполагам, че това все още би свършило работа — каза Албърт.

— Струва ми се, че не са излезли напълно от употреба. Мисля, че може да се уреди да ти ги сменят в банката.

— Има още един — каза Албърт. — Онзи от другото чекмедже…

Следващият беше по-дебел. Явно в него имаше повече неща и върху му имаше три червени печата, важни на вид. От външната страна беше написано със същия заострен почерк:

„В случай че умра, този плик да се изпрати запечатан на моя адвокат, мистър Рокбъри от Рокбъри&Томпкинс, или на племенника ми Томас Бересфорд. Да не се отваря от неупълномощени лица.“

Вътре имаше няколко ситно изписани листа. Почеркът беше лош, много заострен и тук-там — нечетлив. Томи го прочете на глас с известни затруднения.

„Аз, Ейда Мария Фаншо, записвам някои неща; които узнах и които ми бяха разказани от хора, живеещи в този старчески дом, наречен «Слънчевото било». Не мога да гарантирам верността на нищо от това, но явно има причини да се вярва, че подозрителни — възможно е дори престъпни — действия се извършват или са се извършвали тук. Елизабет Мууди, глупава жена, но, според мен, без навика да лъже, твърди, че е разпознала добре известен престъпник тук. Възможно е сред нас да действа отровител. Самата аз не приемам всичко за чиста монета, но ще остана нащрек. Предлагам да записвам всички факти, които разбера. Всичко може да се окаже празна работа. Моля или адвокатът ми, или племенникът ми Томас Бересфорд да извършат пълно разследване.“

— Ето — рече Албърт триумфално, — нали ви казах! Това е улика!