Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (49)

6.

Във вътрешността на мрежата отново се образува обширно празно пространство. Ричард внимателно следеше как от другата страна на празнината тридесет малки ганглии се подреждат в кълбо с диаметър петдесет сантиметра. Едно необичайно дебело влакно свързваше всеки един от ганглиите с центъра на сферата. Първоначално във вътрешността на кълбото не се забелязваше нищо. Но след като ганглиите размениха местоположението си, на мястото на сферата Ричард видя миниатюрен зелен предмет, свързан чрез стотици микроскопични влакънца с останалата част на паяжината.

Той нарастваше много бавно. Ганглиите вече се бяха преместили на нови позиции, като всеки път повтаряха същата сферична конфигурация; внезапно Ричард осъзна, че растящият в присадката предмет е манна диня. Беше поразен. Не можеше да си представи как изчезналата мирмикотка може да е оставила яйца, за чието развитие бе необходимо толкова дълго време. И тогава те трябва да са били само няколко клетки. Ситни, ситни ембриони, зародили се по някакъв начин тук…

Прекъсна разсъжденията си, когато забеляза, че новите манни дини се развиват почти на двадесет метра от мястото, където мирмикотката бе превърната в пашкул. Значи тази паяжина е преместила яйцата? И после ги е пазила седмици наред?

Логическата половина на разума му започна да отхвърля хипотезата, че мирмикотката е оставила някакви яйца. Бавно започна да търси алтернативно обяснение — наблюдаваният процес е пример за биология, много по-сложна от тази, която се срещаше на Земята. Ами ако манните дини, мирмикотките и тази присадена паяжина са пример за един сложен вид?

Стреснат от рационалността на това съвсем просто обяснение, Ричард прекара два продължителни периода на бодърстване премисляйки всичко, което бе видял във втората обител. Докато наблюдаваше как от другата страна на празнината четирите манни дини нарастват, той си представи цикъл от метаморфози, в които те дават начало на мирмикотките. Те на свой ред идват да умрат и да добавят нова материя към присадената мрежа, която след това снася яйца на манни дини и процесът започва отново. Нищо от събитията, на които бе станал свидетел, не противоречеше на това обяснение. Но мозъкът на Ричард се пръскаше от хиляди въпроси — КАК се осъществява този сложен комплекс от метаморфози, и преди всичко ЗАЩО тези метаморфози бяха развили едно толкова сложно същество.

Повечето от академичните познания на Ричард бяха в областта, която той гордо назоваваше „точни науки“. Математиката и физиката бяха основните предмети в неговото обучение. Докато се мъчеше да разбере вероятния жизнен цикъл на съществото, в което живееше от много седмици, Ричард остана смаян от своята неосведоменост. Искаше му се да бе учил повече биология. Защото как бих могъл да им помогна? Нямам и най-малката представа откъде да започна!

Много по-късно Ричард щеше да си задава въпроса дали пък във времето на неговия престой тук присадката не само че четеше паметта му, но знаеше също и как да тълкува мислите му?

Няколко дни по-късно при него дойдоха посетители. Отново между мястото, на което се намираше и първоначалния вход в присадката се образува алея. Четири идентични мирмикотки тръгнаха по нея и направиха знак на Ричард да ги последва. Носеха дрехите му. Когато понечи да се помръдне, неговият чуждоземен домакин не се опита да го възпре. Краката му се сгъваха, но след като се облече, Ричард успя да последва мирмикотките обратно в коридора и в дълбините на кафявия цилиндър.

Виждаше се, че просторното помещение наскоро е преустроено. Внушителните Стенописи все още не бяха завършени. Докато мирмикотката-учител акцентираше важните моменти в рисунките, художниците продължаваха работата си по останалата част от стенописите. По време на първите уроци понякога в помещението се събираха до десетина същества, които скицираха или оцветяваха рисунките в другата част.

Едно-единствено посещение в стаята със стенописите бе достатъчно за Ричард, за да го убеди в тяхното предназначение. Всичко това бе създадено, за да му поднесат информация как да помогне на чуждоземния вид да оцелее. Очевидно извънземните бяха наясно, че ще бъдат завладени и унищожени от човеците. Стенописите в това помещение бяха техният опит да предоставят на Ричард информация, която може би щеше да му е нужна, за да ги спаси. Но щеше ли да успее да вникне във всичко?

И това произведение на изкуството бе великолепно. От време на време Ричард потискаше активността на лявата си мозъчна половина, която се опитваше да разгадае посланието на рисунките, така че дясното му полукълбо да може да оцени по достойнство таланта на художниците-мирмикотки. Съществата творяха изправени — задните две крачета на пода, а с предните четири работеха едновременно, скицирайки или оцветявайки. Разговаряха помежду си, очевидно си задаваха въпроси, но в никакъв случай не вдигаха толкова шум, че да пречат на Ричард.

Цялата първа половина от стенописите беше книга за биологията на чуждоземците. Тя доказваше, че в общи линии това, което бе предполагал за непознатите същества, е вярно. Основната поредица съдържаше над сто отделни рисунки. Двадесет и пет от тях отразяваха различни етапи от развитието на ембриона на мирмикотката и значително задълбочаваха познанията, които Ричард бе натрупал от скулптурите на тези същества в катедралата. Основните табла, които обясняваха ембриологичното развитие, бяха подредени в права линия, обикаляща всички стени. Под и над тези картини от главната поредица, бяха подредени поддържащи или допълнителни табла, повечето от които бяха извън възможностите му да ги проумее.

Например около една рисунка на манна диня, наскоро извадена от присадената паяжина, но все още без започнато развитие на мирмикотка във вътрешността й, беше подредено каре поддържащи рисунки. Ричард бе сигурен, че тези четири допълнителни картини се опитват да му дадат специфична информация за благоприятните условия на околната среда, необходими за да започне процесът на деление. Художниците-мирмикотки за съжаление бяха използвали сцени от своята родна планета. Те илюстрираха желаните условия с ландшафти, обвити в мъгла, с езера, с местната флора и фауна Ричард просто поклати глава, когато мирмикотката-лектор посочи тези картини.

Една скица, разположена над главната поредица картини, използваше слънца и луни като таблица за времето. От подреждането им Ричард разбра, че проявата на вида под формата на мирмикотка е много по-кратко в сравнение с това на присадката. Но не проумяваше нищо друго от това, което се опитваше да каже чертежът.

Освен това донякъде бе объркан и от числените съотношения между броя на различните форми на проява на вида. Бе ясно, че една манна диня поражда една мирмикотка (не бяха показани примери за близнене) и че присадката може да породи много манни дини. Но какво бе съотношението между присадките и мирмикотките? На едно от паната бе представена огромна присадка с повече от десет мирмикотки във вътрешността й, намиращи се на различен етап от превръщането им в пашкули. Какво показваше тази картина?

Ричард спеше в малка стаичка в близост до помещението със стенописите. Уроците му траеха от три до четири часа, след което го нахранваха и му разрешаваха да поспи. Понякога, докато влизаше в помещението, Ричард хвърляше поглед към все още недовършените стенописи в другата му част. В такива случаи осветлението тутакси загасваше. Мирмикотките искаха да са сигурни, че най-напред ще научи урока си по биология.

След приблизително десетина дни работата по втората половина стенописи бе привършена. Когато най-накрая му разрешиха да ги разгледа, Ричард бе поразен. Човеците и птицеподобните бяха пресъздадени с изключителна точност. Самият Ричард неколкократно се явяваше из рисунките. С дългата коса и брадата, и двете доста посивели, той едва се разпозна. На тези рисунки мога да мина за Христос — шегуваше се, докато бродеше из залата.

Част от останалите стенописи бяха исторически преглед на човешкото нахлуване в обителта на птицеподобните. Имаше много подробности, които Ричард не бе видял във филма, прожектиран от присадката в ума му, но не научи нищо съществено ново. За пореден път обаче той бе покрусен от ужасяващите детайли на продължаващото клане.

Картините провокираха един доста интересен въпрос. Защо съдържанието на тези стенописи не бе директно прехвърлено от присадката в ума му? Така щеше да се избегне необходимостта художниците-мирмикотки да полагат всичките тези усилия. Може би — потъна в размисъл Ричард — Присадката е само едно записващо устройство и е лишено от всякакво изображение. Може би тя е в състояние единствено да ми демонстрира това, което вече е видяла от някоя мирмикотка.

Останалата част от стенописите съвсем ясно даваше да се разбере за какво молят всички тези същества. На всяка от рисунките, на които бе изобразен, Ричард носеше на раменете си голяма синя торба. Тя беше с четири широки джоба — два отпред и два отзад. Във всеки имаше по една манна диня. Двата по-малки странични джоба съдържаха дълъг сребрист цилиндър и няколко покрити с кожа яйца на птицеподобни. Стенописите показваха и действията, които се очакваха от Ричард. Той щеше да напусне кафявия цилиндър през подземен изход и да излезе в зеления район, разположен на отсрещната страна на пръстена с белите постройки и тесния канал. Там, поет от двойка птицеподобни, трябваше да се спусне до брега на рова, където щеше да го вземе малка подводница. Подводницата щеше да се гмурне под стената на модула, да прекоси голямо пространство вода и да излезе на повърхността край брега на остров с много небостъргачи.

Докато изучаваше фреските, Ричард се усмихна. Значи Цилиндричното море и Ню Йорк са все още тук. Припомни си какво бе казал Орелът за ненужните промени из РАМА. Това означава, че може би и Бялата стая също е тук.

Имаше още много допълнителни рисунки, които заобикаляха основната поредица картини, изобразяващи бягството на Ричард. Някои от тях даваха допълнителни сведения за чуждоземните растения и животни в зеления район, други инструктираха с точност как да се управлява подводницата. Когато Ричард се опита да пренесе на малкия портативен компютър от Нютон онази част от информацията, която считаше за най-важна, неговият учител внезапно стана нетърпелив. Ричард се запита дали кризисната обстановка не се е влошила още повече.

На следващия ден, след продължителен сън, Ричард получи торбата си и бе въведен от своите домакини в помещението с бялата присадка. Четирите манни дини, чийто растеж бе наблюдавал преди две седмици, вече бяха извадени от мрежата; нагласиха ги в торбата му. Те бяха доста тежки. По негова преценка тежаха общо двадесет килограма. После една от мирмикотките използва инструмент, наподобяващ голяма ножица, за да отреже от присадката едно цилиндрично парче, съдържащо четири ганглии и техните влакна. Този материал бе поставен в сребърна тръба и мушнат в един от по-малките странични джобове. Яйцата на птицеподобните бяха натъкмени последни.

Ричард си пое дълбоко дъх. Това трябва да е сбогуване — мина му през ума, когато една от мирмикотките посочи коридора. По някаква причина се сети за твърдението на Най Уатанабе, че тайванският поздрав wai — лек поклон с допрени една до друга пред гърдите длани — е универсален израз на уважение. Усмихвайки се вътрешно Ричард направи един wai в посока на петте мирмикотки, които го заобикаляха. За негово удивление всяка една от тях събра предните две двойки крачка пред коремчето си и направи също лек поклон.

Дълбоко подземие на кафявия цилиндър бе явно ненаселено. След като напуснаха помещението с присадката, Ричард и неговия водач минаха покрай много други мирмикотки, особено докато се намираха в близост с преддверието, но след като се отправиха към подземието по наклонената рампа, не срещнаха жива душа.

Водачът на Ричард изпрати пред тях едно многокрако. То се спусна по последния тесен участък на тунела и изскочи навън в зеления район през арковидния авариен изход. Когато се завърна, няколко секунди остана на главата на мирмикотката и след това скочи на пода. Водачът кимна на Ричард да продължи.

Отвън, в зеления район, Ричард бе посрещнат от две едри птицеподобни, които тутакси излетяха. Едното от тях имаше на крилото си отблъскващ белег, сякаш бе брулено с дъжд от куршуми. Ричард се озова в средно гъста гора, а заобикалящите го дървета бяха с височина от три или четири метра. Макар че не бе твърде светло, той без много усилия откри пътеката и последва птицеподобните, които летяха над него. От време на време се чуваше далечна, рядка стрелба.

Първите петнадесет минути изтекоха без произшествия. Гората се разреди. Ричард тъкмо бе изчислил, че след около десетина минути трябва да стигне до брега на рова, където щеше да го чака подводницата, когато без всякакво предупреждение на около стотина метра от него се разнесе стрелба. Едно от водещите птицеподобни се сгромоляса на земята. Другото изчезна. Ричард се скри в един по-гъсто обрасъл участък тъкмо когато войниците се приближиха в неговата посока.

— Два пръстена, със сигурност — рече единият. — Може би дори три… С тях за тази седмица стават общо двадесет.

— Дявол го взел, човече, не беше никак спортсменско. Не би трябвало да се зачита. Проклетата птица дори не знаеше, че си тук.

— Това си е неин проблем, а не мой. Все пак ще броя и нейните пръстени. А, ето я… По дяволите, само два са.

Мъжете бяха само на петнадесет метра от Рихард. Повече от пет минути той не помръдна, не смееше дори да диша. Междувременно войниците останаха в съседство с трупа на птицеподобното. Пушеха и разговаряха за войната.

Десният крак на Ричард започна да изтръпва. Много внимателно премести тежестта си, убеден, че ще отпусне схванатия мускул, но от това болката само се усили още повече. Най-накрая погледна надолу и за свой ужас установи, че едно от наподобяващите гризачи същества, които бе видял на фреските, е прояло това, което бе останало от обувката му и сега му дъвчеше стъпалото. Ричард се опита да го отърси — енергично, но безшумно. Не постигна кой знае какъв успех. Гризачът пусна крака му, но войниците чуха шума и се придвижиха към него.

Ричард не бе в състояние да тича. Дори ако имаше път за бягство, допълнителният багаж, който носеше, щеше да го направи лесна плячка за войниците. След около минута единият от тях изкрещя.

— Тука, Брус. Мисля, че в този шубрак има нещо.

Човекът бе насочил пушката към Ричард.

— Не стреляй. Човек съм.

Вторият войник току-що се бе присъединил към своя другар.

— Какво, по дяволите, правиш тука сам?

— Пътешествам — отвърна Ричард.

— Да не си откачил? — попита първият войник. — Я излез. Дай да те видим.

Ричард се измъкна от храсталака. Дори и в здрача сигурно представляваше странна гледка, с дългата коса и брада, и издутото синьо яке.

— Исусе Христе… Кой, по дяволите, си ти?… Къде ти е униформата?

— Той не е никакъв войник — обади се другият мъж, който все още се взираше в Ричард. — Този е откачалка… Сигурно е избягал от изолатора в Авалон и е попаднал тука по погрешка. Хей, гъз, не знаеш ли, че тука е опасно? Могат да те убият…

— Виж му джобовете — прекъсна първият войник. — Носи четири огромни манни дини…

Ударът откъм небето бе внезапен. Наброяваха над десет едри екземпляра и обхванати от ярост, надаваха крясъци, докато нападаха. Двамата войници бяха свалени на земята. Ричард побягна. Едно от птицеподобните се приземи върху лицето на войника и започна да го разкъсва с нокти. Разнесе се стрелба, когато другите войници от околността дочули врявата, дотичаха на помощ на патрула.

Ричард не знаеше как ще открие подводницата. Спусна се надолу по хълма, колкото му държаха краката и до колкото му позволяваше тежестта. Стрелбата зад него се усили. Чу писъците от болка, издавани от войниците, и предсмъртните крясъци на птицеподобните.

Намери рова, но от подводницата нямаше и следа. Ричард чуваше човешки гласове, които се приближаваха надолу по хълма. Тъкмо бе започнал да се паникьосва и чу кратко изкряскване откъм големия храст вдясно. Покрай главата му прелетя големият водач с четирите кобалтови пръстена. Летеше ниско над земята и продължи наляво по брега на рова.

След още три минути откриха малката подводница. Вече се бяха потопили, когато хората изникнаха на откритото пространство на зеления район. Ричард свали жилетката-торба и я постави зад себе си в малкото отделение за управление. Хвърли поглед на придружителя си и опита няколко фрази на наподобяващия бръщолевене език. Водачът на птицеподобните му отвърна, много бавно и много отчетливо, с нещо като „Ние всички ти благодарим много.“

Пътуването им отне малко повече от час. Ричард и птицеподобното почти не говореха. През първата половина на пътешествието Ричард много внимателно наблюдаваше как водачът управлява подводницата. Отбеляза си някои неща в компютъра и по време на втория етап от пътуването дори за малко пое управлението. Когато не бе прекалено зает с нещо, мозъкът на Ричард непрекъснато си задаваше въпроси за всичко, което бе преживял във втората обител. Преди всичко искаше да знае защо именно ТОЙ, а не например някоя мирмикотка се намира в подводницата с маниите дини и отрязъка присадка. Сигурно изпускам нещо.

Скоро след това подводницата изплува и Ричард се намери на позната почва. Небостъргачите на Ню Йорк се изправяха над него.

— Слава богу — изрече високо на глас, докато изнасяше тежката торба на брега.

Водачът на птицеподобните закотви подводницата току до брега и набързо се приготви да тръгне. Завъртя се в кръг, направи поклон към Ричард и сетне пое на север. Докато наблюдаваше как наподобяващото птица същество отлита, Ричард осъзна, че е застанал на абсолютно същото място, където той и Никол бяха чакали преди много, много години, на РАМА II, трите птицеподобни да ги пренесат над Цилиндричното море към свободата.