Агата Кристи
Злото е на път (16)

16. На следващата сутрин

Това бе сутринта след събирането.

Айвър Смит и Томи прекъснаха разговора си за момент и се погледнаха един друг, след което погледнаха Тапънс. Тапънс гледаше решетката на камината. Умът й бе далеч оттук.

— Докъде стигнахме? — попита Томи.

С въздишка Тапънс се завърна оттам, където бродеха мислите й и погледна двамата мъже.

— Все още си мисля, че всичко се връзва — каза тя. — За какво беше събирането снощи? Какво означаваше всичко това? — тя погледна Айвър Смит. — Предполагам, че е означавало нещо за вас двамата. Знаете ли къде се намираме?

— Не бих казал — отвърна Айвър. — Не се занимаваме с едно и също нещо, нали?

— Не съвсем — отвърна Тапънс.

Двамата мъже я изгледаха въпросително.

— Добре — рече Тапънс. — Аз съм жена с идея фикс. Искам да намеря мисис Ланкастър. Искам да съм сигурна, че е добре.

— Най-напред искаш да намериш мисис Джонсън — каза Томи. — Никога няма да намериш мисис Ланкастър, докато не намериш мисис Джонсън.

— Мисис Джонсън — каза Тапънс. — Да, чудя се… Но предполагам, че нищо от тази част не представлява интерес за вас — обърна се тя към Айвър Смит.

— О, напротив, мисис Томи, много ме интересува.

— Какво ще кажете за мистър Екълс?

Айвър се усмихна.

— Мисля — произнесе той, — че възмездието скоро ще настигне мистър Екълс. Все пак не бих заложил на това. Той е човек, който покрива следите си с невероятна изобретателност. Още повече, ако си представим, че въобще няма никакви следи. — Той добави замислено под носа си: — Голям ръководител. Голям организатор.

— Снощи… — започна Тапънс, но се поколеба. — Може ли да задавам въпроси?

— Можеш да питаш — отвърна й Томи, — но не разчитай, че ще получиш задоволителни отговори от стария Айвър.

— Сър Филип Старк — каза Тапънс. — Той пък какво диреше тук? Не изглежда като типичен престъпник, освен ако не е от вида…

Тя спря, като трескаво се мъчеше да се залови за зашеметяващите предположения на мисис Копли за убийците на деца…

— Сър Филип Старк се явява много ценен източник на информация — каза Айвър Смит. — Той е най-големият земевладелец в тази област, също и в други части на Англия.

— В Камбърлънд?

Айвър Смит погледна остро Тапънс.

— Камбърлънд ли? Защо споменавате Камбърлънд? Какво знаете за Камбърлънд, мисис Томи?

— Нищо — отвърна Тапънс. — По някаква причина просто ми влезе в главата. — Тя се намръщи и придоби объркан вид. — И една роза на червени и бели ивици край къщата… една от онези старомодни рози.

Тя поклати глава.

— Къщата край канала собственост ли е на сър Филип Старк?

— Земята е негова собственост… Притежава по-голямата част от земите наоколо.

— Да, така каза снощи.

— Чрез него научихме доста неща за даването на земи и къщи под наем, което беше хитро прикрито зад юридически усложнения…

— Онези агенти по недвижими имоти, при които бях на Маркет Скуеър… Има ли нещо гнило в тях или само си въобразявам?

— Не си въобразявате. Тази сутрин ще ги посетим. Смятаме да им зададем някои доста неприятни въпроси.

— Добре — заяви Тапънс.

— Справяме се доста добре. Изяснихме големия обир на пощата през 1965, обира в Олбъни Крос, както и онази история с ирландския пощенски влак. Намерихме част от ограбеното. Хитри места са измайсторили в тези къщи. В една бяха направили нова баня, в друга — няколко сервизни помещения, като две от стаите бяха малко по-малки, отколкото трябва, осигурявайки по такъв начин интересни ниши. О, да, доста неща открихме.

— Но какво ще кажете за хората! — попита Тапънс. — Имам предвид хората, които са обмислили или ръководили всичко това… освен мистър Екълс, имам предвид. Трябва да има и други, които знаят нещо.

— О, да. Има двама души, единият държи нощен клуб на доста удобно място, точно край Лондон. Наричат го Хепи Хамиш. Мазен е като олио. Има и една жена, която наричат Килър^[1] Кейт — но това беше отдавна — един от нашите интересни престъпници. Красиво момиче, но душевното й равновесие беше под съмнение. Отстраниха я, можеше да се превърне в опасност за тях. Бяха строго делови концерн, занимаващ се с плячката, а не с убийства.

— И къщата край канала е била едно от скривалищата им?

— Да, по едно време. Наричали я Лейдимед. Имала е доста различни имена навремето.

— Просто за да се затруднят нещата, предполагам — рече Тапънс. — Лейдимед. Чудя се, дали това се връзва с едно определено нещо.

— С какво трябва да се връзва?

— Е, не точно да се връзва — каза Тапънс. — Просто разбуди нещо друго, което дремеше в ума ми, ако разбирате какво искам да кажа. Проблемът е там — добави тя, — че самата аз не зная какво точно имам предвид сега. Също и картината. Боскоуън е нарисувал картината, след което някой друг е нарисувал лодка с име…

— „Тайгърлили“.

— Не, „Уотърлили“. И жена му казва, че той не е рисувал лодката.

— Тя може ли да знае?

— Предполагам, че да. Ако си женен за художник и особено ако ти самият си творец, мисля, че би усетил, ако стилът е различен. Тя доста ме плаши — рече Тапънс.

— Кой, мисис Боскоуън ли?

— Да. Властна, ако разбираш какво искам да кажа. Твърде непреодолима.

— Възможно е, да.

— Тя знае разни неща — каза Тапънс, — но не съм сигурна, че ги знае, защото ги знае, ако разбираш какво имам предвид.

— Не разбирам — каза Томи твърдо.

— Ами искам да кажа, че има един начин да се знаят нещата. Другият начин е да ги чувстваш.

— Това е по-скоро твоят начин, Тапънс.

— Можеш да приказваш, каквото си искаш — рече Тапънс, като очевидно следваше пътя на собствените си мисли, — но всичко се върти около Сатън Чансълър. Около Лейдимед или къщата край канала, или както искаш го наречи. И около всички хора, които живеят там, сега и в миналото. Някои неща могат да се върнат доста назад, струва ми се.

— Мислиш си за мисис Копли.

— В общи линии — рече Тапънс, — струва ми се, че мисис Копли просто каза много неща, които усложниха всичко. Мисля, че е объркала всички времена и дати.

— Хората в провинцията го правят — каза Томи.

— Зная — каза Тапънс, — в края на краищата, израснала съм в селска енория. Там датират нещата по събития, не ги датират по години. Не казват „това се случи през 1930“ или „това се случи през 1925“, или нещо такова. Казват „това се случи една година след като изгоря старата мелница“ или „това се случи след като мълния удари големия дъб и уби фермера Джеймс“, или „това беше в годината, когато имаше епидемия от детски паралич“. Затова е естествено, разбира се, нещата, които си спомнят, да не са в някаква определена последователност. Всичко е много трудно — добави тя. — Само тук-там се показва по нещо, ако схващате какво искам да кажа. Разбира се, въпросът е там — каза Тапънс с вида на човек, който неочаквано прави важно разкритие, — проблемът е, че аз самата съм стара.

— Ти си вечно млада — каза Айвър галантно.

— Не ставай глупав — каза Тапънс строго. — Стара съм, защото си спомням нещата по същия начин. Върнала съм се до първобитното ниво в подхода си към паметта.

Тя стана и се разходи из стаята.

— Този хотел ме изнервя — каза тя.

Тя мина през вратата в нейната спалня и отново се върна, като клатеше глава.

— Няма Библия — рече тя.

— Библия ли?

— Да. Нали знаеш, в старомодните хотели винаги има Библия край леглото. Предполагам, че това е така, за да можеш да се спасиш във всеки момент на деня или нощта. Е, тук нямат такова нещо.

— Искаш ли Библия?

— Ами да. Възпитана съм правилно и знаех Библията си доста добре, както подобава на всяка добра дъщеря на свещеник. Но сега, нали разбираш, човек забравя. Особено, след като вече не четат писанията както трябва в църквите. Дават ти някаква нова версия, в която словоредът, предполагам, и преводът са технически добре, но въобще не звучат така както преди. Докато вие двамата сте при агентите по недвижими имоти, ще отида до Сатън Чансълър — добави тя.

— За какво? Забранявам ти — каза Томи.

— Глупости, нямам намерение да шпионирам. Просто ще отида в църквата и ще погледна в Библията. Ако е някаква съвременна версия, ще отида да попитам викария — той би трябвало да има Библия, нали? От хубавите, имам предвид. Превода от 1611 година.

— За какво ти е преводът от 1611 година?

— Просто искам да си припомня онези думи, изчегъртани върху детския надгробен камък… Заинтересуваха ме.

— Всичко това е много хубаво, но не ти вярвам, Тапънс, не ти вярвам, че няма да се забъркаш в някакви неприятности, щом не те държа под око.

— Давам ти дума, че повече няма да скитам из църковни дворове. Църква в слънчево утро и кабинет на викарий, това е всичко — може ли да има нещо по-безобидно?

Томи погледна жена си със съмнение и се предаде.

 

 

След като остави колата си край покритата порта на църковния двор в Сатън Чансълър, Тапънс внимателно се огледа, преди да навлезе в църковните предели. Тя усещаше естествената липса на доверие — като човек, претърпял тежка телесна повреда на определено място. В настоящия случай не се забелязваха никакви възможни нападатели, дебнещи зад надгробните камъни.

Тя влезе в църквата, където една възрастна жена стоеше на колене и лъскаше някакви месингови надгробни плочи. Тапънс се приближи на пръсти до аналоя и колебливо разгледа тома, който лежеше там. Жената, която почистваше месинговите плочи, й хвърли неодобрителен поглед.

— Няма да го открадна — увери я Тапънс и, след като го затвори внимателно, излезе на пръсти от църквата.

Би й се искало да разгледа мястото на скорошните разкопки, но по никакъв начин нямаше да се захване с това.

— Който и да обиди — промърмори си тя. — Би могло да означава и това, но в такъв случай трябва да е някой…

Тя измина с колата краткото разстояние до къщата на викария, излезе и тръгна по пътеката към входната врата. Позвъни, но не чу звън отвътре.

— Сигурно звънецът е развален — каза Тапънс, познавайки навиците на звънците в домовете на свещениците. Бутна вратата и тя поддаде на натиска й.

Озова се в салона. На масата лежеше голям пощенски плик с чуждестранна марка, която заемаше доста място. Пликът носеше знака на Мисионерското общество в Африка.

„Радвам се, че не съм мисионер“ — помисли си Тапънс. Зад тази смътна мисъл се прокрадна още нещо, нещо, вързано с някаква салонна маса някъде, нещо, което тя бе длъжна да си спомни… Цветя? Листа? Някакво писмо или пакет?

В този момент викарият влезе през вратата отляво.

— О — рече той. — Мен ли търсите? Аз… О, това е мисис Кресфорд, нали?

— Точно така — каза Тапънс. — Това, за което идвам същност, е да ви питам дали случайно имате Библия.

— Библия — каза викарият, като доста неочаквано придоби колеблив вид. — Библия.

— Стори ми се вероятно вие да имате — рече Тапънс.

— Разбира се, разбира се — каза викарият. — Всъщност, предполагам, че имам няколко. Имам гръцкия завет — добави той с надежда. — Не ви трябва това, нали?

— Не — отвърна Тапънс. — Трябва ми — рече тя твърдо — преводът от 1611 година.

— Боже мой — каза викарият. — Разбира се, би трябва да има няколко в къщата. Да, няколко. Със съжаление трябва да призная, че сега не използваме тази версия в църквата. Човек трябва да се съобразява с идеите на епископа, нали знаете, а епископът много обича модерните неща, за младите хора и така нататък. Жалко, мисля си аз. Имам толкова много книги в моята библиотека тук, че някои, нали разбирате, падат зад другите. Но мисля, че мога да намеря това, което ви трябва. Така мисля. Ако ли не, ще опитаме мис Блай. Тя е някъде тук, търси вазите за децата, които подреждат дивите си цветя за детския кът в църквата. — Той остави Тапънс в салона и се върна в стаята, от която излезе.

Тапънс не го последва. Тя остана в салона, като се мръщеше и размишляваше. Внезапно вдигна поглед, когато вратата в дъното на салона се отвори и влезе мис Блай. Носеше много тежка метална ваза. Няколко неща прещракаха в главата на Тапънс. „Разбира се — рече Тапънс, — разбира се.“

— О, мога ли да ви помогна… аз… О, това е мисис Бересфорд.

— Да — каза Тапънс и добави: — А това е мисис Джонсън, нали?

Тежката ваза падна на пода. Тапънс се наведе и я вдигна. Тя стоеше и я претегляше в ръка.

— Доста удобно оръжие — каза тя. Остави я на земята. — Точно такова, с каквото да удариш някого по главата отзад — рече тя. — Това направихте с мен, нали, мисис Джонсън?

— Аз… аз… какво казахте? Аз… аз… аз никога…

Тапънс нямаше нужда да остава повече. Тя видя ефекта от думите си. При второто споменаване на мисис Джонсън мис Блай се бе издала безпогрешно. Тя трепереше и бе обхваната от паника.

— Онзи ден на масата в салона ви имаше едно писмо — каза Тапънс, — адресирано до мисис Йорк на някакъв адрес в Камбърлънд. Там я заведохте, нали, мисис Джонсън, когато я взехте от „Слънчевото било“? Сега тя е там. Мисис Йорк или мисис Ланкастър, използвахте и двете имена… Йорк и Ланкастър, като розата на бели и червени ивици в градината на семейство Пери…

Тя се обърна бързо и излезе от къщата, като остави мис Блай в салона, все още подпираща се на парапета на стълбата, да гледа след нея с отворена уста. Тапънс затича по пътеката, скочи в колата си и потегли. Погледна назад през входната врата, но никой не се появи. Тапънс подкара покрай църквата обратно към Маркет Бейзинг, но внезапно промени намерението си. Обърна колата, върна се по пътя, по който бе дошла и хвана левия път, водещ към моста до къщата край канала. Изостави колата, погледна през портата, за да види дали някой от семейство Пери не е в градината, но от тях нямаше и следа. Мина през портата и тръгна нагоре по пътеката към задния вход. Той също беше затворен и капаците на прозорците бяха спуснати.

Тапънс се нервира. Може би Алис Пери бе отишла в Маркет Бейзинг на пазар. Тя искаше да види точно Алис Пери. Тапънс почука на вратата, първо внимателно, после силно. Никой не отвори. Завъртя бравата, но вратата не поддаде. Беше заключена. Тя остана там в нерешителност.

Имаше няколко въпроса, които отчаяно искаше да зададе на Алис Пери. Възможно бе мисис Пери да е в Сатън Чансълър. Можеше да се върне тук. Трудността с къщата край канала беше, че явно наоколо никога не се виждаше никой и нямаше движение по моста. Нямаше кого да попита къде може да е семейство Пери тази сутрин.