Агата Кристи
Злото е на път (4)

4. Картина с къща

Тапънс пое дълбоко дъх.

— Съвсем същото е — рече тя.

Тя и Томи стояха на предното стъпало на „Слънчевото било“.

— Трябваше ли да е иначе? — попита Томи.

— Не зная. Просто имах усещането… свързано е с времето. Времето тече по различен начин на различните места. Връщаш се на някои места и чувстваш, че времето е летяло с бясна скорост и много неща са се случили… и са се променили. А тук… Томи… помниш ли Остенд?

— Остенд ли? Бяхме там през медения ни месец. Разбира се, че го помня.

— А спомняш ли си онзи надпис на трамвайната спирка? И как си го нагласихме в превод — „Спирка на времето“… Беше толкова смешно.

— Мисля, че беше в Ноке, а не в Остенд.

— Няма значение… спомняш си го. Е, това е като онзи надпис. Времето е спряло… Нищо не се е случило тук. Времето просто е стояло на едно място. Всичко си е съвсем същото. Това е като призраците, само че наопаки.

— Не разбирам за какво говориш. Целия ден ли ще прекараш тук в приказки за призраци, без дори да натиснеш звънеца? Освен това леля Ейда вече я няма. Това е различното. — И той натисна звънеца.

— Само това ще бъде различно. Моята възрастна дама ще си пие млякото и ще говори за камини, мисис Някоя-си ще е глътнала напръстник или чаена лъжичка, от стаята си ще излезе, писукайки, смешна, дребна женица и ще си иска какаото, мис Пакард ще слезе по стълбите и…

Вратата се отвори. Млада жена с найлонова престилка каза:

— Мистър и мисис Бересфорд? Мис Пакард ви очаква.

Младата жена тъкмо щеше да ги въведе в същата дневна, в която бяха преди, но в този момент мис Пакард слезе по стълбите и ги поздрави. В държанието й, както подобава, не се чувстваше обичайната оживеност. Бе сериозна, в нещо като полутраур, но не съвсем, защото това можеше да бъде смущаващо. Тя бе специалист по точната порция съболезнования.

Библейската продължителност на живота бе седемдесет години и смъртните случаи в нейното заведение рядко настъпваха преди това число. Те бяха очаквани и се случваха.

— Толкова мило от ваша страна, че дойдохте. Извадила съм всичко и съм го подредила, за да го прегледате. Радвам се, че можахте да дойдете толкова скоро, защото, в интерес на истината, вече имам трима-четирима души, които чакат за освободеното място. Надявам се, че ще проявите разбиране и няма да си помислите, че ви карам да бързате по някакъв начин.

— Но, моля ви, естествено, че разбираме — каза Томи.

— Все още всичко е в стаята, която заемаше мис Фаншо — обясни мис Пакард.

Тя отвори вратата, зад която бяха видели леля Ейда за последен път. Стаята имаше онзи изоставен вид, който придава леглото, покрито с покривка против прах, под която формите подсказват сгънати чаршафи и чинно подредени възглавници.

Вратите на гардероба бяха отворени, а съдържащите се вътре дрехи бяха внимателно сгънати на леглото.

— Какво правите най-често с… имам предвид какво се прави обикновено с дрехите и с другите такива неща? — попита Тапънс.

Мис Пакард прояви необходимата компетентност и готовност да помогне.

— Мога да ви кажа имената на две-три дружества, които много ще се зарадват на подобни неща. Тя имаше доста хубав кожен шал и хубаво палто, но мисля, че надали ще ги използвате вие? Но може би имате предвид някое ваше благотворително заведение, в което бихте искали да предложите нещата?

Тапънс поклати глава.

— Тя имаше някои бижута — рече мис Пакард. — Прибрах ги за по-сигурно. Ще ги намерите в дясното чекмедже на тоалетната масичка. Сложих ги там точно преди да пристигнете.

— Много ви благодаря — каза Томи — за грижите, които сте положили.

Тапънс гледаше втренчено една картина над камината. Беше малка картина с маслени бои, изобразяваща бледорозова къща, построена край един канал, над който се простираше малък извит мост. Под моста, на отсрещния бряг на канала, имаше нарисувана празна лодка. В далечината се виждаха две тополи. Беше много приятен малък пейзаж, но, въпреки това, Томи не можеше да разбере защо Тапънс го разглежда така задълбочено.

— Колко смешно — промърмори тя.

Томи я погледна въпросително. Според неговия дълъг опит нещата, които Тапънс намираше смешни, съвсем не можеха да се опишат с това прилагателно.

— Какво имаш предвид, Тапънс?

— Смешно е. Въобще не съм забелязала тази картина, когато бях тук преди. Странното е, че съм виждала тази къща някъде. Или може би тази къща е точно като някоя, която съм виждала. Доста добре си я спомням… Смешно е, че не мога да си спомня къде и кога.

— Предполагам, че си я забелязала, без наистина да си забелязала, че я забелязваш — каза Томи, чувствайки, че изборът му на думи е доста нескопосан и болезнено повторим, както и Тапънс бе повторила думата „смешно“.

— Ти забеляза ли я, Томи, когато бяхме тук миналия път?

— Не, но тогава не съм гледал специално за нея.

— А, тази картина — рече мис Пакард. — Не, не мисля, че сте я видели, когато бяхте тук последния път, защото съм почти сигурна, че тогава не висеше над камината. Всъщност тази картина бе собственост на една от другите ни гостенки и тя я даде на леля ви. Мис Фаншо изрази възхищението си веднъж или два пъти и другата възрастна дама й я подари, като настоя мис Фаншо да я вземе.

— О, разбирам — каза Тапънс. — В такъв случай е напълно естествено, че не съм я виждала тук преди. И все пак имам чувството, че познавам къщата много добре. А ти, Томи?

— Не — каза Томи.

— Е, сега ще ви оставя — бодро каза мис Пакард. — Ще бъда на разположение по всяко време, щом ви потрябвам.

Тя кимна с усмивка и излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си.

— Мисля, че не ми харесват много зъбите на тази жена — каза Тапънс.

— Какво им е на зъбите й?

— Прекалено много са. Или са твърде големи — „За да те изям по-добре, детето ми“ — бабата на Червената шапчица.

— Днес си в много странно настроение, Тапънс.

— Да, така е. Винаги съм смятала, че мис Пакард е много мила… но днес нещо в нея ме плаши. Не си ли имал подобно усещане?

— Не, не съм. Хайде, нека да се заемем с това, за което сме дошли… да прегледаме „собствеността“ на горката леля Ейда, както биха се изразили адвокатите. Това е бюрото, за което ти казвах… бюрото на чичо Уилям. Харесва ли ти?

— Прекрасно е. Стил „Риджънс“, струва ми се. Много е хубаво, че възрастните хора тук могат да си донесат някои собствени вещи. Не ме интересуват столовете с тапицерия от конски косъм, но бих искала онази масичка за ръкоделие. Точно тя ни трябва за онзи ъгъл до прозореца, в който стои онази противната етажерка.

— Добре — каза Томи. — Ще отбележа тези двете.

— Ще вземем и картината над камината. Това е страшно привлекателна картина и съм съвсем сигурна, че съм виждала тази къща някъде. Сега да разгледаме бижутата.

Отвориха чекмеджето на тоалетната масичка. Вътре имаше комплект камеи, една флорентинска гривна и обеци, както и пръстен с разноцветни камъни.

— Виждала съм такива преди — рече Тапънс. — Обикновено камъните образуват някаква дума. Понякога е „скъпа“. Диамант, смарагд, аметист… не, не е „скъпа“. Мисля, че не е това. Не мога да си представя някой да подари на леля ти Ейда пръстен, на който да е изписано „скъпа“. Рубин, смарагд… трудността идва оттам, че не знаеш откъде да започнеш. Ще опитам отново. Рубин, смарагд, още един рубин… не, май че е гранат, аметист и един малък розов камък, той трябва да е рубин, и малък диамант по средата. О, разбира се, че е „почит“. Трогателно, наистина. Толкова старомодно и сантиментално.

Тя го сложи на пръста си.

— Мисля, че на Дебора ще й хареса — рече тя, — както и флорентинският комплект. Тя е страшно запалена по викторианските предмети, както много хора днес. Е, по-добре да оправим дрехите, струва ми се. Това винаги е доста зловещо, нали? О, ето го коженият шал. Доста е ценен, според мен. Самата аз не го искам. Чудя се дали има някой тук… някой, който е бил много мил с леля Ейда… или може би някоя специална приятелка сред другите обитатели… посетителите, искам да кажа. Забелязах, че ги наричат посетители или гости. Хубаво би било да й предложим шала, ако има такава. Истинска самурова кожа. Ще попитаме мис Пакард. Останалите неща могат да отидат за благотворителните дружества. Значи това е уредено, нали? Сега ще отидем да намерим мис Пакард. Сбогом, лельо Ейда — рече тя на глас, обръщайки поглед към леглото. — Радвам се, че дойдохме тогава, за да те видим за последен път. Съжалявам, че не ме харесваше, но ако ти е било приятно да не ме харесваш и да ми говориш груби думи, аз не ти се сърдя. Трябваше да си имаш някакви забавления. Ние няма да те забравим. Ще си мислим за теб, когато гледаме бюрото на чичо Уилям.

Тръгнаха да търсят мис Пакард. Томи обясни, че ще уредят да вземат и доставят бюрото и масичката за ръкоделие на техния адрес, както и че ще уреди с местните аукционери да изложат останалите мебели. Той би оставил на мис Пакард избора на благотворително общество, което би приело дрехите, стига това да не представлява трудност за нея.

— Не зная дали няма някой тук, който би искал самурения й шал — каза Тапънс. — Много е хубав. Някоя по-специална приятелка може би? Или някоя от сестрите, която е полагала специални грижи за леля Ейда?

— Много любезно предложение от ваша страна, мисис Бересфорд. Боя се, че мис Фаншо нямаше специални приятелки сред нашите посетители, но мис О’Кийфи, една от сестрите, направи много за нея и беше изключително добра и тактична, затова си мисля, че за нея би било удоволствие и чест да го вземе.

— Също и картината над камината — каза Тапънс. — Бих искала да я имам… но може би човекът, на когото е принадлежала и който й я е дал, ще си я поиска обратно. Мисля, че сме длъжни да я попитаме?…

Мис Пакард я прекъсна.

— О, съжалявам, мисис Бересфорд, но не можем да направим това. Мис Фаншо я получи от мисис Ланкастър, а тя вече не е при нас.

— Не е при вас ли? — попита Тапънс изненадано. — Мисис Ланкастър? Онази, която видях последния път тук… с бяла коса, сресана назад? Пиеше мляко в дневната на долния етаж. Заминала си е, казвате?

— Да, всичко стана доста внезапно. Една нейна роднина, мисис Джонсън, я отведе преди около седмица. Мисис Джонсън се върнала от Африка, където живяла през последните четири-пет години… доста неочаквано. Сега тя ще може да се грижи за мисис Ланкастър в собствената си къща, тъй като тя и съпругът й ще се заселват в Англия. Мисля — продължи мис Пакард, — че на мисис Ланкастър не й се искаше много да ни напуска. Тя имаше… установени навици тук, разбираше се много добре с всички и беше щастлива. Беше много разстроена, много тъжна… но какво може да направи човек? В действителност тя нямаше думата по въпроса, защото, разбира се, Джонсънови плащаха за престоя й тук. Изказах предположение, че след като е била тук толкова време и е свикнала с нас, би било по-разумно да остане…

— От колко време беше при вас мисис Ланкастър? — попита Тапънс.

— О, почти шест години, струва ми се. Да, горе-долу толкова. По тази причина, естествено, тя бе започнала да се чувства у дома си.

— Да — рече Тапънс, — да, разбирам.

Тя се намръщи, погледна нервно към Томи, след което вирна решително брадичка.

— Съжалявам, че е напуснала. Когато разговарях с нея, имах усещането, че съм я виждала преди… лицето й ми се струваше познато. Впоследствие се сетих, че съм я срещала при една моя стара приятелка, мисис Бленкинсоп. Реших, че когато се върна отново да видя леля Ейда, ще разбера от мисис Ланкастър дали съм била права. Но, разбира се, след като е заминала при роднините си, това променя нещата.

— Напълно ви разбирам, мисис Бересфорд. Ако някой от нашите посетители може да се свърже с някой от старите си приятели или с някой, който е бил наясно с отношенията им навремето, тогава би било много по-различно. Не мога да си спомня някога да е споменавала за мисис Бленкинсоп, но и не ми се вярва, че би го направила въобще.

— Можете ли да ми кажете нещо повече за нея, кои са роднините й и как е попаднала тук?

— Наистина има много малко за разказване. Както казах, преди около шест години получихме писмо от мисис Джонсън, в което тя ни питаше за дома, след което тя самата дойде и го разгледа. Каза, че нейна приятелка й била говорила за „Слънчевото било“, разпита за условията и прочие, и си замина. След една-две седмици получихме писмо от адвокатска кантора в Лондон, в което се задаваха още въпроси, след което най-накрая ни писаха, че биха искали да приемем мисис Ланкастър и че до една седмица мисис Джонсън щяла да я доведе, ако имаме свободно място. Случи се така, че имахме и мисис Джонсън доведе мисис Ланкастър тук. Изглежда мисис Ланкастър хареса мястото и стаята, която й предложихме. Мисис Джонсън каза, че мисис Ланкастър би искала да донесе някои от собствените си вещи. Съгласих се, защото хората обикновено го правят и така се чувстват по-щастливи. По този начин всичко се уреди напълно задоволително. Мисис Джонсън обясни, че мисис Ланкастър е роднина на съпруга й, не много близка, но били загрижени за нея, защото те самите заминавали за Африка… мисля, че беше за Нигерия; съпругът й бил назначен там и тъй като вероятно щели да прекарат в Нигерия няколко години, преди да се върнат в Англия, а нямали дом, който да предложат на мисис Ланкастър, искаха да се уверят, че тя ще бъде приета някъде, където ще се чувства истински щастлива. Уверени бяха, че според това, което са чували, мястото тук е точно такова. Ето как всичко се нареди прекрасно и мисис Ланкастър се настани при нас много добре.

— Разбирам.

— Всички тук много обичаха мисис Ланкастър. Тя беше малко… е, знаете какво имам предвид… объркана в главата. Искам да кажа, че забравяше разни работи, объркваше ги и понякога не можеше да си спомня имена и адреси.

— Много писма ли получаваше? — попита Тапънс. — Имам предвид писма от чужбина и така нататък?

— Ами, мисля, че мисис Джонсън… или мистър Джонсън… писа веднъж-два пъти от Африка, но после писмата спряха. Боя се, че хората забравят, нали разбирате. Особено когато отидат в друга страна и започнат различен живот, освен това не мисля, че са поддържали много близък контакт с нея и преди. Според мен за тях тя е била далечна роднина, семейно задължение и нищо повече. Всички финансови въпроси се уреждаха чрез адвокат, мистър Екълс, много добра, уважавана фирма. Всъщност ние имахме отношения с тази кантора един или два пъти преди това, така че знаехме за тях, както и те за нас. Струва ми се обаче, че повечето от роднините и приятелите на мисис Ланкастър са починали, така че тя не получаваше писма от никого, както и никой не идваше да я види. Година по-късно дойде един много приятен на вид мъж. Мисля, че той въобще не я познаваше лично, но бе приятел на мистър Джонсън и също е бил на работа в колониите. Предполагам, че дойде просто да се увери, че тя се чувства добре.

— След което — каза Тапънс — всички забравиха за нея.

— Боя се, че да — каза мис Пакард. — Тъжно е, нали? Само че това е нещо по-скоро обичайно, отколкото извънредно. За щастие повечето ни посетители си създават собствени приятели тук. Сприятеляват се с някого, който има същите вкусове или някои общи спомени и така нещата се уреждат прекрасно. Мисля, че повечето от тях забравят по-голямата част от миналия си живот.

— Предполагам, че някои от тях — рече Томи — са малко… — Той се поколеба за думата — … малко… — Ръката му бавно се приближи до челото, но той я отдръпна. — Нямам предвид… — каза той.

— О, прекрасно зная какво имате предвид — рече мис Пакард. — Знаете ли, не взимаме душевно болни, но приемаме хора, които биха могли да се нарекат гранични случаи. Искам да кажа хора, които са доста сенилни… не могат да се грижат подобаващо за себе си или имат някакви прищевки и фантазии. Понякога си въобразяват, че са исторически личности. Правят го по доста безобиден начин. Имахме две Марии Антоанети тук, едната непрекъснато говореше за нещо, което наричаше Малкия Трианон и пиеше много мляко, което явно свързваше с мястото. Имахме и една мила женица, която настояваше, че е мадам Кюри и че е открила радия. Четеше вестници с голям интерес, особено новините за атомните бомби или научните открития. След това винаги обясняваше, че тя и съпругът й първи започнали да експериментират в тези области. Безобидните самозаблуждения са нещата, които те правят щастлив, когато си по-възрастен. Обикновено не продължават през цялото време, нали разбирате. Не сте Мария Антоанета всеки ден или дори мадам Кюри. Обикновено това се случва веднъж на две седмици. След това, предполагам, човек се уморява да продължава театъра. Разбира се, по-често хората страдат просто от слаба памет. Не могат точно да си спомнят кои са. Или пък твърдят, че са забравили нещо много важно и че само ако можеха да се сетят… Такива ми ти работи.

— Разбирам — рече Тапънс.

Тя се поколеба, после каза:

— Мисис Ланкастър… винаги ли ставаше дума точно за онази камина в дневната или тя си спомняше за някаква камина изобщо?

Мис Пакард я погледна изненадано.

— Камина ли? Не разбирам какво имате предвид.

— Тя каза нещо, което не разбрах… Може би е правела някаква неприятна асоциация с камина или е прочела някой разказ, който я е уплашил.

— Възможно е.

Тапънс каза:

— Все още се притеснявам за картината, която е дала на леля Ейда.

— Мисля, че наистина няма защо да се тревожите, мисис Бересфорд. Предполагам, че вече я е забравила. Струва ми се, че не я ценеше особено. Просто й беше приятно, че на мис Фаншо й харесва и с радост й я даде… Сигурна съм, че би се радвала вие да я вземете, щом и на вас ви харесва. Самата аз мисля, че е хубава картина. Не че разбирам много от картини.

— Ще ви кажа какво ще направя. Ще пиша на мисис Джонсън, ако ми дадете нейния адрес, и ще я питам дали мога да задържа картината.

— Единственият адрес, който имам, е хотелът в Лондон, в който отиваха… Мисля, че се казваше „Кливлънд“. Да, хотел „Кливлънд“, Джордж Стрийт. Щяха да водят, мисис Ланкастър там за четири-пет дни, след което мисля, че се канеха да отидат при някакви роднини в Шотландия. Предполагам, че в хотел „Кливлънд“ ще имат следващия им адрес.

— Е, благодаря ви… Сега за онзи кожен шал на леля Ейда.

— Ще отида да доведа мис О’Кийфи. — Тя излезе от стаята.

— Ще ме умориш с твоята мисис Бленкинсоп — каза Томи.

Тапънс изглеждаше самодоволна.

— Едно от най-добрите ми творения — рече тя. — Радвам се, че можах да я използвам… просто се мъчех да се сетя за някакво име и изведнъж в главата ми изплува мисис Бленкинсоп. Колко забавно беше, нали?

— Беше много отдавна… Няма вече военновременен шпионаж и контрашпионаж за нас.

— Още по-жалко. Беше забавно… да живеем в онзи пансион… да си измислям нова самоличност… наистина бях започнала да вярвам, че съм мисис Бленкинсоп.

— Имаш късмет, че се измъкна с това — каза Томи. — И по мое мнение, както ти казах веднъж, ти преигра.

— Не съм. Напълно бях влязла в ролята. Приятна жена, доста глупавичка и прекалено погълната от грижите за тримата си сина.

— Точно това имам предвид — рече Томи. — Един син щеше да бъде напълно достатъчен. Трима сина бяха прекалено много, за да се нагърбваш с тях.

— За мен бяха станали съвсем истински — каза Тапънс. — Дъглас, Андрю и… Боже мой, сега забравих името на третия. Знаех точно как изглеждат, характерите им и точно къде бяха разквартирувани, освен това твърде непредпазливо говорех за писмата, които получавах от тях.

— Е, всичко приключи — каза Томи. — Няма нищо за откриване тук, така че забрави мисис Бленкинсоп. Когато умра и ме погребеш, подобаващо ме оплачеш и се настаниш в някой дом за възрастни, предполагам, че през половината време ще се правиш на мисис Бленкинсоп.

— Доста скучно ще бъде да имам само една роля — отбеляза Тапънс.

— Защо мислиш, че старите хора искат да бъдат Мария Антоанета, мадам Кюри и така нататък? — попита Томи.

— Предполагам, защото им е скучно. На човек му става скучно. Сигурна съм, че и на теб щеше да ти доскучае, ако не можеше да използваш краката си, за да се разхождаш или ако пръстите ти бяха толкова схванати, че да не можеш да плетеш. Отчаяно търсиш нещо, с което да се забавляваш и решаваш да опиташ някоя известна роля, за да видиш как ще се чувстваш в нея. Напълно ги разбирам.

— Сигурен съм в това — каза Томи. — Господ да е на помощ на дома за възрастни, в който ще отидеш. Предполагам, че през повечето време ще бъдеш Клеопатра.

— Няма да съм някоя известна личност — каза Тапънс. — Ще съм някоя от прислужничките в замъка на Ани ще разказвам множеството пикантни клюки, които съм дочула.

Вратата се отвори и се появи мис Пакард, придружена от висока млада жена, облечена като медицинска сестра, с луничаво лице и гъста червена коса.

— Това е мис О’Кийфи… мистър и мисис Бересфорд. Искат да ви кажат нещо. Ще ме извините ли? Една от пациентките иска да ме види.

Тапънс чинно представи кожения шал на леля Ейда и сестра О’Кийфи изпадна във възторг.

— О, прекрасен е! Само че е прекалено хубав за мене. Сигурно ще си го вземете вие…

— Не, наистина няма. Твърде е голям за мен, аз съм прекалено дребна. Точно за високо момиче като вас е. Леля Ейда беше висока.

— О, тя беше величествена дама… Трябва да е била много красива като млада.

— Предполагам — рече Томи със съмнение. — Въпреки това сигурно ви е било много трудно да се грижите за нея?

— О, така беше, наистина. Само че тя имаше много силен дух. Нищо не можеше да я разстрои. Освен това не беше глупава. Ще се изненадате как научаваше нещата. Умът й беше остър като бръснач.

— Беше с характер, нали?

— Да, наистина. Съсипват те обаче онези, които хленчат — непрекъснато се оплакват и мрънкат. Мис Фаншо никога не беше потисната. Разказваше чудесни истории от старо време… Как веднъж яздила кон по стълбището на една вила, когато била момиче… поне така каза… Може ли това да е вярно?

— Не бих го отминал в нейния случай — каза Томи.

— Никога не знаеш за какво да й вярваш. Божичко, какви истории само разказват милите старици. Престъпниците, които са разпознали… Трябвало веднага да се обадим на полицията, ако ли не, всички сме в опасност.

— Спомням си, че някой беше отровен, когато бяхме тук миналия път — каза Тапънс.

— А, това бе мисис Локет. Случва й се всеки ден. Само че тя не иска полицията, трябва да й се извика лекар… толкова беше побъркана на тема лекари.

— А някоя… една дребна жена… викаше за какаото си…

— Трябва да е била мисис Мууди. Бедната жена, отиде си.

— Искате да кажете, че си е тръгнала оттук… напуснала е?

— Не, тромбозата я отнесе в гроба, много внезапно. Тя беше много привързана към леля ви. Не че мис Фаншо винаги намираше време за нея — мисис Мууди обикновено дърдореше безспир…

— Чух, че мисис Ланкастър е напуснала.

— Да, роднините й дойдоха да я вземат. Не искаше да си тръгва, милата.

— Каква беше тази история, която ми разказа тя… за камината в дневната?

— А, тя имаше много истории — за разни неща, които са й се случили, за тайните, които знаела…

— Нещо за някакво дете — отвлечено дете или убито дете…

— Странни неща си измислят тук. Най-често телевизията им подсказва идеи.

— Не ви ли е трудно да работите тук с всичките тези стари хора? Трябва да е уморително.

— О, не. Обичам старите хора — затова се наех на тази работа.

— Отдавна ли сте тук?

— Година и половина… — тя млъкна. — Само че следващия месец напускам.

— О! Защо?

За първи път в поведението на сестра О’Кийфи се забеляза известна сдържаност.

— Е, нали разбирате, мисис Бересфорд, на човек му трябва промяна…

— Но нали ще вършите същата работа?

— О, да… — Тя взе кожения шал. — Още веднъж много ви благодаря… и ще ми бъде приятно да имам нещо, което да ми напомня за мис Фаншо… Тя беше великолепна дама… Днес няма да намерите много като нея.