Агата Кристи
Злото е на път (11)

11. Бонд Стрийт и доктор Мъри

Томи изскочи от едно такси, плати на шофьора и се приведе към задната седалка, за да вземе един доста несръчно направен пакет, който явно представляваше картина. Като го пъхна, доколкото можа, под мишница, той влезе в галерията „Ню Атиниън“, една от най-старите и най-значими художествени галерии в Лондон.

Томи не беше голям почитател на изкуствата и дойде в „Ню Атиниън“, защото имаше приятел, който свещенодействаше там.

„Свещенодействаше“ беше единствената дума, която можеше да се употреби, тъй като атмосферата на изискан интерес, приглушени гласове и приятни усмивки много напомняше на храм.

Млад мъж със светла коса се отдели от групата на посетителите и се приближи, като в същия миг лицето му се озари от усмивката на човек, разпознал някого.

— Здравей, Томи — рече той. — Отдавна не сме се виждали. Какво носиш под ръка? Само не ми казвай, че на стари години си започнал да рисуваш? Много хора го правят и резултатите са плачевни.

— Съмнявам се изкуството някога да е било силната ми страна — отвърна Томи. — Въпреки че, трябва да призная, онзи ден силно ме привлече една малка книжка, която с прости думи обясняваше как едно петгодишно дете може да се научи да рисува с акварели.

— Господ да ни е на помощ, ако решиш да се захванеш с това.

— Откровено казано, Робърт, просто искам да използвам знанията ти на експерт по картините. Искам мнението ти за тази.

Робърт ловко пое картината от Томи и сръчно махна нескопосаната й обвивка с умението на човек, свикнал да пакетира и разопакова най-различни по големина произведения на изкуството. Той взе картината, сложи я на един стол, вгледа се отблизо в нея, след това отстъпи пет-шест крачки назад. После обърна поглед към Томи.

— Е — попита той, — за какво става дума? Какво искаш да знаеш? Искаш да я продаваш, така ли?

— Не — рече Томи, — не искам да я продавам, Робърт. Искам да разбера нещо за нея. Като начало искам да зная кой я е рисувал.

— Всъщност — каза Робърт — ако искаше да я продаваш, днес щеше да я продадеш доста изгодно. Нямаше да е така преди десет години. Само че Боскоуън тъкмо се връща отново на мода.

— Боскоуън ли? — погледна го Томи въпросително. — Това ли е името на художника? Видях, че подписът започва с „Б“, но не можах да разчета името.

— О, това е несъмнен Боскоуън. Много известен художник преди двайсет и пет години. Продаваше се добре, правеше много изложби. Хората го купуваха непрекъснато. Художник с отлична техника. След това, както обикновено става, излезе от мода. Накрая почти никак не се търсеха негови творби, но сега отново се възражда. Той, Стичуърт и Фондела. Изгряват отново.

— Боскоуън — повтори Томи.

— Б-о-с-к-о-у-ъ-н — каза Робърт услужливо.

— Още ли рисува?

— Не. Мъртъв е. Почина преди няколко години. Беше доста възрастен. Струва ми се, че умря на шейсет и пет. Знаеш ли, много плодотворен художник. Остави много платна. Всъщност смятаме да направим негова изложба тук след четири-пет месеца. Мисля, че сме длъжни да го направим. Защо се интересуваш толкова от него?

— Дълга история — каза Томи. — Тия дни ще те поканя на обяд и ще ти разкажа всичко от начало. Доста дълга, сложна и наистина много идиотска история. Искам да науча всичко за този Боскоуън и случайно ако знаеш къде е тази къща, която е изобразена тук.

— Последното въобще не мога да ти кажа. Това е от нещата, които той рисуваше, нали разбираш. Малки провинциални къщи, обикновено на доста изолирани места, понякога — някоя ферма, друг път — просто една-две крави. Някоя каручка в далечината от време на време. Спокойни селски сцени. Нищо надраскано или замазано. Понякога повърхността изглежда почти като емайл. Странна техника беше това и хората я харесваха. Голяма част от нещата, които рисуваше, бяха във Франция, най-вече в Нормандия. Църкви. Имам една негова картина тук. Почакай малко да я донеса.

Той отиде до началото на стълбите и извика на някой долу. Скоро се върна обратно, като държеше малко платно, което постави на друг стол.

— Ето — рече той, — църква в Нормандия.

— Да — каза Томи, — разбирам. Същите неща. Жена ми казва, че никой не живеел в къщата — тази, която донесох. Сега разбирам какво е имала предвид. Виждам, че никой не посещава службите в тази църква и никога няма да го направи.

— Е, може би жена ти е доловила нещо. Тихи, спокойни места, предимно необитаеми. Знаеш ли, той не рисуваше много хора. Понякога има някоя и друга фигура в пейзажа, но по-често няма. Мисля, че по някакъв начин това им придава особеното очарование. Нещо като чувство на изолираност. Като че ли е премахнал всички човешки същества и провинциалното спокойствие е още по-хубаво без тях. Вероятно именно затова масовият вкус отново се връща към него. Твърде много хора има днес, твърде много коли, твърде много шум по улиците, твърде много шумотевица и суета. Спокойствие, идеално спокойствие. Да оставиш всичко на природата.

— Да, сигурно си прав. Какъв човек беше той?

— Не го познавах лично. Беше преди моето време. По думите на всички бил е доволен от себе си. Вероятно са го смятали за по-добър художник, отколкото е бил всъщност. Малко си е предавал важност. Бил е симпатичен на вид, харесвал се е. Не е бил безразличен към момичетата.

— И нямаш представа къде е този провинциален кът? Предполагам, че е в Англия.

— Струва ми се, че да. Искаш ли да разбера?

— Можеш ли?

— Вероятно е най-добре да питаме жена му, по-скоро вдовицата му. Той се ожени за Ема Уинг, скулпторката. Доста е известна, но не е много продуктивна, въпреки че има много силни работи. Би могъл да питаш нея. Живее в Хампстед. Мога да ти дам адреса. Напоследък водим оживена кореспонденция с нея във връзка с изложбата на съпруга й, която подготвяме. Имаме и няколко от по-малките й скулптури. Сега ще ти донеса адреса.

Той отиде до бюрото, отвори една тетрадка, надраска нещо върху една картичка и се върна обратно.

— Заповядай, Томи — рече той. — Не зная каква е тази дълбока и мрачна тайна. Винаги си бил потаен, нали? Имаш едно от хубавите произведения на Боскоуън. Можем да го поискаме за изложбата. Ще ти изпратя няколко реда, за да ти напомня, когато наближи времето.

— Да познаваш някоя мисис Ланкастър?

— Ами не мога да се сетя направо. Да не би да е художничка или нещо подобно?

— Не, едва ли. Тя е просто една възрастна жена, която от години живее в дом за стари хора. Сетих се за нея, защото тази картина е била нейна, преди да я даде на една моя леля.

— Е, не мога да кажа, че името ми говори нещо. По-добре поговори с мисис Боскоуън.

— Какво представлява тя?

— Доста по-млада е от него, струва ми се. Колоритна личност — той кимна няколко пъти. — Да, колоритна личност. Предполагам, че сам ще го установиш.

Той взе картината и я даде на някого долу с нареждането пак да се опакова.

— Много е хубаво да имаш толкова хора на разположение — каза Томи.

Той се огледа, като едва сега забеляза обстановката около себе си.

— Какво е това тук? — попита той с отвращение.

— Пол Ягеровски… Интересен млад славянин. Каза, че е сътворил всичките си произведения под влиянието на наркотици… Не ти ли харесва?

Томи съсредоточи погледа си върху голяма пазарска мрежа, която явно се беше оплела в ливада с металнозелен цвят, пълна с изкривени крави.

— Честно казано, не.

— Еснаф такъв — каза Робърт. — Ела да обядваме.

— Не мога, имам среща с един лекар в моя клуб.

— Да не си болен?

— В цветущо здраве съм. Кръвното ми е толкова добро, че разочарова всеки лекар, който ми го мери.

— За какво тогава ти е притрябвал доктор?

— О — каза Томи весело, — просто трябва да го видя във връзка с един труп. Благодаря ти за помощта. Довиждане.

 

 

Томи посрещна доктор Мъри с известно любопитство. Той бе решил, че става въпрос за някаква формалност във връзка с кончината на леля Ейда, но защо, по дяволите, доктор Мъри дори не спомена причината за своето посещение по телефона, Томи не можеше да си представи.

— Боя се, че малко закъснях — каза доктор Мъри, докато се здрависваха, — само че движението беше доста натоварено, а и аз не бях съвсем сигурен за мястото. Не познавам много добре тази част на Лондон.

— Съжалявам, че е трябвало да идвате чак дотук — каза Томи. — Можехме да се срещнем на някое по-удобно за вас място.

— Сега имате свободно време, нали?

— Имам. Миналата седмица отсъствах.

— Да, мисля, че някой ми го каза, когато се обадих. Томи посочи един стол, предложи нещо освежително и сложи цигари и кибрит до доктор Мъри. Когато двамата мъже се настаниха удобно, доктор Мъри започна разговора.

— Сигурен съм, че съм предизвикал любопитството ви — рече той, — но всъщност имаме малка неприятност в „Слънчевото било“. Това е сложен и объркан въпрос и, в известен смисъл, няма нищо общо с вас. Нямам никакво право да ви занимавам с това, но съществува съвсем малка вероятност да знаете нещо, което би могло да ми помогне.

— Разбира се, че ще направя всичко, каквото мога. Нещо свързано с леля ми, мис Фаншо?

— Не точно, не. Но в известен смисъл и тя е замесена. Мога да говоря с вас поверително, нали, мистър Бересфорд?

— Да, разбира се.

— Всъщност онзи ден говорих с един наш общ приятел. Той ми разказа някои неща за вас. Разбрах, че през войната ви е била възложена доста деликатна задача.

— О, не бих го възприел толкова сериозно — каза Томи възможно най-уклончиво.

— Не, напълно ми е ясно, че това е нещо, за което не бива да се приказва.

— Наистина мисля, че днес няма значение. Доста време мина от войната. Тогава жена ми и аз бяхме по-млади.

— Както и да е, това не е свързано с въпроса, по който искам да говоря с вас, но поне чувствам, че мога да бъда откровен и мога да ви вярвам и че няма да повторите това, което ще ви кажа, въпреки че е възможно по-нататък всичко да излезе наяве.

— Неприятности в „Слънчевото било“, казвате?

— Да. Не много отдавна почина една от нашите пациентки, мисис Мууди. Не зная дали сте я срещали някога или дали леля ви е говорила за нея.

— Мисис Мууди? — Томи се замисли. — Не, мисля, че не. Поне доколкото си спомням.

— Тя не беше сред най-възрастните пациенти. Все още нямаше седемдесети не боледуваше от нищо сериозно. Беше просто една жена без близки роднини и без никого, който да се грижи за нея. Тя попадаше в онази категория, която аз често наричам развейпрах. Жени, които все повече заприличват на кокошки, когато остаряват. Кудкудякат, забравят разни неща, забъркват се в неприятности и страдат. Изнервят се от глупости. Всъщност няма им почти нищо. Ако трябва да сме точни, не могат да се нарекат психично болни.

— Просто кудкудякат — предположи Томи.

— Точно така. Мисис Мууди кудкудякаше. Причиняваше доста неприятности на сестрите, въпреки че им беше симпатична. Имаше навика да забравя кога е яла и да се кара, че вечерята не е сервирана, въпреки че току-що е вечеряла чудесно.

— О — каза Томи, като изведнъж му просветна, — мисис Какао!

— Не ви разбрах?

— Съжалявам — каза Томи, — това е името, с което я нарекохме жена ми и аз. Един ден, когато минавахме по коридора, тя викаше за сестра Джейн и казваше, че не си е изпила какаото. Доста приятна на вид, шумна, дребна женица. Разсмя ни и двамата и оттогава имаме навика да я наричаме мисис Какао. Значи е починала.

— Не бях особено изненадан, когато настъпи смъртта — каза доктор Мъри. — На практика е невъзможно да се предскаже с точност кога ще умрат възрастните жени. Жени, чието здраве е сериозно засегнато и за които се знае, от медицински преглед, че надали ще преживеят още една година, понякога издържат цели десет години. Те здраво са сграбчили живота и едно обикновено физическо увреждане не може да ги сломи. Други хора имат съвсем прилично здраве и човек си мисли, че ще доживеят до дълбока старост. Те, от друга страна, хващат бронхит или грип, нямат достатъчно издръжливост да се възстановят и умират удивително лесно. Така че, както казах, като лекар на дом за възрастни, аз не се изненадвам, когато настъпи така наречената доста неочаквана смърт. Случаят с мисис Мууди обаче беше по-особен. Тя умря в съня си без да е показала какъвто и да е признак на заболяване и не мога да се отърва от усещането, че, по мое мнение, смъртта й е неочаквана.

Ще използвам фразата, която винаги ме е интригувала в Шекспировата пиеса „Макбет“. Винаги съм се чудил какво е имал предвид Макбет, когато казва за жена си: „Оттук насетне трябва да е мъртва.“

— Да, спомням си, че самият аз веднъж се питах какво ли е искал да каже Шекспир — рече Томи. — Забравих чия постановка беше и кой играеше Макбет, но точно в тази постановка имаше много силен намек и Макбет със сигурност играеше по начин, който да покаже, че подсеща лекаря на лейди Макбет, че би било по-добре нея да я няма. Вероятно лекарят е разбрал намека. Тогава Макбет, чувствайки се сигурен след смъртта на жена си, чувствайки, че тя повече не го заплашва с недискретността си или с бързата загуба на разсъдъка си, изразява истинската си привързаност и мъката си по нея. „Оттук насетне трябва да е мъртва.“

— Точно така — каза доктор Мъри. — Точно това почувствах при мисис Мууди. Почувствах, че оттук нататък трябва да е мъртва, а не три седмици преди това, без никаква видима причина…

Томи не отговори. Той просто погледна доктора въпросително.

— Лекарите имат определени проблеми. Ако не ви е ясна причината за смъртта на някой пациент, има само един начин да се установи. Аутопсия. Роднините на мъртвия не обичат аутопсиите, но ако докторът изиска аутопсия и резултатът, както често може да се случи, покаже някоя естествена причина за смъртта, или пък някое заболяване, което невинаги дава външни признаци или симптоми, тогава кариерата на лекаря може сериозно да пострада от това, че е поставил съмнителна диагноза…

— Разбирам, че сигурно е било трудно.

— В случая роднините са някакви далечни братовчеди. Затова се нагърбих лично със задачата да получа тяхното съгласие, тъй като въпросът за причината на смъртта представлява медицински интерес. Когато пациентът умира в съня си, уместно е познанията по медицина да се разширят. Имайте предвид, че се посветих на този случай, не го правех формално. За щастие роднините въобще не ги беше грижа. Почувствах голямо облекчение. След като веднъж направех аутопсията и установях, че всичко е наред, можех да издам смъртен акт без угризения на съвестта. Всеки може да умре от това, което аматьорски се нарича сърдечен пристъп, предизвикан от една от няколко различни причини. Всъщност сърцето на мисис Мууди бе в доста добро състояние за възрастта й. Тя страдаше от артрит, ревматизъм, от време на време имаше проблеми с черния дроб, но никое от тези неща не се връзваше с нейната кончина в съня й.

Доктор Мъри млъкна за момент. Томи отвори уста, после я затвори. Докторът кимна.

— Да, мистър Бересфорд. Виждате накъде клоня. Смъртта бе настъпила в резултат на свръхдоза морфин.

— Боже мой! — Томи се облещи и възклицанието се изплъзна от устните му.

— Да. Изглежда доста невероятно, само че не може да се избяга от анализа. Въпросът беше: как е предписан този морфин? Тя не беше на морфин. Тя не беше пациент, който страда от болки. Разбира се, имаше три възможности. Можеше да го е взела случайно. Не е много вероятно. Можеше да е взела по грешка лекарството на някой друг пациент, но и това не ми се вярва много. На пациентите не им се поверява голямо количество морфин и не приемаме наркомани, които биха могли да имат свои собствени опиати. Би могло да бъде умишлено самоубийство, но се отнасям към това много скептично. Мисис Мууди, въпреки че постоянно се тревожеше, беше изключително жизнерадостна и съм сигурен, че никога не е мислила да посяга на живота си. Третата възможност е някой преднамерено да й е направил фаталната свръхдоза. Но кой и защо? Естествено, съществуват големи количества морфин и други наркотици, които мис Пакард, като пълноправна медицинска сестра и домакиня, има пълното право да притежава и които тя пази в заключен шкаф. В случаи на ишиас или ревматоиден артрит има такива жестоки и нетърпими болки, че понякога се налага даването на морфин. Надявахме се, че можем да попаднем на някакви обстоятелства, при които на мисис Мууди е било дадено опасно количество морфин по грешка или тя самата е взела, мислейки си, че е лекарство за храносмилане или сънотворно. Не можахме да открием такива обстоятелства. Следващото нещо, което направихме по предложение на мис Пакард и аз се съгласих с нея, беше да разгледаме внимателно подобните смъртни случаи в „Слънчевото било“ през последните две години. Радвам се да кажа, че нямаше много такива. Мисля, че бяха общо седем, което е прилично число за хора от тази възрастова група. Два смъртни случая от бронхит, доста ясни, два от грип, който винаги е възможен убиец през зимните месеци, поради слабата съпротива, оказвана му от крехки, възрастни жени. И три други случая.

Той млъкна за момент, след което каза:

— Мистър Бересфорд, тези три други случая не ме задоволиха, поне два от тях. Бяха напълно възможни, не бяха неочаквани, но ще кажа, че не бяха много вероятни. Не са случаи, които напълно биха ме задоволили, след като помисля върху тях и ги изследвам. Човек трябва да приеме невероятната на пръв поглед възможност, че в „Слънчевото било“ има някой, който е, може би по психически причини, убиец. Напълно неподозиран убиец.

За момент се възцари тишина. Томи въздъхна.

— Не се съмнявам в това, което ми казахте — рече той, — но все пак, откровено казано, струва ми се невероятно. Тези неща… разбира се, не могат да се случат.

— О, не — каза доктор Мъри мрачно, — най-спокойно се случват. Прегледайте някои от патологичните случаи. Жена, която се занимава с домакинска работа. Работи като готвачка в различни семейства. Мила, любезна, приятна жена, служи вярно на работодателите си, готви добре, приятно й е с тях. И все пак, рано или късно, нещата се случват. Обикновено е чиния сандвичи. Понякога — храна за пикник. Без очевидна причина се слага арсеник. Два или три отровни сандвича сред останалите. Явно е, че чистата случайност определя кой ще ги изяде. Няма лична злоба. Някой път трагедията не се разиграва. Същата жена била без работа в продължение на три или четири месеца и нямаше следи от заболявания. Нищо. След това отишла на друга работа и за три седмици двама души от семейството умрели, след като яли бекон на закуска. Фактът, че всичко това е ставало в различни райони на Англия и по различно време, беше причина да мине известно време, преди полицията да попадне по дирите й. Разбира се, тя използвала различно име всеки път. Но тъй като има толкова много приятни, способни жени на средна възраст, които могат да готвят, беше доста трудно да се открие коя точно е тази.

— Защо го е правела?

— Мисля, че никой не разбра истината. Имаше няколко различни теории, особено сред психолозите, разбира се. Тя беше религиозна жена и изглеждаше вероятно някаква форма на религиозна лудост да я кара да чувства, че има заповед свише да очисти света от определени личности, но не изглеждаше тя самата да изпитва лична омраза към някого.

— После случаят с французойката, Жана Геброн, която бе наречена Ангелът на милостта. Тя толкова се тревожеше, когато децата на съседите й се разболяваха, че винаги бързаше да се погрижи за тези деца. Сядаше предано край креватчетата им. Отново мина известно време, преди да разберат, че децата, за които тя се грижеше, никога не се възстановяваха. Вместо това всички умираха. И отново — защо? Вярно е, че когато е била млада, собственото й дете е умряло. Изглежда е била смазана от мъка. Може би това е била причината за престъпната й кариера. Щом нейното дете е умряло, същото трябва да се случи и с децата на другите жени. А може би, както предполагаха някои, собственото й дете е било една от жертвите.

— Карате ме да настръхвам — каза Томи.

— Избирам най-мелодраматичните примери — каза докторът. — Може да е нещо много по-просто от това. Спомняте ли си как в случая Армстронг всеки, който го бе обидил или наранил, или пък той си мислеше, че някой го е обидил, бързо бе канен на чай и получаваше сандвич с арсеник. Някаква изострена чувствителност. Първите му престъпления очевидно са били просто престъпления за лично облагодетелстване. Наследяване на пари. Отстраняване на съпругата, за да може да се ожени за друга жена. После сестра Уоринър, която държеше старчески дом. Приписваха й всичко, което притежаваха, в замяна им се гарантираха спокойни старини, до смъртта… Само че смъртта не закъсняваше. Тогава също се предписваха свръхдози морфин… Много приятна жена, но без скрупули… Тя се смяташе, предполагам, за благодетелка.

— Нямате ли представа, ако предположенията ви за тези смъртни случаи са верни, кой може да е бил?

— Не. Няма нищо, което да те насочи. Ако се вземе предвид, че убиецът вероятно е луд, лудостта е много трудна за разпознаване в някои от нейните проявления. Дали е някоя, която, да кажем, не обича старите хора, била е наранена или животът й е бил съсипан, или поне така си мисли, от някой възрастен човек? Или пък е някой, който има свои собствени представи за милосърдното убиване и смята, че всеки над шейсетте следва да бъде внимателно унищожен. Би могъл да бъде всеки, разбира се. Пациент? Или някой от персонала… сестра или прислужника? Обсъждах това доста подробно с Милисънт Пакард, която ръководи мястото. Тя е изключително компетентна жена, проницателна, предприемчива, има ясни наблюдения върху гостите и върху персонала. Тя твърди, че няма подозрения и никакви улики и аз съм сигурен, че това е точно така.

— На защо идвате при мен? Какво мога да направя аз?

— Леля ви, мис Фаншо, живееше там от няколко години. Тя бе жена със значителни умствени способности, въпреки че често се преструваше, че е обратното. Имаше си свои собствени необичайни начини на забавление, като си придаваше вид на оглупяла. Но всъщност умът й си беше съвсем на място… Това, което бих искал да опитате да направите, мистър Бересфорд, е внимателно да помислите — вие и съпругата ви също — можете ли да си спомните мис Фаншо някога да е казвала или намеквала нещо, което би могло да ни помогне? Нещо, което е видяла или забелязала, нещо, което някой й е казал, нещо, което й се е сторило странно? Възрастните жени забелязват много неща и някой наистина проницателен като мис Фаншо би могъл да знае изненадващо много от това, което става в такова място като „Слънчевото било“. Нали разбирате, тези възрастни жени нямат работа, разполагат с неограничено време да се оглеждат и да разсъждават, дори да правят изводи, които могат да изглеждат фантастични, но понякога, изненадващо, са напълно верни.

Томи поклати глава.

— Знам какво имате предвид… Но нищо такова не мога а си спомня.

— Разбрах, че жена ви не си е вкъщи. Не мислите ли, че тя може да си спомни нещо, което да не ви е направило впечатление?

— Ще я попитам… но се съмнявам. — Той се поколеба, след което взе решение. — Вижте, имаше нещо, което притесни жена ми… Нещо във връзка с една от възрастните жени, мисис Ланкастър.

— Мисис Ланкастър? Да?

— Жена ми си е втълпила, че мисис Ланкастър внезапно е отвлечена от някакви така наречени роднини. Всъщност мисис Ланкастър подарила на леля ми една картина и жена ми реши, че е длъжна да върне картината на мисис Ланкастър, затова опита да се свърже с нея, за да разбере дали тя си иска картината обратно.

— Действително много тактично от страна на мисис Бересфорд.

— Само че се оказа много трудно да се свърже с нея. Имаше адреса на хотела, в който се предполагаше, че ще отседнат… мисис Ланкастър и роднините й… но никой с такова име не беше отсядал там и не беше резервирал стаи.

— О, това е доста странно.

— Да, Тапънс също реши, че е много странно. Не бяха оставили никакъв друг адрес в „Слънчевото било“. Всъщност направихме няколко опита да се свържем с мисис Ланкастър или с мисис… Джонсън, мисля, че се казваше… но не успяхме с нито една от двете. Имаше някакъв адвокат, който плащал всички сметки… и уреждал всички неща с мис Пакард. Свързахме се и с него. Той обаче можа да ми даде единствено адреса на една банка. А банките — каза Томи сухо, — не дават никаква информация.

— Не и ако им е било поръчано така от клиентите им, съгласен съм с вас.

— Жена ми писа на мисис Ланкастър чрез банката, също и на мисис Джонсън, но не получи никакъв отговор.

— Изглежда малко необичайно. Все пак хората невинаги отговарят на писмата. Може да са заминали в чужбина.

— Напълно възможно. Това не ме притесни. Само че разтревожи жена ми. Тя явно беше убедена, че нещо се е случило с мисис Ланкастър. Всъщност тя каза, че ще продължи да разследва, докато мен ме няма… Не знам какво точно смяташе да прави, може би да посети лично хотела или банката, или да опита с адвоката. Във всеки случай щеше да опита да събере малко повече информация.

Доктор Мъри го погледна любезно, но в поведението му се долавяше лека досада.

— Какво точно смяташе тя?…

— Мислеше, че мисис Ланкастър е застрашена от някаква опасност… Дори че й се е случило нещо…

Докторът повдигна вежди.

— О! Наистина не бих допуснал…

— Може да ви изглежда доста налудничаво — каза Томи, — но, нали разбирате, жена ми се е обадила да каже, че ще се върне снощи… и… не се прибра.

— Със сигурност ли е казала, че ще се върне!

— Да. Разбирате ли, знаеше, че аз се прибирам от тази конференция. Затова се е обадила да предупреди иконома ни, Албърт, че ще се върне за вечеря.

— И това ви се струва необичайно за нея, така ли? — попита Мъри. Сега той гледаше Томи с известен интерес.

— Да — отвърна Томи. — Това е много необичайно за Тапънс. Ако беше закъсняла или променила плановете си, щеше да се обади отново или да изпрати телеграма.

— И вие се тревожите за нея?

— Да, тревожа се — каза Томи.

— Хм! Посъветвахте ли се с полицията?

— Не — рече Томи. — Какво ще си помислят в полицията? Не че имам някакви основания да вярвам, че е в беда или опасност, или нещо подобно. Искам да кажа, ако е претърпяла злополука или нещо такова и е в болница, някой щеше да се свърже с мен незабавно, нали?

— Бих казал, че да… ако има някакви документи за самоличност със себе си.

— Шофьорската й книжка е у нея. Вероятно има и писма, и някои други неща.

Доктор Мъри се намръщи.

Томи продължи забързано:

— Ето че сега идвате вие… Разказвате ми всичко това за „Слънчевото било“… Хора, които умират, когато не е трябвало да умрат. Да допуснем, че тази баба е попаднала на нещо… Видяла е нещо или е заподозряла нещо, после се е разприказвала… Трябвало е да й запушат устата по някакъв начин, затова са я прибрали набързо и са я отвели някъде, където не може да бъде открита. Не мога да се отърва от чувството, че цялата работа се връзва по някакъв начин…

— Странно е… Определено е странно… Какво предлагате по-нататък?

— Ще извършва някои проучвания… Първо ще опитам при тези адвокати… Може всичко да е наред, но бих искал да им хвърля един поглед и да си направя собствени изводи.